Мусон - Смит Уилбур (читать книги онлайн без сокращений .txt) 📗

Това, разбира се, беше истина. Когато сам той бе момче, бойната разстановка му определяше място на мачтата, защото вражеският огън се насочва към корпуса, а в случай на абордаж, мачтата оставаше единственото безопасно място.

След няколко дни Хал промени бойната разстановка и определи наблюдателния кош на главната мачта за място на Том и Дориан при сражение. Не знаеше какво да прави с Гай. Би могъл да помага на доктора в лазарета, но пък дали можеше да гледа кръв?

14.

Бризът си играеше с кораба в зоната на безветрие. Дни наред го нямаше никакъв и водната повърхност оставаше гладка като огледало. Жегата обгръщаше кораба, а хората се задъхваха, потънали в пот. И изведнъж сякаш котешка лапа драсваше гладкото море към хоризонта, лек бриз изпълваше платната и ги понасяше за час или ден.

После вятърът, капризен и неверен, отново ги изоставяше и корабът лягаше като мъртъв във водата. Хал тренираше хората си. Работеха при оръдията, вахта срещу вахта се състезаваше в бързина при зареждане, стрелба и презареждане. Упражняваха се с мускетите, като за целта хвърлиха през борда едно буре за мишена. После нареди да извадят късите саби от сандъците и Дениъл с Аболи изпитаха хората в азбуката на бойното изкуство. Том участваше наравно с останалите в своята вахта и на няколко пъти Големият Дениъл го изкарваше отпред, за да демонстрира дадено движение.

Хората бяха добре подбрани — почти всички бяха участвали вече в сражения, имаха опит с пистолети, абордажни куки, бойни секири и оръдия. След две-три седмици Хал се убеди, че това е най-добрият боен екипаж, командван някога от него. Обединяваше ги една черта, която Хал долавяше, но не можеше точно да дефинира. Всички приличаха на ловни кучета, усетили дивеч и за него щеше да бъде удоволствие, да ги поведе в битка.

Отдавна бяха оставили зад гърба си Канарските острови и Мадейра, но сега напредваха бавно, навлизайки все по-навътре в зоната на безветрие. Понякога оставаха на място с дни, с безпомощно увиснали платна. Слънцето грееше озлобено и безмилостно.

Хал познаваше унинието, което обзема екипажите в тая изнервяща обстановка. Знаеше, как то изпива жизнеността и енергията. Затова положи големи усилия, да предпази хората от този капан. Бойните учения се провеждаха всеки ден. Вахтите се състезаваха в изкачване до марса и спускане. Дори Том и Дориан вземаха участие в тези състезания за огромна радост на двете пикли, както Дориан бе кръстил Агнес и Сара.

После Хал нареди на дърводелците да монтират седалки в големите катери. Спуснаха ги на вода и по един гребен екипаж от „Серафим“ и „Йомен“ се състезаваха по две обиколки на дрейфуващите кораби за наградата — червена лента и допълнителна порция ром. Панделката бе вързана най-напред за бушприта 32 на „Серафим“, а след това минаваше ту на единия кораб, ту на другия, като знак на победата.

За ознаменуване на първата, Хал покани Андерсън да дойде от „Йомен“, за да участва заедно с пасажерите и офицерите на „Серафим“ в празнична вечеря. Впоследствие включи и синовете си във връзка с развлекателната програма — мастър Уолш бе предложил след вечеря да има концерт. Той щеше да свири на флейта, Гай на цитра, а Дориан щеше да демонстрира изключителния си глас.

Хал извади най-доброто си вино и вечерята протече шумно и празнично. При такова количество гости, едва имаше място за сядане и когато след вечеря капитанът поиска тишина и помоли мастър Уолш да посвири, немузикалният Том се оказа изтласкан в един ъгъл, скрит от останалите от дървена решетка, отделяща леглото на баща му от останалата част на каютата.

Уолш и Гай започнаха с няколко изпълнения, включително „Зелени ръкави“ и „Испански жени“ и спечелиха одобрението на всички с изключение на Том, който, от скука, дълбаеше инициалите си в преградата, с помощта на моряшки нож.

— А сега ще чуем една песен в изпълнение на мистрес Керълайн Бийти и мастър Дориан Кортни — обяви Уолш. Керълайн се изправи и с мъка си проправи път, през натъпканата публика, до мястото, където седеше Том. Отправи му един от студените си погледи, после обърна гръб и се опря на преградата, за да може да вижда Дориан.

Започнаха с някаква ария от Пърсел. Гласът на Керълайн беше ясен и сладък, малко превзет, но Дориан пееше от сърце.

През това време Том се въртеше на мястото си с мисълта да се измъкне от задушната тясна каюта. Искаше му се да бъде на палубата, под звездите, с Дениъл или Аболи, или пък и с двамата, и да слуша разкази за далечните морета, към които се бяха запътили. Но ето че бе попаднал в капан.

И тогава забеляза, че когато Керълайн взема някоя висока нота, застава на пръсти, а полите й се надигат, за да открият глезените и долната част на прасците й. Досадата на Том се изпари. Обутите в пантофки стъпала на момичето бяха чудесно оформени. Носеше тъмносини чорапи и глезените й преливаха възхитително в заоблените форми на прасците. Като от само себе си, ръката му се измъкна от джоба и посегна към тънкия глезен.

Луд ли си, каза си той. С усилие на волята спря ръката. Знаеше какъв скандал ще стане, ако я докосне. Огледа се виновно. Керълайн бе точно пред него, така близко, че го скриваше от погледа на всички останали. Знаеше, че очите на всички в момента се приковани в Дориан. И все пак се колебаеше. Започна да прибира ръката си, за да я натъпче в безопасните глъбини на джоба. И тогава усети миризмата й.

През другите силни аромати в стаята, на свинско печено и зеле, на вино и дим от цигаро, той долови топлия аромат на момичешко тяло. Сърцето му заблъска в гърдите като юмрук, а желанието сви на топка стомаха му. С усилие потисна стенанието, което се надигна в гърлото му.

Наведе се от стола и докосна глезена й. Едва доловим досег с връхчетата на пръстите до синевата на глезена. После рязко се дръпна назад, готов да изиграе ролята на невинен.

Керълайн поде мелодията от Дориан, без да пропусне нито един такт и Том остана озадачен от липсата на реакция. Отново посегна и този път нежно погали глезена с два пръста. Керълайн не отмести крак, а гласът й продължи да се извисява ясен и сладък. Том обхвана глезена с пръсти, такъв мъничък, така женствен, че той усети някаква буца да расте в гърдите му. Синият чорап бе лъскав и гладък под пръстите му. Много бавно, той започна да глади с пръсти извивката на прасеца, наслаждавайки се на топлата издутина, докато стигна ръба на чорапа и панделката, която го държеше вързан под коляното. Тук се поколеба и в този момент песента свърши с тържествено извисяване на двата млади гласа.

За миг настана тишина, а после се чуха възгласи: „Браво! Бис! Изпейте още нещо!“

Чу гласа на баща си:

— Не бива да караме насила мистрес Керълайн. Тя прояви вече достатъчно благоразположение към нас.

Черните къдрици се тръснаха върху раменете.

— О, не сър Хенри, не е насила, уверявам Ви. Даже ни е приятно, че Ви харесва. Ще попеем още с най-голямо удоволствие. Да изпеем ли „Моята любов живее в Дъръм таун“, а Дориан?

— Ами, може — съгласи се той, не особено ентусиазирано.

Керълайн отвори красивите си устенца и остави песента да се лее от тях. Том не бе дръпнал ръка и сега тя галеше свивките на колената й. Тя продължаваше да пее и като че ли гласът й бе станал по-силен и чувствен. Мастър Уолш кимаше одобрително, с флейта на устните.

Том галеше ту едното коляно, ту другото. Повдигнал бе ръба на полите и разглеждаше гладката кожа, така топла и мека на пипане. След като стана ясно, че тя няма намерение да крещи и да го издава пред останалите, Том стана по-смел.

Плъзна пръсти по-нагоре, по задната част на бедрото, усети я как потръпва, но гласът продължи уверено, без да изпусне и дума. От този ъгъл Том виждаше обувката на баща си, която отмерваше ритъма на музиката. Мисълта, че баща му е толкова близо, съзнанието за непозволеността на това, което върши, увеличиха възбудата на Том. Пръстите му се разтрепериха стигнали гънката, от която започваше твърдата обла подутина на задника й. Под фустата не носеше нищо и той проследи с длан заоблената повърхност, докато стигна дълбоката вертикална цепнатина, която разделя едното полукълбо топла плът от другото. Опита да прокара пръст високо между бедрата й, но те бяха здраво стиснати — всеки мускул на двата крака бе стегнат като камък. Той се отказа от опита, обхвана с длан едното стегнато полукълбо и нежно го стисна.