Черната призма - Уийкс Брент (книга жизни txt) 📗
Всички други момичета и жени биха изглеждали фантастично с изтънчените си рокли и идеалния си грим. Щяха да се чувстват красиви. Лив щеше да се чувства като глупачка и да изглежда като скитница.
Колко ли от жените, повикани в стаята на Призмата, отиваха там с подмолни мотиви? Колко ли от тях работеха за интересите на една или друга държава? Колко ли от останалите отиваха там със собствени кроежи? Всичките? Тя не смяташе да се качва там, за да прелъстява Гавин Гайл — да върви по дяволите Аглая и цялата и? пасмина, — така че защо да изглежда, сякаш намеренията и? са такива?
— Майната му — каза Лив. Не ругаеше често, но този път това я накара да се почувства добре. Захвърли една рокля, която вероятно струваше колкото бе похарчила през цялата минала година. — Удобно ми е да тръгна веднага.
Робинята сякаш понечи да каже нещо, но се спря.
— Насам, господарке.
След като се качиха с асансьора на лукслордовете, робинята я отведе до стоящите на пост черногвардейци. Единият в двойката бе жена, която претърси Лив за оръжия. Щателно.
Лив нямаше как да не се почувства малко оскърбена.
— Те приемат работата си сериозно, нали? — каза, когато най-после я поведоха към вратата, която Лив предположи, че е към покоите на Призмата.
— Имате ли някаква представа какво би означавало за света, ако Призмата умре? Не винаги е лесно да се оправяш с него, но е много по-добър от повечето Призми. Сред нас има мнозина, които биха направили всичко за него. Всичко. Запомнете това… Господарке.
В името на бодливата брада на Оролам, тази робиня се държеше закрилнически!
Жената спря пред вратата, почука три пъти и я отвори. Лив пристъпи в покоите на Призмата и го завари седнал зад едно бюро да се взира в нея. Очите му бяха запленяващи. В момента приличаха на диаманти, които пръскат светлина навсякъде. Той махна с ръка към един стол срещу себе си и Лив седна.
— Благодаря, Марисия, можеш да си вървиш — каза Гавин на робинята. После обърна диамантените си очи към Лив и каза: — Време е за онази услуга.
42.
— Съгледвач! — извика Корван. — Видя ни. Мама му стара!
Бяха решили да пътуват заедно. И двамата искаха да следват армията на крал Гарадул, макар и по различни причини: Карис, за да се присъедини някак си към нея, а Корван — за да потърси някакъв начин да си отмъсти. Беше рисковано да се доверява точно на Корван Данавис, но той я бе спасил, а и репутацията му от войната беше безупречна. В интерес на истината, беше по-опасно да пътува сама.
Следваха армията на крал Гарадул на юг от дни и той нито веднъж не бе пращал съгледвачи. Изглеждаше толкова небрежен, че сега Карис и Корван бяха налетели право на една съгледвачка, притаена в клоните на едно дърво.
Докато двамата стояха в покрайнините на гората, на половин левга зад ариергарда, съгледвачката тичаше на изток, надолу по склона на полегат хълм, вместо да се насочи право към армията.
— Сигурно има кон в някоя долчинка там. Може би ще успееш да и? пресечеш пътя — рече Корван, докато опъваше големия си тисов лък. — Прекалено е далеч за точен изстрел. Но може да извадя късмет.
Карис вече тичаше. Встрани от Кафявата река Тирея бързо се превръщаше в пустош, осеяна с редки шубраци. На няколко места, напоявани от подземни извори, имаше малки борови горички, като онази, от която току-що бяха излезли с Корван, но в по-голямата си част земята се състоеше от ниски хълмове, често пресечени, нещо средно между пустиня и ерозирал скален пейзаж. Това правеше следването на армията на крал Гарадул все по-трудно, защото макар да пътуваха пеш и да не вдигаха много прах като хората и фургоните на Гарадул, пак можеше да ги забележат. На всеки хълм трябваше да решават дали да го прехвърлят направо, с риск да ги видят, или да го заобиколят и да изостанат още повече. Армията може и да не пътуваше бързо, но поддържаше прав курс.
Съгледвачката имаше поне двеста крачки преднина. Карис прецени наклона на хълма и кривна вдясно. Съгледвачката вероятно щеше да се добере до коня си, но ако Карис се намираше на стотина крачки зад нея, когато го яхне, нямаше да остане задълго в седлото.
Нещо се спусна от небето и се заби в земята на няма и пет крачки зад бягащата съгледвачка. Тя дори не забеляза. Мамка му! Корван едва не бе улучил бягаща мишена от двеста и петдесет крачки! Ех, ако беше успял!…
Жената сви надясно. Втората стрела на Корван пропусна с цели петнайсет крачки — отлетя натам, където вероятно щеше да е тя, ако тичаше направо.
Карис продължи, без да обръща внимание на терена. Разхвърляше от пътя си сплетени сухи трънаци, като се молеше да не настъпи някой от редките жилави кактуси, които тук растяха толкова ниско до земята, че не можеше да ги видиш, докато бодлите им не пробият обувката ти. А още по-лоши от тях бяха гърмящите змии. Разбира се, при скоростта, с която тичаше, нямаше да има предупредително тракане, само ухапване. Тя ускори още повече. Може би ако тичаше достатъчно бързо, дори гърмяща змия не би успяла да я ухапе.
С крайчеца на окото си забеляза следващата стрела на Корван. Изстрелът вече бе от повече от триста крачки, макар да нямаше вятър, така че Корван трябваше да стреля, вдигнал лъка наполовина към небето, просто за да могат стрелите да изминат разстоянието. Този изстрел обаче изглеждаше идеален.
Стрелата се спусна и съгледвачката рухна на земята. Карис не можеше да повярва на очите си. Изстрелът беше невъзможен. От триста крачки да улучиш бягаща мишена? Тя зави наляво към жената.
Почти веднага видя стрелата на Корван. Стърчеше от земята. Точно там, където бе паднала съгледвачката. Не я беше пронизала. Беше я препънала.
В същия момент видя и как жената се изправя и обръща глава към нея. Изглеждаше замаяна, дланите и? бяха окървавени, отстрани на лицето и? имаше дълбока драскотина, но въпреки това хукна да бяга.
Карис с лекота бе преодоляла сто от делящите ги двеста крачки, а тъй като съгледвачката тепърва трябваше да набере скорост, бързо скъси разстоянието още повече. Сега бе на не повече от трийсет крачки зад нея.
Не паднаха повече стрели. Вече бяха на четиристотин крачки от Корван. Дори и с тисов лък това беше прекалено голямо разстояние. Корван не би рискувал с неточен изстрел, след като Карис се намираше толкова близо до плячката им.
Карис посегна към огърлицата си, за да вземе очилата. Даже толкова малко забавяне даде възможност на съгледвачката да дръпне напред. Проклета да е, тази жена тичаше като антилопа! Но с търпение, породено от опита, Карис и? позволи да увеличи разстоянието. Сложеше ли си червено-зелените лещи, битката щеше да приключи.
Разтвори подходящата брънка на огърлицата си, като наблюдаваше земята отпред, откъсна луксина и забави за няколко крачки, за да нагласи лещите в орбитите си.
Хълмът се спусна рязко и съгледвачката кривна наляво, викаше нещо. Карис я последва и тичешком изпълни дясната си ръка с червен луксин, а лявата със зелен.
Съгледвачката викаше? На кого?
Може би на коня си.
„Как ли пък не, Карис!“
А в следващия миг Карис откри, че се носи по стръмната пътека право към някакъв лагер. Чакаха я десетина мъже. Поне двама от тях с мрежи. Други двама — с прътове с примки. С тояги и сопи, с мечове, но неизвадени. Не искаха да я убият, а да я заловят. Капан.
Призля и?. Имаше чувството, че някой я е фраснал с юмрук в корема. Сякаш отново бе на шестнайсет и баща и? я бе завлякъл на едно корабче, отпътуващо от Големи Яспис. Корабчето бе минало покрай фамилното им имение, където тя тайно — или поне така си мислеше — се бе съгласила да се срещне с Дазен. Братята и? чакаха в засада там. Бяха казали, че ще дадат на Дазен урок, задето се опитва да съсипе семейството им. Но тя бе видяла убийствения блясък в очите им.
Стоеше на палубата, когато взрив изби всички прозорци на стаята и? на втория етаж на голямата къща. Видя очертани в огън фигури, които се биеха.
Нещо изтръгна половината покрив и последваха експлозия след експлозия. Тела полетяха на стотици крачки в морето. Баща и?, който стоеше на палубата до нея, пребледня.
