Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон (е книги .txt) 📗

— Ако аз бях извънземно — огласи Пепър всеобщото мнение, — нямаше да се разкарвам и да дърдоря на хората за мистична космическа хармония. Щях да им кажа — гласът й стана носов и дрезгав, сякаш й пречеше зловеща черна маска: — „Тофа тух е лашерен блащер, тъй ше прафи какфото ти ше кашфа, швиня бунтофнишка.“

Всички закимаха. Една от любимите им игри в кариерата се опираше на една много успешна филмова поредица, в която имаше лазери, роботи и една принцеса с прическа като чифт стереослушалки((tm)). (Без никой думица да каже, се бяха разбрали, че ако някой ще ми играе някакви си тъпи принцеси, то това няма да е Пепър.) Но играта обикновено приключваше с битка кой да нахлупи на главата си кофата за въглища((tm)) и да почне да гърми планети. Адам най го биваше в това — когато той беше лошият, говореше така, сякаш наистина можеше да види сметката на света. Във всеки случай Ония бяха с цяло сърце на страната на разрушителите на планети, стига да им се позволяваше в същото време и да спасяват принцеси.

— Според мен така са правели едно време — заяви Адам. — Обаче сега е друго. Всичките ги обгръща едно такова яркосиньо сияние и обикалят и вършат добро. Нещо като галактически полицаи — обикалят и разправят на всекиго да живее във вселенска хармония и такива работи.

Последва мълчание — размишляваха над това как съвсем приличните НЛО отиваха зян.

— Винаги съм се чудил — обади се Брайън — защо им викат НЛО, като знаят, че са летящи чинии. Искам да кажа, ами значи те са Идентифицирани летящи обекти.

— Щото властите потулват всичко — обясни Адам. — През цялото време кацат милиони летящи чинии и властите постоянно ги потулват.

— Защо? — попита Уенслидейл.

Адам се подвоуми. Онова, което беше чел, не даваше бързо обяснение; „Нов Водолей“ просто приемаше за първооснова на вярата — своята и на своите читатели, — че властите потулват всичко.

— Щото са власти — обясни простичко Адам. — Властите тъкмо с това се занимават. В Лондон има една такава много огромна сграда, пълна с книги за всичко онова, което са потулили. Когато министър-председателят сутрин отиде на работа, първото нещо, което прави, е да прегледа голям списък с всичко, което е станало през нощта, и после му слага голям червен печат.

— На бас, че първо пие чай и после чете вестника — възрази Уенслидейл, с когото през ваканцията се беше случило паметно произшествие — беше влязъл неочаквано в офиса на баща си и там си бе оформил известни впечатления. — И си приказва за това какво са давали снощи по телевизията.

— Е добре де, ама след това вади книгата и големия печат.

— На който пише „Да се потули“ — додаде Пепър.

— Пише „Строго секретно“ — отхвърли Адам този опит за двупартиен творчески изблик. — То е като атомните иликтроцентрали. Непрекъснато гърмят, но никой никога не разбира, щото властите го потулват.

— Не гърмят непрекъснато — опъна се Уенслидейл. — Баща ми казва, че са ужасно надеждни и значи не трябвало да живеем в парник. Както и да е, в моя комикс 31 има голяма картинка с иликтроцентрала и там нищо не пише за гръмване.

— Да — рече Брайън. — Но ти нали после ми го даде тоя комикс и аз знам що за картинка беше тази.

Уенслидейл се поколеба и после произнесе с глас, натежал от подложено на тежки изпитания търпение:

— Брайън, това, че там пише, че атомната енергетика преживявала бум…

Последва обичайната кратка схватка.

— Вижте какво — скастри ги Адам. — Искате ли да ви разкажа за Ерата на Водопоя или не?

Битката — в братството на Ония битките никога не бяха особено сериозни — утихна.

— Така — Адам се почеса по главата. — Заради вас забравих докъде съм стигнал! — оплака се той.

— До летящите чинии.

— Точно така. Точно така. Е, ако видиш летящо НЛО, тия от властите идват и те нахокват. В Америка през цялото време стават такива работи.

Ония кимнаха мъдро. В това поне нямаха никакви съмнения. Америка за тях беше мястото, където отиваха добрите хора, след като умрат. Бяха готови да повярват, че в Америка може да се случи какво ли не.

— Сигурно стават задръствания — предположи Адам. — Заради всичките тия мъже с черните коли, дето ходят да хокат хората, щото са видели НЛО. Казват ти, че ако продължаваш да ги виждаш, ще ти се случи Гаден инцидент.

— Сигурно ще те прегази голяма черна кола — предположи Брайън, както си чоплеше зарасналата рана на мръсното коляно. Лицето му светна. — Абе знаете ли — продължи той, — брат’чед ми каза, че в Америка имало магазини, в които се продавали трийсет и девет вида сладолед?

Това накара дори и Адам да млъкне. За кратко.

— Трийсет и девет вида сладолед няма — заключи Пепър. — В целия свят няма трийсет и девет вида сладолед.

— Може да има, ако ги смесваш — предположи Уенслидейл, като мигаше на парцали. — Нали се сещаш. Ягодов и шоколадов. Шоколадов и ванилов — и той се помъчи да се сети още английски видове. — Ягодов с шоколадов и ванилов — добави той неубедително.

— Освен това съществува и Атлантида — продължи Адам на висок глас.

С това успя да привлече интереса им. Атлантида страшно им хареса. Градовете, които потъват в морето, си бяха тъкмо като за Ония. Те изслушаха внимателно несвързания му разказ за пирамиди, странни жречески ордени и древни тайни.

— Изведнъж ли е станало или бавно? — поинтересува се Брайън.

— Ами хем изведнъж, хем бавно — обясни Адам, — щото много от тях избягали с лодки в другите страни и ги научили на смятане и на английски, и на история, и на такива работи.

— Не виждам какво му е толкова великото — тросна се Пепър.

— Сигурно е било голям купон, като е потъвала — отбеляза мечтателно Брайън, като си спомняше единствения случай на наводнение в Долен Тадфийлд. — Разкарват млякото и вестниците с лодки и никой не те кара да ходиш на училище.

— Ако аз бях атлантидец, щях да остана — заяви Уенслидейл. Това беше посрещнато с презрителен смях, но той не отстъпи. — Просто трябва да си сложиш водолазен шлем, това е. И да заковеш всички прозорци и да напълниш къщите с въздух. Страхотна работа.

Адам го посрещна със смразяващия поглед, запазен за всеки, излязъл с идея, за която много му се иска да се е сетил пръв.

— Можело е и да стане — заключи той малко колебливо. — След като са отпратили всички учители с лодките, примерно. Може би тогава останалите са щели да останат и след като е потънала.

— Нямаше да се налага да се миеш — размишляваше Брайън, чиито родители го натискаха да се мие доста по-често, отколкото според него беше полезно за здравето. Не че от този натиск имаше смисъл. В Брайън имаше нещо дълбоко земно. — Защото всичко щеше да си е чисто. А и можеш да си отглеждаш водорасли и тям подобни в градината и да стреляш по акули. И да си гледаш октоподи и разни такива. А такива работи като училище няма да има, щото даскалите са се разкарали.

— Те може все още да си живеят там, долу — предположи Пепър.

Замислиха се за атлантидците, облечени в диплещи се мистични одежди и с нахлупени на главите аквариуми, които си гледат кефа дълбоко под океанските вълни.

— Хм — обобщи чувствата им Пепър.

— А сега какво ще правим? — попита Брайън. — Вънка като че се поразведри малко.

Най-накрая си поиграха на Чарлс Форт, който открива разни неща. Играта се състоеше в това, че някой от Ония обикаляше насам-натам, помъкнал древните останки от един чадър, докато другите го подлагаха на дъжд от жаби или по-скоро от жаба. Успяха да хванат във вира само една. Беше жаба на години, която ги знаеше от време оно и изтърпяваше техния интерес, смятайки, че това е цената, която си плаща, задето във вира няма водни кокошки и щуки. Известно време се примиряваше добродушно, а след това се шмугна в едно тайно и досега неоткрито скривалище в една стара тръба.

После се прибраха за обяд.

Адам беше много доволен от свършената работа. Винаги бе знаел, че светът е интересно място, а въображението му бе населило този свят с пирати, бандити, шпиони, астронавти и тям подобни. Но освен това го глождеше съмнението, че ако се задълбаеш сериозно, всички те ще се окажат просто хора, които се срещат в книгите, но иначе вече ги няма.