Остров Тамбукту - Марчевски Марко (прочитать книгу txt) 📗
- Защо на нас?
- Защото или вие, или Стерн, или двамата заедно сте извършили тази измама.
- Защо пък ние? Това би могъл да го направи самият Арики или друг някой туземец.
- В никакъв случай! - завъртя глава Смит. - Туземците никога не крадат, нали така? Това много пъти съм го чувал от вас и го вярвам. Освен това те се страхуват от яхтата и никой от тях не би се решил да влезе в нея, за да задигне дневника. И Арики също. Не, сър, не ме залъгвайте като малко дете. Аз разбирам много добре, че само вие със Стерн бихте могли да откъснете кориците от дневника на моята яхта и да му пришиете други корици.
Значи, Смит и това беше забелязал. Ясно беше, че той не казваше всичко, което знаеше. Почнах да мисля, че той знаеше и за съществуването на дневника на Магелан, но криеше това от мене.
- И тъй, какво да кажа на Арики, когато открие измамата и ми поиска обяснение? - попита ме плантаторът.
- Може и да не я открие - отговорих аз уклончиво. - Щом досега не я е открил...
- Досега той не е потърсил книгата на тайните, защото не му е била нужна. Но тя скоро ще му потрябва - може би още днес. Не чувате ли как думкат техните дървени тъпани? Днес е първият ден на големия празник. Арики ще играе танца на седемте пояса на мъдростта, ще прави някакви заклинания - самият той ми каза това. Белите листа положително ще му потрябват и тогава тежко ми и горко! Ще обвини мен и ще заповяда да ме изгорят жив. Аз ще бъда принесен в жертва на Дао - кълна се във всички светии, че това ще бъде така. Е, добре! Съгласен ли сте да пострада един невинен човек, а виновните да си стоят настрана и да се подсмиват? "Вижте, значи, колко хитро постъпихме... Смит се пече жив на огъня, а ние си седим на сянка - ни лук яли, ни лук мирисали..." Това не е честно, сър!
Плантаторът почна да бие на чувства. Той винаги така постъпваше: най-напред атакува противника си фронтално и ако не успее, почва да се окопава и да подготвя ново нападение отдалеч.
- Не се тревожете, нищо лошо няма да ви се случи - казах му аз, за да го успокоя.
Но той не се успокои и отново почна да ме упреква и да ме обвинява.
- Но какво искате от мен? - попитах го аз.
- Само едно: да оставите книгата на тайните там, откъдето сте я взели. След това ще решим какво да правим с нея.
Зинга се показа на вратата.
- Да вървим, Андо! - извика тя, като гледаше подозрително плантатора.
- Да вървим! - казах аз на Смит и станах.
- Къде отивате? - попита ме той.
- На поляната. Празникът започва.
- Добре, и аз ще дойда. Стерн сигурно се е завърнал от лов и е отишъл там. Трябва да поговорим с него и още тази вечер да решим какво да правим.
II
Тръгнахме към поляната, откъдето идваха звуците на бурума. Пътеката минаваше през гората. Високо из клоните се чуваха сърдитите крясъци на маймуните, които скачаха от клон на клон, от дърво на дърво, разтревожени от дървения тъпан. На свечеряване те тръгваха на стада да търсят храна и ако не намереха нещо по-вкусно, задоволяваха се и с диви плодове, а след това заспиваха по дебелите клони.
Зинга вървеше пред нас по пътеката и често ни предупреждаваше да се пазим от бодливите лиани, които, тук и там бяха увиснали съвсем ниско над земята. Трябваше да се навеждаме, за да избегнем острите им шипове. Като гледаше нейната стройна фигура и пъргавата й походка, Смит каза:
- Чудесно момиче; Вижда се, че е привързана към вас сляпо.
- Да, тя и нейният брат са най-близките ми приятели на острова.
- Вие сте щастливец! - чух гласа на Смит. - Ще станете зет на главатаря - това е от голямо значение за вас. Ще имате зад гърба си един малък владетел, който винаги ще ви покровителствува и няма да допусне да се случи нещо лошо с вас.
- Това е вярно - съгласих се аз. - Боамбо винаги ме е защищавал и ми е помагал, но аз никога не съм злоупотребявал с неговата власт.
- Още не съм срещал човек, който да не е злоупотребявал с властта, която му е дадена - каза Смит. - Властта е сладка отрова, тя опиянява човека и го кара да се самозабрави.
- И затова не бива да се дава на един човек. Властта трябва да принадлежи на народа.
- На народа, ха-ха! - изсмя се плантаторът. - Това е утопия, стара като света. Всеки властелин мисли, че управлява от името на народа и за народа, а на практика се получава точно обратното. Но да оставим това... Думата беше за тази девойка. Вижте как държи бодливите лиани, за да не ви докоснат. Това е много мило от нейна страна... И затова казах преди малко, че сте щастливец. Ще имате жена, която ще ви обича и ще ви угажда във всичко. Но не е само това. Един ден, когато Боамбо остарее или когато умре, племето може да ви избере за свой главатар...
- Вие много добре знаете, че нямам такива намерения. Аз лекувам хората, помагам им колкото мога и с каквото мога, без да търся каквито и да било облаги. Никога не ме е блазнила мисълта да стана главатар на племето, да имам власт над него. Не, това не ми е по сърце...
- Апетитът идва с яденето - прозвуча гласът на Смит и аз долових иронията в него. - Нали ви казах, властта е сладка отрова - вкусите ли веднъж от нея, ще искате още и още...
Не му отговорих, пък и нямаше смисъл да хабя думите си и да го убеждавам в това, в което той не вярваше.
- Вярвате ли в провидението? - неочаквано ме попита той.
- Не.
- Напразно! Пътищата господни са неведоми, както се казва в Библията. На вас ви са известни превратностите на съдбата, нали? Никой не знае какво го чака утре. Когато бяхте във вашата страна, вие не сте предполагали, че на света съществува остров Тамбукту, и още по-малко, че на този остров зреят кокосови орехи за вас.
- Не, разбира се.
- А нима можете да кажете какво ще стане утре с вас. Можете ли да твърдите с пълна увереност, че утре или други ден ще станете син на племето, а тая девойка ще стане ваша жена? Можете ли, питам ви?
Думите на плантатора ме накараха да се замисля. Защо са тия мъгливи подмятания? Какво иска да каже Смит?
- Как да разбирам думите ви? - попитах го аз. - Ако знаете нещо, кажете ми го. Може би първожрецът пак подготвя някакъв нов удар срещу мен?
- Нищо не зная - отвърна Смит след кратко мълчание. - Тая вечер съм настроен философски - това е всичко. И ако моята философия не ви допада, просто не ми обръщайте внимание. Но ето че излязохме на поляната... О, диваците вече танцуват!
Наистина по средата на широката поляна гореше буен огън, около който туземците играеха със същите подвиквания, както винаги. На бурума пригласяха няколко пискливи пиу и ау - свирки от черупки на кокосови орехи и от тръстика. Играчите често се провикваха дружно и продължително, след това гласовете им изведнъж се прекъсваха на най-високата нота. но ехото дълго още звучеше в тъмната тропическа нощ. Вълните на океана със силен шум се разбиваха в близките скали, но те не можеха да заглушат виковете, пискливите свирки и силните звуци на бурума.
Зинга ме хвана за ръката:
- Да вървим, Андо! Ти ще играеш с нас, нали?
Тръгнах подире й, но Смит ме спря.
- Най-напред трябва да намерим Стерн - каза той. Зинга отиде при играчите, а ние със Смит тръгнахме да търсим капитана. Разпитвахме нашите познати за него, но никой не беше го виждал през целия ден. Изпратихме едно момче да го потърси в колибата и след малко то наистина го доведе на поляната. Оказа се, че капитанът се завърнал от лов едва на смрачаване и легнал да спи. Бил много уморен. Цял ден скитал из горите, убил няколко птици, видял и един грамаден питон, може би десет метра дълъг. Тази опасна змия се била увила около едно дърво и причаквала жертва - някоя птица или маймуна.
- Бях я наближил доста, без да я забележа - разказваше капитанът, като смучеше дим от лулата си. - Тия опасни змии обикновено чакат мълчаливо, докато жертвата ги наближи, и тогава протягат шия и я налапват. И наистина питонът изведнъж засъска над главата ми, а зъбите му засвяткаха страшно. Отскочих настрана и дигнах пушката си към него, но той бързо се смъкна от дървото и се шмугна в гъстака...
