Чичовци (Галерия от типове и нрави български в турско време) - Вазов Иван Минчев (лучшие книги читать онлайн бесплатно без регистрации txt) 📗

— Третю — продължи с растяще въодушевение Иванчо, — третю, йотата е една красота на граматиката, както е очевидно, например…

Учител Гатю се изкикоти яката.

— Красота на граматиката? Браво! Например?

— Например — подзе Иванчо, като се озърташе, пиши например: Хаджи Атанасия с иже — няма никакъв вкус, не стои хубаво; ако ли го пишеш с йота, по си има прилика, гаче си е родено така.

Мусикословесний Хаджи Атанасия цял почервеня от самодоволство, като видя, че името му послужи за доказателство необоримо.

— Без йотата не се може, какво си играйте — каза той, — аз ви харизвам най-после

— Аз жертвувам

— И аз на поврага пращам титлите на гърбата, но i-то не давам, анатема, който го бутне, то ни е вярата! — каза гръмогласно поп Ставри, увлечен от либерализма на съюзниците си.

— Нафиле, не отбирате нищо — отговори безнадеждно дядо Йоси.

Иванчо тържествуваше. Той намери горещо подкрепление в своите съюзници, когато учител Гатю още от рано се умори, защото не видя някаква облага от своите. Той беше генерал без войска. Дядо Нистор даже му измени: той само надуваше чибука и клюмаше на поп Ставря одобрително; Мирончо не внимаваше твърде, защото презираше всичко освен възточния въпрос; кафеджият бе седнал с Ивана Капзамалина да играе на табла, и то в разгара на борбата; а господин Фратю се плезеше в огледалото и се мъчеше да се огледа зад ушите. Головратът пък беше впил очи в белите тебеширени драски на вратата и когато учител Гатю се обърна към него и поиска с поглед одобрението му на думите си, той отговори сериозно:

— Тъкмо седемдесет и осем кафета.

Оставаше един верен съюзник-Хаджи Смион, който беше къс в граматиката — друго нещо, ако се касаеше за политически въпрос, — а подидаскал Мироновски стоеше неутрален.

Но на връх триумфа на Иванча му скимна да извика победоносно:

— Долу Волтер! Долу гръцкия патрик!

— Мълчи там! — извика свирепо дядо Нистор, като замахна с чибука си да го удари.

Това внезапно застъпване за Волтера ободри учителя.

— Да живее Волтер! Йотата долу! — извика той пламнал и се закани да го наплеще в една дописка, задето беше увил в един школски вестник червен пипер.

— Долу антихрист! — извика пак дядо Нистор, като махаше с чибука сърдито на Иванча; после, като се извърна към Хаджи Атанасия и поп Ставря, издума сопнато:

— А? Тия кратуни нищо не отбират, аз само седя, та ги слушам!

— Няма старото учение, няма — каза Хаджи Атанасия, като отваряше вратата.

— Нафиле, нафиле — продума дядо Йоси съкрушено, като излазяше.

XIII. Разходката

Подир обяд дружината пак се събра и, с изключение на двама волтерианци и на повечето елинисти, упъти се към манастира, разходка извън града. Кога минуваха покрай кръчмата на Аврамча Разпопчето, отбиха се да хвърлят по едно киселерско вино, което беше най-прочутото, защото от него си купуваха даскалите. Оттам се упътиха към Караджовския кладенец, дето цялата дружина се хвана на хорото, което Мирончо поведе и завъртя два пъти около чешмата. От хорото Мирончо ги поведе към Капана и без да каже нещо, шопна се в двора му, и всички след него. Капанът имаше тоя ден визита и двете му стаи бяха натъпкани с гости, насядали по турски край стените. Дружината се здрависа с чорбаджията и с домакините му и се намести, както можа. Мирончо се мушна грубо в къта, като настъпа крака на Цочка чорбаджи и окаля чорапа му с чепика си; Иванчо, изут, като дребен, по-лесно се настани въз две колена, принадлежащи на разни стопани; Хаджи Атанасия, както и другите се наместиха между жените. Хаджи Смион, също по калцуни, един се намери прав, като се озърташе ухилено, но щом съзря Миронча в къта, упъти се към него и седна в обятията на Цочка чорбаджи, без да се усети.

Види се, Капановият пелинаш не падаше подолу от Аврамчовия, защото когато дружината се намери пак на улицата, Мирончо закрачи по военно и всичките го подражаха, като викаха тихо: раз, два, три! раз, два, три! Сам Хаджи Смион, който беше чул руската команда в Букурещ на 1848 г. когато Киселев управляваше Влашко, надзираше вървежа и правеше строги забележки: — Иванчо, право! Даскале, навътре! дядо Хаджи, по-скоричко, по руски.

И всичките: раз, два, три! раз, два, три!

Женорята, що стояха на портите, се поуплашиха от тая войнствена дружина, но по-младите от тях се изкикотиха, като видяха Миронча напред, навел глава, и: раз, два, три! раз, два, три! И всички след, него повтаряха същото.

А рояк деца отдире им крачат и: раз, два, три! раз, два, три!

Но войнственият изглед на дружината се разтури като от магическа тояжка пред вида на аления фее на онбашията, който се зададе от един завой на отсрещната улица. Хаджи Смион храбро посрещна турчина, поздрави го усмихнато и го попита за здравето му и за времето.

— Защо се боите? — каза той, като отмина правителственият човек. — И той е человек като всичките хора.

— Бог го убил, агарянецът не е човек — избъбра Хаджи Атанасия.

— То се зае, не е човек, аз само тъй рекох… — отговори сухо Хаджи Смион.

Най-после дружината стигна на зелената поляна пред манастира и насяда на тревата, още шумна и занята с разговори. Мирончо следваше да разправя на Хаджи Смиона и на едного още гайтанджия някаква смешна молдованска история; Иван Стамболлият и Головратът се разговаряха за цената на преждата от три нишки; учител Гатю и Иванчо Йотата пак се бяха счепкали по правописанието, но господин Фратю се намеси, като заговори по французки с учителя, тоест изчете първите редове от „Телемаха“: Саlypso ne pouvait se consoler du deparat d’Ulysse и пр.… за да мами гайтанджиите, нещо, което разсърди крайно Иванча, които покрай Мирончовата гордост мразеше и влашкия език; а Хаджи Атанасия увещаваше Чона Пощянката да припознае патриархията, защото тя дава мирото. Само подидаскал Мироновски идеше още дълбоко замислен върху името си, което най-напред беше Милчев (в Ловеч), Мирович (в Тетевен), Миронов (в Щип) и най-сетне Мироновски (Селямсъзът го наричаше вече Мироносовски).

Най-после предложиха да попее Мирончо. Това внимание подокачи мусолюбивий Хаджи Атанасия, също славен по своето сладкогласие в черквата.

— Коя? — попита Мирончо.

— „Де си, гълъб, де“ — отговори Пощянката.

Мирончо нищо не отговори, навъси се, свали тържествено феса си и като примигна Хаджи Смиону, продума набързо:

— Хаджи, приглашай ми.

— Всички ще приглашаме — отговори Хаджи Атанасия.

Мирончо устреми очи към облаците и запя:

Чудно високо издигаше гласа си певецът, засукваше го, изтъняваше го, сваляше, пак гръмваше, пак сваляше любовно-въздихателно и цялата дружина приглашаше на последния стих на куплета. Зефирът пое тая приятна хармония, отнесе я в листата на върбите и орехите, смеси я с шума на реката и я разходи до спалнята на игумена, комуто смути послеобедната дрямка.

След Мирончо пяха още неколцина, а на реда си и Хаджи Атанасия изпя едно ново херувико.

Учител Гатю се беше изкачил на един голям камък, който наричаха „Волът“.

— Даскале, кажи слово оттам — извика Иван Бухалът.

— Върху кое?

— За което щеш — обади се. Головратът.

— За греха на Адам и Ева — рече Мирончо и се изсмя.

— За победений Никифора — обади се Хаджи Смион и погледна убийствено иронически Йотата (Хаджи Смион беше вещ в българската история, с която се беше запознал само чрез песента „Поискал гордий Никифор“).