Черната призма - Уийкс Брент (книга жизни txt) 📗
Сега, когато всички конници около него бяха мъртви или умираха, Гавин погледна надолу да види как се справя Карис с последните двама Огледалци. Единият вече лежеше на земята. Гавин малко се изненада, че другият е още жив — нещо, което без съмнение скоро щеше да се промени.
Преди четиристотин години, при основаването си, Черната гвардия била илитийски отряд, който набирал членовете си както според славната им роднинска връзка с Луцидоний, така и според бойните им умения. Но когато Илита загубила влиянието си в Спектъра, черногвардейците били принудени да се откажат от подбора въз основа на провинция и вместо това започнали да обясняват елитното си положение с функция: когато един притеглящ притегляше, кожата му се изпълваше с цвета, който се канеше да използва. Това означаваше, че в битка по-бледокожите аташийци и Кървави горяни са по-лесно предсказуеми. Това обяснение чудесно устройваше парийците, които също бяха по-тъмнокожи. Оттогава Черната гвардия се състоеше предимно от парийци или илитийци, като постепенно, с нарастване на политическото си влияние, парийците взимаха превес.
Но след като бяха обосновали защитения си статус с бойните си умения, през последните два века черногвардейците бяха принудени да приемат и други елитни воини от страни освен Пария и Илита. Не бяха много — само десетина-петнайсет.
На Карис не бе имало начин да и? откажат. Бе се сразила с всеки член на Черната гвардия и бе победила всички, освен четирима. Просто беше най-бързата притегляща, която Гавин бе виждал, а след черногвардейското си обучение бе станала и една от най-опасните. И все пак това не означаваше нищо за нея. При натоварванията, на които се подлагаше, Гавин смяташе, че ще е късметлийка, ако изкара още десет години. Може би по-скоро пет. Все едно се надпреварваше с него кой ще стигне пръв до дверите на Смъртта.
Само че нямаше да умре днес.
Другият конник я атакува с изваден меч. Карис остана на място и се отмести едва в последната секунда, за да застане точно на пътя на коня. Ездачът, който очакваше тя да се дръпне в другата посока, бе прекалено изненадан, за да отклони животното. Карис се хвърли на земята точно преди конят да я стъпче. От ръцете и? се протегнаха гъвкави пръсти от зелен и червен луксин и сграбчиха подпругата, докато конят минаваше над нея.
Той я подмина с тропот и за миг Гавин си помисли, че я е стъпкал. После я видя как се преметна във въздуха. Луксинът я дръпна рязко към все още препускащия кон. Тя се блъсна в гърба на ездача и едва не падна от седлото, но успя да се задържи.
Конникът размаха ръце, без да има никаква представа какво се е случило току-що и какво го е ударило отзад. Карис извади ножа си, докато посягаше с другата си ръка пред главата на мъжа. Вдигна забралото и заби ножа дълбоко в лицето му. Онзи се затресе в конвулсии и двамата паднаха.
Карис се опита да избута тялото му надолу, за да падне върху него, но кракът му се бе закачил в стремето и тя се завъртя силно назад, когато тялото му беше дръпнато изпод нея, а после се стовари на земята и се затъркаля. Все пак имаше късмета да падне на трева.
Гавин погледна момчето, заради чието спасение току-що бяха убили трийсет от елитните телохранители на сатрап Гарадул. Беше около петнайсетгодишно, пълничко, недодялано, с ококорени от току-що видяното очи. Детето се обърна и хукна към реката. Отначало Гавин си помисли, че бяга от страх, но после осъзна, че иска да провери как е приятелят му — онзи, когото Гавин и Карис бяха закъснели да спасят.
— Какво става тук? — извика някакъв мъж.
Гавин се обърна — и се наруга. Толкова се бе загрижил за момчето, Карис и случващото се край реката, че не обръщаше внимание какво става на пътя. Ревът на бързеите и водопада бе заглушил тропота на копита, но това не беше извинение. Мъжът, който бе извикал, бе със същата безволева брадичка, сякаш молеща някой да забие юмрук в нея, както преди шестнайсет години, когато Гавин го бе видял за последно. Цялото му тяло трепереше от ярост, докато оглеждаше касапницата и останките на трийсет от уж непобедимите му Огледалци.
Но лицето на сатрап Гарадул се промени в мига, щом видя Гавин. Той дръпна юздите на коня си и веднага бе заобиколен от половин дузина от своите притеглящи и двайсетина Огледалци.
— Гавин Гайл?
17.
Бялата щеше да го убие.
Гавин си го заслужаваше. Присъствието на самия сатрап Гарадул променяше всичко. Ако бяха просто войниците на сатрапа, както очакваха Гавин и Карис, би могъл да ги избие и да си тръгне. Гарадул щеше да е бесен и да издирва притеглящите, които са го сторили, но нямаше да има представа кого търси. Можеше да е бил просто някакъв могъщ притеглящ, който живее в… как беше името на това жалко селце? Ректън, точно така. Ах, каква ирония.
Вече бе прекалено късно Гавин да измъкне очилата, които държеше в един джоб за такива случаи. Предвид стореното от него, с очила щеше да е само един загадъчен полихром. Без тях можеше да е само Призмата.
Така че сега самият Призма бе предприел действия срещу сатрап Гарадул и нямаше начин да го отрече. Раск Гарадул го познаваше.
— Гавин? — повтори сатрапът. В тона му имаше нещо странно, някаква напрегнатост. Може би беше клопка. Носеше ризница с пришити към нея плочки. Малки плочки, които не изискваха сложни сглобки. Неговата страна беше бедна.
Беше променил герба си. По-рано беше фамилният му — луна с две звезди на черен фон, персонализиран с озъбена лисица. Сега и лисицата, и луната ги нямаше. Новият герб на краля бе разкъсана бяла верига на черен фон. Гавин моментално разбра, че символът е важен. Раск не просто отхвърляше името си и баща си, когото винаги бе презирал като слаб. Това бе нещо ново. Дали не беше попаднал под влиянието на ереста към старите богове, за която Гавин бе чувал разни слухове? Какви ги вършеше? Защо питаше за името му, след като вече знаеше, че е той? Дали му даваше възможност да излъже, да каже, че не е Призмата?
Ако Гавин го направеше, как щеше да постъпи Раск Гарадул? Да го убие и по-късно да обясни на Хромария, че е станала грешка? Че вината не е негова, защото е убил един нападател, който е заявил, че не е Гавин Гайл? Ако Раск смяташе, че може да убие Гавин с шепа притеглящи и двайсет Огледалци, грешеше, но какво друго би могло да бъде? А може би сатрап Гарадул просто бе толкова изненадан да го види, колкото и Гавин да види него, и не знаеше какво да прави.
Ако Гавин излъжеше и Раск го нападнеше, нямаше да има друг избор, освен да го убие. Убиеше ли Раск, щеше да се наложи да изтреби и всичките му хора. А какво щяха да си помислят за това сатрапиите? В същия този момент по пътя зад сатрапа прииждаха още войници. Гавин не можеше да ги избие всичките. Колкото и силен да беше, ако сто човека се втурнат в сто посоки, все някои от тях ще се измъкнат. Ще плъзне вестта, че Призмата е дошъл в Тирея и е убил сатрапа без провокация.
Нямаше значение, че сатрап Гарадул избиваше всички в това село. То му принадлежеше и той можеше да прави с него каквото си поиска. Някога било възможно Призмата да погуби някой от сатрапите си по своя прищявка, но това време отдавна бе отминало. Тогава Седемте сатрапии наистина били сатрапии. Но сега вече не. Сега властта на Призмата бе церемониална, чисто религиозна. Призмата не биваше да се меси във вътрешните дела на една нация — а Гавин вече се бе намесил сериозно. Ако убиеше всички и потеглеше обратно към Хромария с плъзгун, така че да се върне няколко дни след отпътуването си, оттам можеха правдоподобно да отрекат неговата вина. Разстоянието бе прекалено голямо, за да дойде дотук и да се върне.
Щеше да убие един човек, когото никога не бе харесвал; щеше да се предпази от неприятности и за това щяха да платят само шепа войници от най-затънтената от Седемте сатрапии. Е, момчето също можеше да загине. А ако не го направеше, Гарадул би могъл да изнудва Гавин. И какво щеше да си помисли Карис? Но пък имаше ли значение какво ще си помисли? Тя вече бе недостижима за него, Гавин знаеше, че така или иначе ще загуби крехката близост, възникнала между тях днес.
