Весела (СИ) - Коларов Радослав "Valsodar" (хорошие книги бесплатные полностью txt) 📗

Весела

 Роди се с изгрева на луната, в една ясна и тиха лятна вечер, кога щурци огласяха с песен полето и само славеят дръзваше да ги надпее.

 Проплака тихо и се заслуша в песента на вятъра, сгушена в скута на майка си, с коси посребрени от звездна светлина.

- Ще я кръстим Весела - отсече баща й - Тя ще е нашата радост от тук насетне!

 Така си и стана, растеше си Весела, като тихо и скромно дете, за радост на родителите си, сдобили се с късна рожба, растеше и само една странност имаше в нея.

 Всички деца си играят, пищят и се боричкат в окосеното сено, а само наша Весела си седи кротко отстрани, а погледа и все нейде встрани, все нещо си чака, умислена в себе си.

- Веселке, ти що си не играеш маминото, иди децата те чакат, може ли така отстрани да ги гледаш и в игрите им да не играеш? Какво ти има миличко, болно ли си? - се опитваше майка й да я накара да потича с тях, да се сборичка ако трябва, какво от това че е момиче - дете е все пак, може ли отстрани да седи и да не играе , та все другите майки така странно да гледат към нея, а наша Весела тихо й отговаряше - Остави ме Мамо, добре си ми е така, аз така си играя.

- Как така, сама си играеш? - попита уплашено майка й.

- Не съм сама бре Мамо, не виждаш ли вятъра, който иска да се гоним с него, не чуваш ли тревата, която ме моли с нозете боси да тичам по нея, цветята които песни ми пеят, кога ги погаля?

- Стойчо, болно ни е детето, давай на доктор да го водим, има му нещо, болест някаква го е налегнала! Божке ле Стойчо, каква ли ни мъка тоя път ни е споходила, та детенце с такава болест да ни се види? Давай, давай мъжо, ти изкарай колата, а аз ей сегичка приготвям набърже детето, че болест не чака, може и по-лошо да стане!

 Уплашиха се и майка , и баща й, и с пребледнели лица на доктор я заведоха.

 Специалист. Голям и всепризнат.

При кой се лесно не влиза, та... продадоха набърже теленце, само и само доктор, наша Весела навреме да види.

- Нищо му няма на детето - отсече доктора.- Просто,... е ... как да река, рядко интровертен тип с изключително буйно въображение.

- Ин-н-нт.. , какво докторе, какво й има, тоя тип лекува ли се? - почти проплака в ужас майка й , прикривайки Весела зад себе си, в очакване на най-лошото.

- Не, не се лекува. Ама, какво сте ми и двамата пребледнели, успокойте се, физически си е напълно здраво детето, просто как да го река... хм, мечтателно е то и си живее в света на приказките, които въображението му рисува.

- Луда е! - отсече Стойчо - Луда е наша Веселка, ама не тя е виновна, лудост нашето беше - дете да желаем, на тези ни години.

- Не бре хора, нормално си е детето - опита се да ги убеди доктора, но колкото повече се стараеше, толкоз по-странни и необясними за тях думи използваше и това само засили болката и тъгата по лицата им.

- Е, каква си е, наша си е! Наша рожбичка си ни е Весела, а пък.. кога порасте.. ще видим. Все един добър мъж за нея ще се намери, кой да се грижи, кога ний вече не можем.

Че то, нашето, преброено е вече, ама нейното... - тихо каза баща й и скришом издайническа сълза забърса.

 Тихо прибраха се те на село, по мръкнало, да ги не видят комшиите и да не разпитват, къде са ходили, за болестта на Веселка да се не разчуе.

И само тихият вятър, чу хлиповете на майка й и молитвата на баща й , след като Веселка с целувка приспаха.

Чу ги и далече отнесе.

Там, където се бяха стопили и думите на доктора, че страшно си няма. Че Веселка е дете нормално, нищо, че с други деца не играе и с вятър и треви си хортува.

А Веселка си порасна.

Тиха, в себе си вглъбена и глава наклонила леко встрани, сякаш някой й говори, а тя му думите слуша. Слуша и се усмихва.

Красавица надали бе нявга се раждала, кат таз мома - стройна фиданка. Ако има думи, кои нейната хубост да опишат. Хубост, що те караше, ако си на трапеза с нея и от глад да умираш, залък хляб в уста си да не сложиш, а само нея да гледаш и с хубостта й да се храниш.

 Идваха ергени всякакви да я искат, но кога наш Стойчо насаме с тях останеше, всички си тръгваха. Идеха като аслани, а си тръгваха като...

А Стойчо, си бе честен и прям, не искаше с лъжа добро на рожбата си да стори и истината им в очи казваше - Луда си е наша Веселка, луда си е, ама и е тиха, оправна и грижовна. Без нищо я давам, но едно от тебе ще искам. Грижи се за нея и я обичай така, както я обичахме и ние!

И бягаха, наплашени от тези думи бащини ергените, не намерили ни обич в сърцата си, ни смелост в душите си, луда невеста, през бащини порти да вкарат.

Само един се намери, кой на бащини думи да отговори. Свит, неугледен, дори и леко грозноват наглед, но така запленен от нейната хубост, че страстта наместо него заговори:

- Взимам я, взимам я бат Стойчо, такава каквато е, взимам я! На ръце , ако трябва ще я нося, през огън минавам, но ми я дай! Дай ми вашата Весела, че сърце ми вече не трае и .. или Весела жена ще ми стане, или за смърт ще се аз венчая!

 Венчаха ги. Скромно. Наша си Весела и ... по божията воля - за съпруг Стефан.

 Не мина се и месец-два и Стефан отново на бащини порти потропа.

- Какво има бре Стефане, да не се е нещо лошо с Весела случило? - с тези думи набърже го посрещна майка й на двора.

- Не е читава таз ... наш'та работа, стрино Василке, не е - промърмори Стефан, забил поглед в нозете си.

- Стойчо, ела бърже тука бре Стойчо, нещо лошо на децата се е сторило - провикна се майка й, а бащата с бърза крачка излезе от сайванта, де детска люлка майстореше.

- Казвай, казвай Стефане, що се е случило! - подкара го и той. - Ела , ела седни тука и разказвай! - придърпа го той навътре, да ги не слушат от пътя за що си говорят.

- Казвай, а ти жена иди донеси нещо на зетя да сипем, че виж колко е прашен, кой знае как е бързал насам за помощ да дойде.

- Аз.. и за помощ , и за съвет дойдох, ама по-напред да ви рекна , че с Веселка отиваме у градо.

- Що щеш у градо бре Стефане, лошо ли ти е тука? Я, каква китна къща си имаш у ваше село, добитък на полето как ще оставиш, стопанка от дом, как в града на чуждо ще водиш? - с тез въпроси към него се Стойчо приведе, а лице му едно пепеляво, без помен за цвят и усмивка, кога люлка с душа майстореше.

-Хм, не става инак бре бат Стойчо, ще продам всичко, ама Весела от нейно си либе ще разделя, че жена ми е вече и не може всяка вечер, пред всички за смях да ме прави.

- Какво ти либе бре Стефане, та наша Весела през порти по заник не е излизала, до герана за вода не сме я провождали , някой в лудост да не я открадне?