Мусон - Смит Уилбур (читать книги онлайн без сокращений .txt) 📗
Том ги видя да влизат в шатрата, в която държаха в плен Дориан. Достатъчно близо бяха, за да чуват гласовете в нея. После се разнесе удар и вик от болка. Том понечи да скочи на крака, но ръката на Аболи го задържа. Откъм шатрата се донесоха още приказки, а след това Абубакър се приведе през изхода и спря за миг с думите:
— Дръж го жив, Бен Абрам, та да умре в по-големи мъки! — Абубакър се изсмя и пое назад, като мина толкова близо, че Том можеше да докосне края на робата му.
— Селям алейкум, велики господарю! — измърмори Том, но Абубакър дори не погледна към него и продължи към собствената си шатра.
Постепенно се възцари тишина. Гласовете малко по малко заглъхваха, а хората се гушеха под завивките край огньовете, чиито пламъци се превръщаха в пепел. Том и хората му лежаха около малък огън, накладен от Батула, покриваха глави, но не спяха. Тъмнината ставаше все по-гъста. Том следеше времето по хода на звездите. То се влачеше едва-едва. Най-накрая се пресегна и докосна гърба на Аболи.
— Време е! — Той се изправи бавно и пое към шатрата на Дориан. Наблюдавал бе пазача отзад. Главата му бавно се отпускаше, за да отскочи рязко нагоре, а после пак се отпускаше.
Том тихо го приближи отзад, надвеси се и удари темето му с цевта на пистолета. Усети как се чупи тънката кост и човекът политна напред, без да гъкне. Том клекна на неговото място и в същата поза, взел мускета му в скута. Изчака една минута, за да се убеди, че всичко е спокойно. Тогава започна бавно да се примъква напред, докато стигна стената на шатрата.
Нямаше как да разбере, дали са поставили пазач и край постелята на Дориан. Навлажни устни, пое си дъх и тихичко изсвири първите звуци на „Испански жени“.
Някой вътре зашава, а после се чу глас, който не си спомняше. Не беше детският глас на Дориан, какъвто го помнеше от последната им среща. Беше глас на мъж.
— Том?
— Тъй вярно, момче! Вътре чисто ли е?
— Само Бен Абрам е при мен.
Том извади джобното си ножче и стената на шатрата се разтвори под острието му. Една бледа ръка се подаде през отвора. Том я стисна здраво и Дориан го издърпа при себе си в шатрата, където се прегърнаха, коленичили гърди срещу гърди.
Том понечи да заговори, но гласът му бе задавен. Прегърна Дориан с всички сили и си пое дъх.
— Бог да ни е на помощ, Дориан Кортни! Не знам какво да кажа.
— Том! — Дориан протегна здравата си ръка и хвана кичур гъста, набита с прах коса от тила на брат си. — Толкова съм щастлив да те видя отново. — Английските думи звучаха като чужди в устата му, а сам хлипаше надвит от слабостта на тялото и силата на обзелите го чувства.
— Не прави това, Дори или и аз ще се разплача! — каза Том и се извърна, за да избърше очи с опакото на ръката си. — Хайде, да те изведем оттук, момче! Колко зле си ранен? Ще можеш ли да вървиш, ако двамата с Аболи те подкрепяме?
— Аболи? И той ли е тук? — попита Дориан с трепнал глас.
— Тук съм, Бомву — избуча Аболи в ухото му, — но за това ще има достатъчно време по-късно. — Вмъкнал бе убития пазач през разреза в стената на шатрата. Катурнаха го с Том върху постелята на Дориан и го завиха с неговото вълнено одеяло. Бен Абрам помагаше да си навлече робата и да скрие пламтящи коси под чалмата.
— Върви с Бога, Ал Салил! — прошепна той и се извърна към Том: — Аз съм Бен Абрам. Помниш ли ме?
— Никога няма да забравя теб и добротата ти към моя брат, стари приятелю! — Том хвана ръката му. — Бог да те благослови!
— Ти изпълни клетвата си! — каза тихо Бен Абрам. — А сега трябва да запушиш устата ми и да ме вържеш, защото иначе Абубакър ще отмъсти на мен, когато разбере, че Ал Салил е избягал.
Вързаха Бен Абрам и измъкнаха Дориан през цепката. Отвън го изправиха на крака, като го крепяха от двете страни. След това бавно поеха през заспалия лагер. Батула и Люк Джарвис вървяха като привидения отпред и заобиколиха един огън. Някакъв арабин се размърда, седна и се вторачи в тях, когато минаваха край него, но не обели и дума, отпусна се отново на земята и покри глава.
— Дръж се, Дори! — шепнеше Том в ухото му. — Почти излязохме. — Продължиха към гората и когато се намериха между дърветата, Том понечи да въздъхне с облекчение. Точно в тоя миг някакъв дрезгав глас викна съвсем отблизо на арабски:
— Що за хора сте? Изправете се, в името на Бога и се представете!
Том посегна към сабята, но Дориан спря ръката му и отговори на същия език:
— Нека Аллах бъде милостив към теб, приятелю! Аз съм Мустафа от Мухаид и съм болен от дизентерия. Приятелите ме водят на скришно в храстите.
— Не си сам в мъките си, Мустафа. Мнозина боледуват от тая болест в лагера — съчувствено откликна часовият. — Мир за тебе и за червата ти също!
Продължиха бавно нататък. Изведнъж в нощта изникна Батула.
— Оттук, ефенди! — прошепна той. — Конете са близо.
Чу се удар от конско копито и от тъмнината се появи Ясмини, хукнала към Дориан. Те се вкопчиха един в друг, зашепнали любовни слова, но Том нежно ги раздели и заведе Дориан при най-силния кон. Вдигнаха го с Аболи на седлото, където той се олюля несигурно. Том върза глезените му с ремък, прекаран под корема на коня, а зад гърба му качиха Ясмини.
— Здраво да го държиш, сестричке, — каза й Том! — Да не вземеш да го изтървеш настрани!
Възседна собствения си кон и хвана юздата на дориановия.
— Води ни у дома, Аболи! — промълви той и се обърна към заспалия лагер. — Ще спечелим само няколко часа преднина. После ще полетят след нас като рояк стършели.
154.
Извадиха душите на конете. Животните бяха изтощени от пътя на идване, през който почти нямаха възможност да си починат и да попасат, ако не се смятат кратките нощни престои. И ето че на връщане ставаше същото. През деня печеше здраво, а времето между водопоите бе дълго.
Първият кон загубиха, преди да са изминали двадесет мили. Беше конят на Дориан и Ясмини. И четирите му копита бяха наранени. Том го освободи от сбруята, като ясно си даваше сметка, че лъвове и хиени ще довършат смелото животно още тая нощ. Качиха Дориан на един от резервните коне и продължиха със същото темпо. На третия ден вече не разполагаха с резервни коне. Имаха само тези под себе си. Тъкмо се готвеха да потеглят от калната локва, край която бяха прекарали нощта, когато Аболи се обади:
— Мускетите няма да ни свършат никаква работа срещу цяла армия. Само тежат на конете.
Зарязаха пушки и барутници, торби с куршуми и всичко останало без сабите и кинжалите си. Том се извърна, за да не види никой какво прави и пъхна един пистолет в пояса под ризата си.
Беше двуцевно оръжие. От разказа на Ясмини знаеше, какво ги очаква тях двамата, ако арабите ги настигнат. Пистолетът беше за тях. По една цев за всеки.
— Господи, дай ми сили да го сторя, когато му дойде времето — помоли се безмълвно той.
Макар и освободени от багажа, този ден загубиха още два коня. Люк, Аболи и Том тичаха на смени покрай ездачите, хванати за стремето, за да поддържат темпото на кавалкадата.
Тази вечер за пръв път забелязаха арабската потеря. Тъкмо преваляха поредната хълмиста верига и когато хвърлиха поглед назад, забелязаха облак прах на три левги зад гърба си.
Тази нощ спряха само за час, след което продължиха под звездна светлина, поели към високия маяк на големия кръст в съзвездие Кентавър. Въпреки нощния преход и обстоятелството, че конете на арабите се изтощаваха не по-малко от техните, на разсъмване установиха, че не са увеличили разстоянието между себе си и преследвачите. В бледите лъчи на ранното слънце червеният като кръв облак продължаваше да се издига на три левги от тях.
С тези нощни преходи дори Аболи бе загубил безпогрешното си чувство за ориентация и те нямаха представа, къде точно се намират в безкрайната пустош на тази гориста, накъсана земя. Тази вечер прехвърлиха още една верига хълмове с надеждата да зърнат отвъд блесналите води на Лунга, но надеждите им бяха попарени при вида на още едно потънало в зеленина възвишение. Помъкнаха се през легналата между хълмовете равнина. Конете едва ходеха, а те самите бяха на края на силите си. Дори Аболи се измъчваше в стремежа си да прикрие куцукането, предизвикано от разтегнато сухожилие. Лицето му беше сухо и потънало в прах, въпреки всичката влага, която тялото изпускаше. Дориан бе станал кожа и кости под робата си, а раната кървеше през мръсната превръзка. Ясмини бе почти рухнала от усилия да го крепи изправен на седлото. Последният кон едва пристъпяше под теглото на двамата.
