Черната призма - Уийкс Брент (книга жизни txt) 📗

Кип преглътна. Понякога, като гледаше Гавин, имаше чувството, че се взира между дърветата и зърва бегло някакъв великан, който крачи през гората, газейки всичко по пътя си.

Гавин пак сведе очи към Кип. Лицето му омекна.

— Което включва предимно скучни срещи, за да убедя разни страхливци да похарчат пари за нещо различно от приеми и хубави дрехи. — Той се ухили. — Опасявам се, че вероятно си видял от мен повече магия, отколкото повечето от войниците ми. — Очите му се замъглиха. — Е, не съвсем. Изглеждаш ми объркан.

— Не е заради това, което каза, но… — Кип млъкна. Сега, когато въпросът бе наполовина излязъл от устата му, му се стори доста обиден. — С какво всъщност се занимаваш?

— Като Призма ли?

— Да. Хм, господине. Имам предвид, знам, че ти си императорът, но не изглежда…

— Някой да ме слуша, така ли? — Гавин се засмя. — Понякога и на мен така ми се струва. Голата истина е, че Призмите идват и си отиват. Обикновено на всеки седем години. Те притежават всички слабости на обикновените хора, а едни мащабни промени във властта на всеки седем години могат да бъдат катастрофални. Ако една Призма назначи членове на семейството си да управляват всичките сатрапии, а следващата се опита да сложи на тяхно място свои, много бързо се стига до кръв. От друга страна, Цветовете, седемте члена на Спектъра, често се задържат с десетилетия. И обикновено са доста умни, така че с времето Призмите били контролирани все по-изкъсо и получавали религиозни задължения, с които да си запълват дните. Спектърът и сатрапите управляват заедно. Всяка сатрапия има по един Цвят в Спектъра и всеки Цвят трябва да се подчинява на заповедите на своя сатрап. На практика Цветовете често се превръщат в помощник-сатрапи във всяко отношение освен по име. Политическите маневри между Цвят и сатрап, между всички Цветове и Бялата и между Цветовете и Бялата срещу Призмата, общо взето поддържат реда. Всяка сатрапия може да прави каквото си иска на своя територия, стига да не дразни някоя друга сатрапия и търговията да продължава, така че всички имат интерес да обуздават останалите. Разбира се, не е чак толкова просто, но това е същината.

Изглеждаше ужасно сложно.

— Само че по време на войната…

— Аз бях обявен за промахос. Абсолютен властник по време на война. Това изнервя всички, опасяват се да не би промахосът да реши „войната“ да продължава вечно.

— Но ти си се отказал от титлата? — Беше глупав въпрос, осъзна Кип.

Гавин обаче се усмихна.

— И чудо на чудесата, нямаше покушение срещу мен. Черната гвардия не само пази Призмите, Кип. Пази и света от нас.

Оролам! Светът на Гавин изглеждаше по-опасен от онзи, който Кип току-що бе оставил зад гърба си.

— Значи ще ме научиш да притеглям? — попита той. Това бе най-хубавият от всички светове. Щеше да усвои уменията, от които се нуждаеше, без да го оставят сам на странен остров. А и кой можеше да го научи на притегляне по-добре от самия Призма?

— Разбира се. Но първо трябва да свършим някои неща.

Кип изгледа с копнеж връзката наденици, която Гавин продължаваше да държи.

— Например да хапнем още?

26.

По пладне на следващия ден Кип вече напълно бе преглътнал подигравките си за бързата лодка. Летяха над водата с главозамайваща скорост и Гавин бе покрил малкия съд, мърморейки нещо за „онази жена и нейните идеи“, така че въпреки скоростта можеха да говорят.

— Значи си използвал зелено — каза Гавин, сякаш за него бе нещо нормално да стои силно приведен напред, с изцяло червена кожа, пристегнати крака, хванал с ръце два прозрачни сини пръта, и да мята големи буци червен луксин надолу във водата, потейки се обилно, с издути мускули. — Това е хубав цвят. Всеки има нужда от зелени притеглящи.

— Мисля, че мога да виждам и топлина. А майстор Данавис каза, че съм суперхромат.

— Какво?

— Майстор Данавис беше бояджията на селото. Понякога му помагах. Беше му трудно да докарва червеното такова, каквото го харесваше съпругът на алкалдесата.

— Корван Данавис ли? Корван Данавис е живеел в Ректън?

— Д-да.

— Слаб, четирийсетинагодишен, с мустаци, украсени с мъниста, няколко лунички и малко червено в косата?

— Без мустаци — каза Кип. — Но иначе, да.

Гавин изруга под нос.

— Познавал си нашия бояджия? — попита невярващо Кип.

— Може да се каже. Той се сражава срещу мен във войната. По-любопитен съм за това, че виждаш топлина. Кажи ми какво правиш.

— Майстор Данавис ме научи да гледам с периферното си зрение. Понякога, като го правя, хората сияят, особено голата им кожа, подмишниците и… сещаш се.

— Слабините?

— Да. — Кип прочисти гърло.

— Да ослепея дано — рече Гавин. И се изкиска.

— Какво? Какво означава това?

— Ще видим по-късно.

— По-късно ли? В смисъл, след година-две? Защо всички възрастни говорят с мен все едно съм глупав?

— Имаш право. Освен ако не си някакъв невероятен изрод, най-вероятно си непореден бихром.

Кип премигна. Какъв какво?

— Казах, че не съм глупав; че съм невежа е друг въпрос.

— А аз имах предвид по-късно днес — каза Гавин.

— Аха.

— В притеглянето има два особени случая — е, всъщност има много особени случаи. Да му се не види, никога не съм се опитвал да преподавам материал за начинаещи. Някога чудил ли си се дали не си единственият истински човек на света, а всичко друго и всички други са просто плод на въображението ти?

Кип се изчерви. У дома даже се бе опитвал да спре да си представя Овен с надеждата, че той ще престане да съществува.

— Май да.

— Така, това е едно от първите заигравания на незрелия ум с егоизма. Не се обиждай.

— Не се обиждам. — „Защото нямам представа какво каза току-що.“

— Идеята е привлекателна, защото утвърждава собствената ти значимост, позволява ти да правиш каквото си искаш и не може да бъде оборена. Когато преподаваш притегляне, се сблъскваш със същия проблем. Ще предположа, че все пак приемаш, че другите хора наистина съществуват.

— Разбира се. Освен това не си падам много по преподаването — каза Кип и се ухили.

Гавин присви очи и се взря към хоризонта. Беше прикрепил към луксиновия покрив две лещи, с една ръка разстояние помежду им, така че да може да оглежда през тях морето. Сигурно бе видял нещо, защото наклони лодката силно наляво.

Обърна се пак към Кип. Изглежда, бе пропуснал шегата му.

— И така, докъде бяхме стигнали? А, да. Проблемът, когато преподаваш притегляне, е, че цветът съществува — той е отделен от нас, — но ние го познаваме само чрез нашите възприятия. Не знаем защо, но някои хора — субхромати — не могат да различават червено от зелено. Други субхромати пък не могат да различават синьо от жълто. Очевидно, когато кажеш на човек, че е неспособен да вижда цвят, който никога не е виждал, той може да не ти повярва. Всички, които му разправят, че червеното и зеленото били различни цветове, може да си правят жестока шега. А другият вариант е да приеме съществуването на нещо, което никога няма да види. Това поражда и някои теологични проблеми, но тях ще ти ги спестя. Простичко казано, щом има цветово непълноценни хора — случайно или не, те почти винаги са мъже, — защо да няма и други, които са изключително чувствителни към цветовете, суперхромати? И се оказва, че има. Но те почти винаги са жени. Всъщност около половината от жените могат да долавят много тънки разлики в цветовете. При мъжете го умее само един на десетки хиляди.

— Чакай, значи и в двата случая мъжете губят? По-често са слепи за някои цветове и по-рядко са добри в различаването им? Това не е честно.

— Затова пък можем да вдигаме тежко.

Кип изсумтя.

— И да пикаем прави, нали?

— Много полезно умение, когато се намираш сред коприва. Веднъж бях на мисия с Карис… — Гавин подсвирна.

— О, не! — възкликна ужасено Кип.

— Мислиш, че одеве на реката ми беше ядосана? Някак си в онзи случай вината пак се оказа моя. — Гавин се ухили. — Както и да е, да се върнем на темата. Повечето от нас могат да виждат в нормалния цветови спектър… Хмм, тук има известна тавтология.