Черната призма - Уийкс Брент (книга жизни txt) 📗
Вратата се разтвори рязко навън, сякаш блъсната от някакъв великан. Вятър лъхна Кип.
— Влизай — заповяда командир Железни.
Кип влезе сам в една кръгла стая. Стените и подът бяха от същия хем опушен, хем бистър кристал като вратата. Седем фигури стояха в полукръг около черен диск, вграден в пода. Кип се поколеба, но никоя от фигурите не помръдна. Никоя не му каза къде да отиде.
Бяха облечени в роби, по една от всеки цвят. Надвиолетовата носете виолетова роба, а подчервената — тъмночервена, заради онези, които не могат да виждат в съответната част от спектъра, но когато Кип първо разшири, а после присви очи, видя, че подчервената наистина излъчва топлина, а надвиолетовата е облечена в своя цвят, с твърди парчета надвиолетов луксин, свързани едно с друго като брънките на ризница.
Все още неуверен, Кип тръгна към тях. Щом се приближи, можеше да види под качулките им. Дланите му се свиха в юмруци. Подчервената фигура имаше почерняла кожа. Нямаше вежди. Нито коса. Малки пламъчета се виеха от главата и?. Лицето на зелената бе чепато като стар дъб, веждите и? приличаха на мъх, а в косата и? бяха вплетени лишеи. Синята изглеждаше като изсечена от стъкло, чертите и? бяха или загладени до равнини, или заострени до ръбове.
Мили Оролам, нима всички тези бяха цветни бесове? А после оранжевата премигна под лъскавата си слуз. И Кип забеляза очите. Очите на всички.
Това бяха просто притеглящи с маски и грим. Символизираха бесовете от всеки цвят. Седем различни варианта на смърт и безчестие. Кип задиша отново, макар че не успя да сдържи лекото си треперене. Пристъпи на черния диск с лице към тях.
— Аз съм Анат, гневът — каза подчервената фигура. — Аз съм обсебен от ярост.
— Аз съм Дагну, лакомията — каза червената. — Никога не мога да се наситя.
— Аз съм Молох, алчността — каза оранжевата. — Никога не мога да бъда задоволена.
— Аз съм Белфегор, мързелът — каза жълтата. — Възпирам талантите си.
— Аз съм Атират, похотта — каза зелената. — Вечно копнея за още.
— Аз съм Мот, завистта — каза синята. — Не мога да понасям добруването на другите.
— Аз съм Ферилукс, гордостта — каза надвиолетовата. — Бих узурпирала трона на самия Оролам.
Това бяха имената на старите богове. Кип ги беше чувал само бегло.
— Това са извращенията на нашата природа.
— Изкушенията на силата. — Гласовете говореха подред, гладко, преливаха един в друг, сякаш породени от общо съзнание.
— Защото без власт над себе си се превръщаме в чудовища.
— Срамни и засрамени, криещи се в мрака.
— Но ние сме синове и дъщери на Оролам.
— Ние сме дарът на Оролам, изражение на неговата обич.
— Неговият закон.
— Неговата милост.
— Неговата истина.
— Ето защо стоим без срам, облечени в неговата праведност.
Подчервената фигура пристъпи напред, смъкна маската и свали робата си. Беше мускулест младеж, красив и гол.
— Отхвърляйки гнева, аз съм търпение — каза той. Вдигна ръце и дори без Кип да поглежда в подчервеното, беше ясно, че мъжът притегля. Въздухът около тялото му затрепка от топлина. — Да бъде волята Ороламова.
Червената пристъпи напред, смъкна маската и свали робата си. Беше млада жена, атлетична, красива и също гола. Кип се ококори. Опита се да задържи поглед върху лицето и?.
„Това е тържествена церемония, Кип. Оролам гледа, Кип. Ще идеш право в ада, Кип.“
— Отхвърляйки лакомията, аз съм умереност — каза червената. Вдигна ръце и червеният луксин разцъфтя, покривайки цялото и? тяло — започна от очите, мина през лицето, плъзна надолу по шията към гърдите и?, зърната и?, стегнатия и? корем, гърдите, зърната… За миг заприлича на статуя, всяка частица от тялото и? обагрена в съвършено червено. — Да бъде волята Ороламова — каза тя.
Напред пристъпи оранжевата фигура. Слава на Оролам, беше мъж.
— Отхвърляйки алчността, аз съм щедрост — каза той. Вдигна ръце и се оцвети в блестящо оранжево. — Да бъде волята Ороламова.
— Отхвърляйки мързела, аз съм трудолюбие — рече жълтата. Тялото и? се изпълни с искряща жълта светлина.
Зелената беше обезпокояващо — макар и напълно уместно за ролята си — пищна жена, която се втренчи в очите на Кип. Това донякъде му помогна да се овладее, докато тя се събличаше. Помисли си, че би могла да му откъсне главата с шамар, ако погледне към напращелите и?… Опа!
— Отхвърляйки похотта, аз съм самоконтрол — натърти тя. — Да бъде волята Ороламова.
Синята се съблече.
— Отхвърляйки завистта, аз съм доброжелателство — каза тя тихо. — Да бъде волята Ороламова.
Надвиолетовият бе последният мъж в групата и имаше грамадни мускули.
— Отхвърляйки гордостта, аз съм смирение — изрече той с кънтящ глас. — Да бъде волята Ороламова.
После всички като един свалиха ръце и ги насочиха към нозете на Кип. Струи чист цвят удариха черния кръг, върху който стоеше. Той затътна и затрепери под краката му. После изведнъж започна да потъва в пода — заедно с Кип.
Само за миг Кип бе потънал до задника. Но тлъстините му заседнаха в острите ръбове на дупката. Трябваше да се размърда, за да се намести в нея, и докато тя ставаше все по-дълбока, постоянно или коремът, или задникът му се притискаха в някоя стена.
— Вдигни дясната си ръка — каза надвиолетовият.
Кип го направи, преглъщайки тежко, и видя как от тавана, толкова високо горе, че не можеше да види нищо през яркото му сияние, се спусна въже. Надвиолетовият го хвана и сложи вързания му на възел край в ръката на Кип.
— Дръпни въжето и всичко ще свърши — каза той. В гласа му имаше нещо като благост.
А после Кип се озова целият в дупката и продължаваше да се спуска. Спря под нивото на пода. Светлината високо горе в стаята за изпитания угасна. Кип не виждаше нищо.
Опита се да вдиша дълбоко, но дупката бе толкова тясна, че дори не можеше да си поеме въздух като хората.
Над него се чуха шепнещи гласове.
— Дийс, ще проведеш ли изпитанието вместо мен?
Мъжки глас отвърна смутено:
— Досега не съм го правил, милорд. Знаете ли, мисля, че направихме тръбата прекалено тясна. Той е дебел. Може да се задуши.
— Той е копелето на Призмата.
— Е, и? Призмата го няма тук.
— Ами, понякога се случват злополуки. Но аз не бива да присъствам, когато се случат. Призмата знае, че го мразя. Теб обаче не те познава. Така че ако стане някоя злополука по време на твоята смяна…
Кип не можа да чуе останалото, защото върху главата му се заизлива вода. Студена. Първо на тънка струйка, после на поток. Стичаше се по тила му до мястото, където гърбът му бе притиснат плътно към стената. Стените около него пулсираха в ярко синьо. Мили Оролам, те щяха да го убият, за да си върнат на баща му. Точно както го бе предупредил Гавин.
Водата се събираше около кръста му. Кип беше прекалено дебел, за да може тя се оттече към краката му, запушваше цялата тръба. Сърцето му заблъска в гърдите. Ярката светлина, бликаща през стените, премина от синьо към зелено, а после нататък през целия спектър, дори и топлината, за да се стопи накрая в нищо, точно когато водата стигна до шията на Кип.
Скоро вече му беше до ушите. Той се притисна силно към стената, така че до кръста му да се образува малка пролука. Насъбраната вода изтече към краката му. Но отгоре продължаваше да се лее още.
Отначало Кип можеше от време на време да се притиска към стената и да оставя водата да се оттече, но когато се притисна за пореден път в стената, тя не се оттече. Нямаше къде да отиде.
Стигна пак до лявото му рамо, което бе притиснато надолу, както дясното бе притиснато нагоре. После до врата му. До лявото му ухо.
Той не забеляза кога стените са запулсирали в надвиолетово, но после те минаха през синьо до зелено, когато водата стигна до брадичката му, жълто, когато докосна устните му, оранжево, когато ги покри — дали пък сега водата не се лееше по-бавно върху главата му? Той дишаше дълбоко през носа и? се извиваше, мъчеше се да използва заклинването на тялото си, за да се избута по-нагоре по тръбата — и откри, че около раменете му има каиши, които го задържат долу.
