Галактическа болница - Уайт Джеймс (читаемые книги читать онлайн бесплатно .txt) 📗
Един отрязък от храносмилателния канал на пациента бе разкрит и находката се оказа прилепнал към стената на канала порест синкав тумор. Без Информационна касета ЛТХО Конуей не би могъл да каже дали положението на пациента е сериозно или не, но от техническа гледна точка операцията несъмнено бе тежка. Той разбираше това от начина, по който Манън се бе привел над масата, и по здраво навитите пипала на тралтския хирург, които временно бездействуваха. Както обикновено малкото ОУТБ със своите многобройни, тънки като жички пипалца, чиито връхчета представляваха зрителни и смукателни органи, вършеше деликатната изследователска работа — то изпращаше на огромния тралт изключително подробна информация от операционното поле и въз основа на нея получаваше указания. Тралтът и д-р Манън вършеха относително по-грубата работа — поставяха щипки, пристягаха, връзваха и тампонираха.
Поради отредената му незначителна роля в операцията д-р Манън се задоволяваше само да наблюдава как свръхчувствителните пипалца на паразита ОУТБ се направляваха умело от тралта, но Конуей знаеше, че неговият колега се гордее дори с възможността да прави това. Тралтите в комбинация с паразитите ОУТБ бяха най-великите хирурзи за всички времена в Галактиката. И всички хирурзи щяха да бъдат само тралти, ако огромните им размери и, операционни процедури не им пречеха да лекуват някои форми на живот.
Конуей все още чакаше, когато излязоха от залата. Едно от пипалата на тралта се протегна и рязко потупа д-р Манън по главата — жест, който изразяваше най-висока похвала, но най-неочаквано иззад шкафа в ъгъла изхвръкна едно кълбо от козина и зъби и се стрелна право върху огромното същество, което очевидно нападаше господаря му. Конуей често бе наблюдавал тази сцена и всеки път я намираше ужасно комична. И докато кучето на Манън лаеше яростно по тралта, извисил се високо над него и над господаря му, и го предизвикваше на смъртен двубой, тромавият хирург отстъпи назад и като се преструваше на силно уплашен, извика:
— Няма ли кой да ме спаси от този страшен звяр!
Като продължаваше да лае ожесточено, кучето го обиколи и понечи да захапе бронята, която покриваше шестте набити крака на тралта. Хирургът отстъпваше бързо и докато викаше силно за помощ, внимаваше къде стъпва, за да не би микроскопичният му нападател да остане сплескан под някой от еленските му крака. Постепенно глъчката на битката затихна надолу по коридора.
Когато шумът утихна напълно, Конуей започна:
— Докторе, дали бихте ми помогнали? Нужен ми е съвет. Ала въпросът е твърде деликатен…
Конуей видя как веждите на д-р Манън се повдигнаха нагоре, а по устните му заигра усмивка.
— На драго сърце ще ви помогна, разбира се — отвърна той. — Само се опасявам, че ако тъкмо сега ви дам някакъв съвет, той няма да е особено ценен. — Той изсумтя възмутено и размаха ръце нагоре и надолу. — Намирам се все още под въздействието на касетата ЛТХО. Имате представа какво означава това, нали? Едната половина от мозъка ми мисли, че съм птица, а другата е леко объркана от този факт. Та от какъв съвет имате нужда? — запита той, като закачливо вирна глава на една страна досущ като птица. — Ако се отнася за онази специфична форма на лудост, наречена младежка любов, или за друго някакво психосмущение, бих ви посъветвал да се обърнете към O’Мара.
Конуей решително тръсна глава — всеки друг, но не и O’Мара.
— Не — каза той. — Въпросът е по-скоро от философско или може би от етично естество…
— И това е всичко! — възкликна Манън. Той тъкмо се канеше да добави нещо, когато лицето му придоби съсредоточения израз на човек, заслушан в нещо. Той повелително посочи с палец близкия стенен говорител.
— Решаването на вашите сериозни проблеми — рече тихо — ще трябва да почакат — търсят ви.
— … Д-р Конуей — повтаряше припряно говорителят, — моля, явете се в стая 87 за поставяне на тонизиращи инжекции…
— Но 87 стая дори не е в нашия сектор! — започна да се възмущава Конуей. — Какво става тук…?
Лицето на д-р Манън внезапно помръкна.
— Струва ми се, че се досещам каква е работата — каза той, — и ви съветвам да запазите няколко от тези инжекции лично за себе си, защото сигурно ще ви потрябват.
Той се обърна рязко и бързо се отдалечи, като си мърмореше нещо за незабавното извличане на касетата, преди да са повикали и него.
Стая 87 бе стаята за отдих на персонала от спешния сектор. Когато Конуей пристигна там, той завари налягали по масите, столовете и дори по пода облечени в зелена униформа Монитори, някои от които дори нямаха сила да повдигнат глава при влизането му. С неимоверно усилие една фигура се надигна от стола си и с неуверени крачки се запъти към него. Това също бе Монитор, който носеше пагони на майор и емблемата на лекар.
— Дозата трябва да бъде максимална — промълви той. — Започнете с мен!
Майорът посегна да смъкне дрехата си. Конуей се огледа из стаята. Мониторите сигурно бяха не по-малко от стотина и от землистия цвят на лицата им личеше, че всички се намират в състояние на крайно изтощение. Той продължаваше да изпитва неприязън към Мониторите, но тези тук бяха пациенти и той трябваше да изпълни дълга си.
— Като лекар възразявам най-категорично! — заяви мрачно Конуей. — По всичко личи, че са ви били вече не малко тонизиращи инжекции. Сега се нуждаете само от един здрав сън…
— Сън ли? — обади се отнякъде глас. — Това пък какво е?
— Спокойно, Тирнън — каза уморено майорът. — И на мен като на лекар са ми известни рисковете. Предлагам да не губим повече време.
С бърза и опитна ръка Конуей се залови да поставя инжекциите. Пред него заставаха в редица напълно грохнали от умора мъже с безжизнен поглед, но пет минути по-късно напускаха стаята с бодра стъпка и светнали от живителния серум очи. Той тъкмо завършваше, когато отново чу името си по стенния говорител — нареждаха му да отиде при Шести входен люк и там да чака за указания. Конуей знаеше, че Шести люк бе един от помощните входове на спешния сектор.
Докато бързаше за натам, той изведнъж осъзна, че е уморен и гладен, но сега нямаше време дори да мисли за това. Стенните говорители призоваваха всички младши ординатори да се явят в спешния сектор и нареждаха на съседните отделения при възможност да се евакуират в други помещения. Чуждоземна бърза и неясна реч разпръскваше тези съобщения до всички биологични видове в Болницата.
Очевидно спешният сектор се разширяваше. Но защо? И откъде идваха всички тези пострадали? Мислите на Конуей се бяха оплели в една объркана и твърде уморена въпросителна.
V
При Шести входен люк един Диагностик от Тралтън водеше задълбочен разговор с двама Монитори. Конуей се почувствува оскърбен от тази гледка — как дръзваха тези нищожества да се държат така фамилиарно с един Диагностик! — но след това с известна горчивина си помисли, че тук вече нищо не може да го изненада. Други двама Монитора стояха до илюминатора на люка.
— Здравейте, докторе — поздрави любезно единият от тях и кимна по посока на илюминатора. — Разтоварват при Осми, Девети и Единадесети люк. Очакваме нашият контингент да пристигне всяка минута.
От илюминатора се разкриваше величествена гледка: Конуей никога не бе виждал толкова много кораби, събрани на едно място. Повече от тридесет лъскави сребристи игли — от десетместните яхти за развлечение до гигантските транспорти на Мониторния корпус — кръжаха и сновяха във всички посоки, като че ли бродираха сложен гоблен, в очакване на разрешение да пристанат до някой люк и се освободят от товара си.
— Сложна работа е тази — заяви Мониторът, докато наблюдаваше.
Конуей мислено се съгласи с него. Полетата на отблъскване, които предпазваха корабите от сблъскване с различните форми на космически детрит 3, изискваха обширни пространства. За да отклоняват успешно различните по големина небесни тела, метеоритните заслони трябваше да бъдат поставени най-малко на пет мили около кораба и на още по-голямо разстояние, ако се касаеше за защитата на по-голям кораб. Сега обаче корабите навън се намираха буквално на няколкостотин ярда един от друг и единствената им защита срещу падащите метеори бе умението на техните пилоти. А на пилотите им беше сигурно дяволски трудно.
