Седмият папирус (Том 1) - Смит Уилбур (читать бесплатно книги без сокращений .TXT) 📗
— Започвам да се превръщам в досадница, нали?
— Качвайте се на борда, госпожо. За такива като вас винаги ще намерим местенце.
Роян отново яхна мощния гръб на Никълъс и протегна отмалелия си крак напред. Продължиха нагоре, но придвижването им се оказа по-бавно и мъчително от предния ден. Никълъс трябваше да спира все по-често и да почива все по-дълго. Там, където пътеката се окажеше по-полегата, Роян слизаше на земята и подскачаше на един крак, опирайки се с ръка на рамото му. Но колкото и да се дразнеше от безпомощността си, скоро силите я напускаха и отново трябваше да използва безплатния транспорт на Никълъс.
Изкачването се превърна в същински кошмар, от който и двамата не можеха да избягат. Часовете се нижеха един след друг, а те дори не знаеха кое време на деня е. Веднъж даже паднаха на пътеката и дълго не можаха да се надигнат от изтощение, жажда и болки в мускулите. Отдавна бяха пресушили манерката, а пътеката повече не се срещаше никъде с реката. Трябваше да стигнат до платото, за да си налеят отново вода.
— Ти върви сам, аз ще остана тук — прошепна с дрезгавия си гласец Роян.
— Не бъди глупава — скочи като ужилен той и я изгледа недоумяващо. — Използвам те за баласт!
— До върха остава малко — настояваше тя. — Ще се върнеш с хората на Борис и ще ме пренесете заедно.
— Ако те наистина ни чакат и ако преди това не те спипат от „Пегас“. — И за да покаже, че всичко е наред, се изправи на крака. Дори и това движение го накара да се олюлее. — И дума да не става, че ще те оставя сама. Където съм аз, там трябва да си и ти. — И насила я вдигна от земята.
Никълъс накара Роян да брои всяка негова крачка и щом направеше сто, послушно се спираше и почиваше. Изчакваше някоя и друга минута и поемаше за следващите сто. На нея не й оставаше друго, освен да се държи здраво за раменете му и да отброява тихо движенията му. Цялата вселена се бе събрала в парчето земя, където кракът му трябваше да стъпи. Дори не забелязваха мощните снаги на скалите пред себе си, още по-малко — бездната, зейнала зад гърбовете им. Когато при някое по-рязко мръдване, Никълъс я блъснеше в болното коляно, Роян мъжки стискаше зъби и продължаваше да брои, все едно нищо не се е случило.
Последния път, когато почиваха, Никълъс дори не посмя да я остави на земята. Както се беше увесила Роян на врата му, така той се облегна на близката скала и изчака дишането му да се успокои. Ако сега седнеше, нямаше да му стигнат силите да се изправи отново и да качи дружката си повторно на гърба си.
— Още малко и ще се стъмни съвсем — нашепваше му Роян. — Трябва да спрем за през нощта. За един ден извървяхме достатъчно. Ще се убиеш, Ники!
— Още сто крачки — държеше той.
— Не, Ники. Пусни ме да сляза.
Но вместо отговор Никълъс се оттласна от скалата и продължи да се тътри нагоре.
— Брой! — заповяда той на Роян.
— Петдесет и една, петдесет и две — броеше послушно тя, когато Никълъс за малко не се просна по нос на земята. Без никакво предупреждение, теренът под краката му рязко се бе променил. Като пияница, който не вижда, че повече стъпала по стълбата няма, той просто бе залитнал в празното и едва бе запазил равновесие.
Миг-два Никълъс се клатушкаше като замаян, преди да спре. Беше застанал на самия ръб на пропастта и усилено се взираше в здрача пред себе си. Не можеше да повярва на очите си. В тъмното се забелязваха светлини — толкова много, че му изглеждаха като плод на болното му съзнание. Но ето че се дочуха и мъжки гласове, които го убедиха, че всичко е истина.
— О, Господи. Успя. Ние стигнахме, Ники! Ето ги колите. Ти успя, Ники, наистина успя!
Никълъс се опита нещо да й отговори, но гърлото му бе съвсем пресъхнало и не можеше да издаде нито звук. С наведена като на бик глава се насочи право към колите, а Роян слабо извика по посока на хората:
— Помогнете. Моля ви, помогнете.
Опита първо на английски, сетне и на арабски.
Насреща се дочуха викове на изненада, след което неколцина души се затичаха към тях. Никълъс бавно приседна в тревата, оставяйки Роян да стъпи на крака. Наобиколиха ги черни силуети, хората ги заговориха на амхарски, подадоха им дружески ръце и започнаха да ги влачат към светлините. По едно време лицето на Никълъс беше осветено от фенер и нечий непогрешим британски акцент го поздрави:
— Здравей, Ники. Чудесна изненада. Тъкмо идвах от Адис Абеба да се погрижа за тялото ти. Чухме, че си умрял. Изглежда сведенията са били твърде предварителни, за да бъдат достоверни.
— Здравей, Джефри. Много мило от твоя страна да биеш път чак дотук.
— Смея да се обзаложа, че и двамата се нуждаете от чаша чай. Май сте се поуморили — посрещна ги Джефри Тенънт. — Никога не съм знаел, че брадата ти е рижава и зелена едновременно. Много идейно. Бих казал дори, че вървиш в крак с модата.
Никълъс си даде сметка, че представлява тъжна гледка: кален, небръснат, с изпокъсани дрехи и блуждаещ поглед.
— Спомняш си доктор Ал Сима, нали? Коляното й е навехнато. Чудя се дали не би могъл да се погрижиш за нея. — В следващия миг краката му се подкосиха. Джефри Тенънт го улови миг преди да падне на земята.
— Дръж се, момчето ми — рече той и го подхвана под мишница, за да го отведе до близкия сгъваем стол. Скоро извадиха друг за Роян.
— Лета чай хапа! — произнесе Джефри репликата, по която всички африканци разбираха, че си имат работа с англичанин. Няколко минути по-късно на двамата приключенци бяха поднесени чаши врял и силно подсладен чай.
Никълъс вдигна нещо като наздравица.
— За нас, Роян. Невероятни сме!
Двамата жадно отпиха от горещата течност, без да ги е страх, че ще се опарят. Кофеинът и захарта им подействаха като електрически заряд и само след минути живнаха.
— Сега поне знам, че съм оцелял — въздъхна Никълъс.
— Знам, че не е много любезно да бързам с въпросите, Ники, но дали би могъл да ни кажеш какво точно става с вас? — попита Джефри.
— Защо по-добре ти не ми кажеш? — контрира го Никълъс.
Трябваше му време да прецени ситуацията. Какво знаеше Джефри и кой му го беше казал? Старият му приятел не се забави с отговора:
— Първото, което научихме, бе, че водачът ви Брусилов е бил намерен надупчен с куршуми в реката близо до суданската граница. Крокодилите били обезобразили цялото му лице, но граничната полиция го идентифицирала по документите в банана му.
Никълъс се спогледа с Роян и й даде знак да мълчи.
— Когато се разделихме за последно с него, Брусилов тръгваше на самостоятелен лов по реката. Навярно се е натъкнал на същия отряд партизани, които нападнаха лагера ни.
— Да, чухме и за това. Полковник Ного бе така добър да прати радиограма в Адис Абеба.
Едва сега се разбра, че и Ного присъства на срещата. Беше се държал встрани, но когато чу да се споменава името му, се показа на светлините на фенерите. Роян замръзна на стола си и в погледа й се прочете такава омраза, че Никълъс се пресегна да я хване за ръката. Не трябваше да се издават. Роян разбра жеста му и поне видимо се успокои.
— Истинско облекчение е за мен да ви видя жив и здрав, сър Куентън-Харпър. В последните дни ни създадохте доста тревоги — рече полковникът.
— Приемете най-искрените ми извинения — пошегува се Никълъс.
— Простете, сър, не исках да ви засегна. Просто получихме доклад от страна на компанията „Пегас“, че двамата с доктор Ал Сима сте станали жертва на инцидент по време на разчиствателни операции. Лично аз присъствах, когато господин Хелм от компанията ви предупреди, че в долината се извършват различни…
— Но вие… — понечи да каже нещо Роян, ала Никълъс я стисна за ръката и я накара да млъкне.
— Предполагам, че сте прав, полковник. Вината е по-скоро наша. Не взехме необходимите предохранителни мерки. Така или иначе, доктор Ал Сима получи контузии, а и аз не по-малко от нея съм разтърсен от случилото се. По-важното е, че при експлозията загинаха множество други хора — помощниците в ловната ми експедиция, както и монаси от манастира. Да не говорим, че при атаката на лагера ни също са били убити четирима души. Щом се завърна в Адис Абеба, ще дам подробни показания пред етиопските власти.
