Остров Тамбукту - Марчевски Марко (прочитать книгу txt) 📗

- Андо! О, Андо! Приятелю!

- Бягай! - повторих аз. - Бягай, докато не е утихнала бурята!

- О, Андо! - отново простена Габон. - Ела с мен, Андо! Ела при нашето племе, Андо! Ела!..

Той запълзя към морския бряг, като държеше здраво ръката ми и повтаряше:

- Ела с мен, Андо! Ела!..

- Ще дойда, Габон, по-късно ще дойда. А ти бягай, спасявай се!..

Ние си стиснахме ръцете и Габон изчезна в тъмнината. Бурята виеше с ужасна сила, дъждът се изливаше и бучеше като водопад, дърветата наоколо фучаха и стенеха... Допълзях до гората, облегнах се до едно дебело дърво и останах там, докато премине бурята.

Тя премина също тъй внезапно, както беше налетяла - вятърът разпръсна облаците, небето се очисти и звездите заблестяха ярки и студени. Месецът се показа зад дърветата и заля околността с мека сребриста светлина. Туземците излязоха от гората и един по един почнаха да прииждат на поляната. Стълбът, за който беше вързан Габон, все тъй зловещо стърчеше до угасналия огън, но самия Габон го нямаше. Вятърът беше гътнал идола и той лежеше по очи. Отначало всички стояха в недоумение и гледаха голия стълб и поваления идол, след това се раздвижиха и тревожно завикаха: - Пленникът избягал!

- Жертвата я няма!

- Тана Боамбо! Ела да видиш чудо!

Туземците се струпаха около стълба. Дойдоха Арики и Боамбо. Първожрецът заповяда да отнесат идола в колибата на вечния огън. Тълпата утихна. Всички чакаха да чуят какво ще кажат главатарят и първожрецът. Аз стоях прикрит зад едно дебело дърво в края на гората и наблюдавах всичко. Чувах всяка дума, виждах всеки жест на хората, но мене никой не ме виждаше. Капитанът и плантаторът също излязоха от гората и отидоха при множеството. Като разбра какво е станало и като видя голия стълб, Смит каза на капитана: - Това е негова работа!

- Мълчи! - каза капитанът и изгледа строго плантатора.

- Той е! - отново извика Смит. - Кълна се във всички светии, че само той е способен на такова престъпление.

- Това не е престъпление - отново чух гласа на капитана. - Това е хуманно дело, от което се възхищавам.

- Възхищавате се? Вие се възхищавате, Стерн?

- Да, възхищавам се от този младеж. Ако всички българи са като него - моите уважения! Той извърши нещо, което и аз бих направил, ако имах неговия кураж.

Капитанът обърна гръб на плантатора и се изгуби в множеството. В тоя момент аз го обикнах още повече.

Боамбо стоеше до стълба мълчалив. Арики отиде при него и му каза:

- Някой е срязал въжето. Виж! - И той му показа парчетата от срязаното въже. - Кой е направил това?

- Не зная - тихо отговори Боамбо.

- Андо пакеги гена! Той е срязал въжето!

- Не зная - повтори Боамбо.

- Той, той! - силно извика Арики. - Къде е? Къде е Андо пакеги гена? Да дойде тук! Веднага! Намерете го и го доведете тук!

Прикрит зад дървото, аз мислех какво да правя. Да избягам беше и късно, и невъзможно, защото гъстата гора беше непроходима. Грешка направих, като останах тук. Трябваше да избягам заедно с Габон. След като го спасих от смърт, неговото племе отново би ме приело като приятел и желан гост. Но любопитството ме тласна към тая необмислена постъпка - да се скрия в гората, за да узная дали туземците ще открият виновника, а след това да се измъкна, ако видя, че ме заплашва някаква опасност... Но ето че сега стоях до дървото и не можех да се изплъзна...

Туземците тръгнаха да ме търсят, а двама се отправиха право към мене и скоро щяха да ме открият. Какво да правя? Оставаше ми само едно: сам да изляза на поляната и да посрещна бедата с открито чело.

Така и направих. Откачих ножа от колана си, захвърлих го в гъсталака и излязох от гората.

- Ето го! Ето го! - раздадоха се няколко гласа.

Всички се обърнаха към мене. Настъпи тишина, в която чувах само биенето на сърцето си.

Отидох по средата на поляната при угасналия огън и застанах пред Арики. Той сякаш само това чакаше - сложи сухата си костелива ръка на рамото ми и извика силно:

- Ето го престъпника! Той е срязал въжето и е освободил нашия враг! Запрете го в колибата! Сега той няма да се отърве, както някога, когато пръв път излезе на острова. Аз лично ще завържа един тежък камък на краката му и ще го изпратя при акулите.

Двама туземци тръгнаха към мене, но Боамбо ги спря.

- Чакайте! - извика той и гласът му прозвуча като заповед. След това се обърна към мене и ме попита аз ли съм освободил "врага".

И в гласа му, и в неговия поглед долових мълчаливо съчувствие и тревога за моята съдба. Боамбо сякаш искаше да ми каже: "Излъжи тоя проклет старец, за да се спасиш. Кажи, че не си ти".

- За какво въже става дума? - попитах аз престорено учуден.

- За въжето, с което бе вързан нашият враг - троснато каза Арики. - Ти си го срязал и си освободил жертвата.

- Не е вярно! - възразих аз. - С какво ще го срежа? Аз нямам нож.

- А кой го сряза? - попита Арики, като ме стрелна с острия си поглед.

В момента ми хрумна една спасителна мисъл и докато обмислях, Арики повтаряше своите проклети въпроси:

- Кой е направил това? Може би аз? Или тана Боамбо? Кажи!

- Дао! - отсякох аз.

- Дао? - погледна ме Арики и застина с отворена уста. - Добре ли чух?

- Да, само Дао и никой друг.

- Не може да бъде! Ти лъжеш! Дао не може да среже въжето! Дао няма нож, а ръцете му са от дърво!

- Че какво, като са от дърво? - не се предавах аз. - Ти много пъти си казвал, че Дао всичко може. Не помниш ли? Той може да прогони рибата от Голямата вода, нали? Може ли?

- Може - неохотно се съгласи Арики.

- А може ли да изсуши дърветата и да накара земята да не ражда ямс и таро?

- Може.

- Може ли да докара арамру?

- Може - намръщи се Арики.

- А защо да не може да среже въжето? Това е много по-лесно, отколкото да докара арамру и да разтърси цялата земя. Така ли е?

- А защо ще го среже? - попита Арики. - Защо ще освободи жертвата? Тя беше обречена за него.

- Тъкмо защото е била обречена за него. Дао не желае жертва и затова я е освободил. Анге бу!

Арики се обърка и не знаеше какво да възрази. Той не вярваше на моята измислица, но нищо не можеше да й противопостави. Та нали самият той много пъти бе повтарял пред туземците, че Дао е всесилен и всичко може. Да отрече това, значи да разобличи себе си и да се изложи пред туземците, които бяха се струпали около нас и слушаха напрегнато всяка наша дума. Не, първожрецът никога не би направил това. Като го гледах как кипи от злоба и безсилие, аз си помислих: "Пада му се! С неговите камъни по неговата глава..."

- Андо е прав - намеси се Боамбо. - Дао не пожела да приеме нашата жертва. Ние го намерихме паднал с лице към земята и с гръб към жертвения стълб. Той е срязал въжето, а след това се е отвърнал от жертвата. Анге бу!

Туземците мълчаливо очакваха развръзката. Всички погледи бяха обърнати към първожреца, а той мълчеше. Какво мислеше в този напрегнат момент? Какви планове кроеше? Ще заповяда ли пак да ме затворят в колибата? Чувствуваше се едно общо смущение, на което Боамбо побърза да тури край. Той извика:

- Хей, хора! Запалете огъня! Чувате ли! Донесете сухи дърва и запалени главни! Искам да играя тананга!

Всички изведнъж се раздвижиха, напрежението изчезна, от всички страни се разнесоха радостни гласове:

- Тананга! Тананга!

- Донесете сухи дърва!

- Тана Боамбо ще играе тананга!

- Зумба-бозамбо! Хе-хо!

Няколко младежи хукнаха към колибите и след малко се върнаха с големи наръчи сухи дърва и със запалени главни. Огънят лумна, пламъците се възвисиха към тъмното небе и на поляната стана много светло.

- Бийте бурума! - заповяда Боамбо.

Дървеният тъпан силно задумка, свирките писнаха и Боамбо започна да играе тананга - танца на трите пояса, с който завършваше големият празник.

Трета част

Първа глава. Звезди в океана. Неизвестният кораб. Решението на Боамбо. Логиката на Смит. На кого принадлежи остров Тамбукту? Знамето на изгряващото слънце. Гласът на родината и на дълга. Неочакваното решение на Стерн. Желанието на Арики