Черната призма - Уийкс Брент (книга жизни txt) 📗
Мъжът, който бе някога, не би се поколебал.
„Как би постъпил ти, братко?“
Беше минало толкова време, че Гавин вече не бе сигурен.
— Аз съм върховният лорд Призма Гавин Гайл — каза той и се поклони леко, като сложи едната си ръка зад гърба и се опита да даде знак на Карис да не се приближава.
— Е, лорд Призма — каза високо сатрап Гарадул, — това ли е начинът, по който Хромарият обявява война?
— Странно, че мислите ти толкова бързо се насочват към война, сатрапе.
— Странно ли? Не, странно е това, че ме наричаш сатрап. Ти прокуди законния сатрап, моя баща, от Гаристън, открадна този град, нашата столица и единствено пристанище, и лиши народа на Тирея от достъп до Хромария. Тирея вече не е сатрапия и не е била от вашата война насам, Призма. Аз съм тирейският крал Раск Гарадул. Ти уби личните ми стражи. И казваш, че било странно да мислим за война? — Гласът на Раск се усили. — Може би смяташ, че тирейците са родени да бъдат изтребвани от лакеите на Хромария?
Сред Огледалците се разнесе мърморене, което подсказа на Гавин, че подобни приказки не са нещо ново.
— Но Хромарият със сигурност не би пратил самия Призма просто за да убие неколцина от хората ми. — Раск се престори, че размишлява, обаче не изчака достатъчно дълго, за да може Гавин да вмъкне някоя дума. — Не. Призмата би дошъл тук само ако има нещо много по-важно за вършене. Нещо, което да гарантира, че задушаващата хватка на Хромария над Седемте сатрапии ще продължи. Кажи ми, лорд Призма, да не си дошъл да ме убиеш?
„Човек не праща лъв да убие плъх.“
Гавин за малко да го каже на глас.
Разнесе се дрънчене на оръжия и тупкане на копита — Огледалците и притеглящите се струпаха по-плътно около Раск Гарадул. Гавин само го чу: гледаше надолу по хълма. Досега бе избягвал да поглежда натам, за да не привлече вниманието им към Карис. Но тя вероятно вече бе решила дали да остане, или да си тръгне.
Видя, че се е отдалечила надолу по бързата река с една малка лодка. Доколкото я познаваше обаче, тя щеше да спре и да се опита да види какво е станало с него. В края на краищата беше черногвардейка и макар че първата и? отговорност бе към Бялата, задължението да го пази идваше непосредствено след това. Гавин се зачуди дали си е тръгнала, защото му има доверие, защото смята, че може да се грижи сам за себе си, или защото има своя собствена мисия и нищо не бива да и? попречи.
Пълничкото момче, от друга страна, сега се намираше почти точно зад него. Явно, след като Гавин го бе спасил от Огледалците, смяташе, че той е най-добрият му шанс за оцеляване.
— Не ме разбра правилно, кралю Гарадул — каза Гавин, приел поне за момента новата му титла. — Видях тези хора да избиват невинни граждани на твоята сатрапия. Намесих се, за да спася поданиците ти. Смятах, че ти правя услуга.
— Правиш ми услуга, като убиваш войници, носещи моята униформа?
— Без съмнение дезертьори. Бандити. Що за безумец би изпепелил до основи собственото си село?
Много от Огледалците извърнаха или сведоха очи, някои хвърляха скрити погледи към крал Гарадул. Явно не всички се радваха да избиват свои сънародници. Кралят се изчерви.
— Аз съм крал — заяви той. — Няма да търпя решенията ми да бъдат подлагани на съмнение. Особено пък от Хромария. Тирея е суверенна нация. Нашите вътрешни борби не ви влизат в работата.
Войниците като че ли се поокопитиха.
— Разбира се, че не. Просто е… необичайно да откриеш крал да изгаря собствените си села и поданици. Да избива деца. Сигурен съм, че ще разбереш объркването ми. Моите извинения за недоразумението. Хромарият служи на Седемте сатрапии. Включително и на Тирея.
Това навярно бе най-добрият начин, по който Гавин можеше да го изиграе. И ако се намираха пред петдесет благородници, обръгнали в политическите игри и дипломацията, може би щеше да е достатъчно. Раск Гарадул щеше да поиска някакво парично обезщетение, признавайки, че грешката е неволна и разбираема, като в същото време запази правото си да бъде възмутен, и щеше да стане ясно, че Гавин печели. Елегантно и чисто.
Само че Раск Гарадул беше млад мъж и нов крал. Не стоеше пред благородници, а пред собствените си хора. Видя, че губи, но при окървавените трупове наоколо и ко?сите погледи, които му хвърляха неговите подчинени, не смяташе, че може да си позволи това.
— Със сигурност не си изминал стотици левги просто за да патрулираш из кралството ни за бандити. И то без предизвестие. Човек би си помислил, че си се промъкнал под прикритието на мрака, като някакъв шпионин.
А, значи не беше и глупав. Когато нещата вървят към загуба, бързо сменяш посоката. Гавин хвърли още един поглед към момчето, за да го види как се справя. Не добре. Буквално трепереше от ужас. Не можеше да откъсне очи от Раск Гарадул. Или пък беше ярост?
— Шпионин ли? — рече безгрижно Гавин. — Колко забавно. Не, не, не. Имам си хора за тези работи. Не ги върша сам. Предполагам, вече си крал от достатъчно дълго време, за да знаеш това.
— Какво правиш тук? — попита крал Гарадул. Отново потресаващо грубо държане, ако се намираха сред двора на някоя столица на Седемте сатрапии. Хвърли поглед към момчето и Гавин разбра, че е загубил. Можеше да си тръгне — в края на краищата беше Призмата и дори убийството на трийсет от Огледалците на Гарадул не бе достатъчна причина да го задържат или убият. Особено при такива съмнителни обстоятелства. Ако го направеше, Гарадул рискуваше да обедини другите сатрапии срещу Тирея. Убийството на сатрап би било възмутително нарушение; убийството на Призмата беше непростимо. Но Раск чувстваше, че губи, и щеше да накара Гавин да си плати за това. Щеше да го нарани колкото може по-дълбоко.
Гавин щеше да бъде пуснат да си върви. Момчето щеше да бъде убито.
— Видях дим — рече Гавин. — Един от начините, по които служа на Седемте сатрапии, е като се справям с цветни бесове. Дойдох да помогна.
— Какво правиш в нашето кралство?
— Не знаех, че си затворил границите. Всъщност изобщо не знаех за това твое ново „кралство“. Такава постъпка ми изглежда ненужно… враждебна. И особено желанието да не допускаш в него един слуга на всички владения като мен. — Митът за учтив диалог между безкористни разумни съседи, този мит, на който се крепеше голяма част от дипломацията, явно бе мъртъв, така че за да отклони вниманието, Гавин пристъпи право през трупа му. — Да не би да криеш нещо, кралю Гарадул?
— Ти си от Ректън, нали, момче? — попита кралят. Не смяташе да играе по свирката на Гавин. — Как се казваш? Кой е баща ти?
— Името ми е Кип. Нямам баща. Повечето от нас нямат. От войната насам.
Сякаш копие прониза Гавин в корема. Почти си бе позволил да забрави. Войната на Лъжепризмата бе затрила десетки от тези селца. Всички мъже, от момчета с едва наболи мустаци до старци, които трябваше да използват копията си като бастуни, бяха принудени да служат на едната или на другата страна. А той и Дазен ги бяха пратили срещу някои от най-талантливите притеглящи на този свят. Като дървета в дъскорезница.
— Ами майка ти тогава? — попита раздразнено крал Гарадул.
— Тя се казваше Лина. Помагаше в един-два от хановете.
Сърцето на Гавин спря. Лина, лудата, която му бе пратила онова писмо, беше мъртва. Това момче, това уплашено момче, трябваше да е синът му? Единственият оцелял от едно изгорено до основи село стоеше тук, до него — и бе единственият, който можеше да му причини скръб. Ако Гавин вярваше в Оролам, щеше да реши, че това е някаква жестока шега.
— Да, Лина, мисля, че това бе името на пачаврата — рече крал Гарадул. — Къде е?
— Майка ми не беше пачавра! И ти я уби! Убиец! — Момчето изглеждаше така, сякаш аха-аха ще се разплаче, макар че Гавин не можеше да познае дали от ярост, или от мъка.
— Мъртва ли е? Тя открадна нещо от мен. Сега ще ни отведеш до къщата ви и ако не можем да го намерим, ще работиш за мен, докато не го изплатиш.
Раск Гарадул не смяташе да кара момчето да отработи дълга на майка си. Гавин изобщо не се съмняваше, че той лъже за всичко. Това бе просто повод да му го вземе — щом Раск бе крал, значи то беше един от поданиците му. Най-вероятно щеше да го убие пред очите на Гавин просто за да задоволи гордостта си. Самото момче не означаваше нищо за него. Можеше да е куче или хубаво одеяло, на Раск му бе все тая. Беше се превърнал в гадно копеленце. Част от Гавин бе отвратена, докато друга се наслаждаваше на това.
