Седмият папирус (Том 1) - Смит Уилбур (читать бесплатно книги без сокращений .TXT) 📗
Но това беше само предвестник на истинската буря, която загърмя из небето над двамата бегълци. Имаха чувството, че половината планина се е срутила от взрива. При всеки следващ удар, от скалата, зад която се криеха, се откъртваха по-малки или по-големи каменни отломки, а въздухът се изпълваше с бял прах и мирис на сяра от искрите. Каскадата се свличаше в голямата си част към реката, но често някой камък се стоварваше току пред тях, а парчетата, избити от канарата зад гърба им, се ръсеха по главите им.
Никълъс се примъкна пред Роян и я закри с тялото си. В следващия миг от черепа му рикошира отскочил камък и ушите му отново писнаха. От удара зъбите му изтракаха, но колкото и да беше любопитен да погледне нагоре, устоя на изкушението и продължи да се взира единствено надолу към реката. Между космите над дясното му око потече нещо топло и лепкаво, което си проправи път по едната му страна и като някое животинче започна да го лази все по-надолу и надолу. Едва когато стигна до равнището на устата му и той усети металическия вкус на нещо солено, Никълъс си даде сметка, че е кръв.
От финия прах гърлата и на двамата започнаха да горят и в унисон с грохота от свличащите се камъни Роян и Никълъс изнесоха шумен кашлящ дует. Очите им също пострадаха и в крайна сметка трябваше да ги държат плътно затворени, без дори да помислят да поглеждат.
Огромен каменен блок с големината на железопътен вагон се удари в земята някъде при пътеката, отскочи и се озова на броени метри встрани от тях. Пръст се разхвърча във всички посоки и в стремежа си да се защити, Никълъс с все сила притисна диафрагмата на Роян. Тя изпусна целия си въздух и от силната болка дори помисли, че й се е счупило ребро.
Но лека-полека каменният порой отслабна. Големи отломъци — такива, от които всеки път им спираше дъхът — профучаваха все по-рядко над главите им и най-накрая единственият шум, който продължи около тях, бе от сипещата се пръст и търкалящите се камъчета, които си търсеха отново място под слънцето след преживяния катаклизъм. Постепенно и това бе погълнато от шума на течащата вода на реката.
Никълъс уморено надигна глава и с усилено мигане се опита да изчисти праха изпод клепачите си. Роян се размърда зад него и той се дръпна отново встрани, за да я остави да поседне. Двамата се изгледаха продължително. Лицата им бяха скрити под бели маски сякаш от театрален грим, а косите им приличаха на перуки от епохата на френското Просвещение.
— Тече ти кръв — отвори най-сетне уста Роян. От праха, а и от сковалия я ужас, гласът й бе станал дрезгав до неузнаваемост.
Никълъс вдигна ръка до лицето си и обърса лепкавата бяло-червена смес по бузата си.
— Драскотина — рече той. Ти как си?
— Мисля, че съм си навехнала коляното. Докато се търкаляхме, усетих как кракът ми се огъва от удара в земята. Не мисля, че е сериозно. Почти не ме боли.
— Значи трябва да се считаме за незаслужено големи късметлии. Никой нормален смъртен не би оживял след подобно премеждие.
Роян направи опит да се изправи, но той сложи ръка на рамото й и я върна на мястото й под скалата.
— Нека почакаме! Целият склон над нас е разбит, нищо не е стабилно. Трябва да мине време пластовете да улегнат, дотогава много случайни камъни тепърва ще се свличат. — Той свали копринената кърпа от врата си и й я подаде да се изчисти. — Освен това не искаме… — но предпочете да не довършва изречението си.
Докато се бършеше, Роян го попита с трептящ гласец:
— Искаше да кажеш нещо?
— Освен това не искаме да покажем на ония гадни копелета, че сме още сред живите. Току-виж слезли да довършат започнатото с подръчни средства. По-добре да помислят, че най-после са успели стопроцентово.
Тя го зяпна:
— Какво, мислиш, че стоят горе и ни наблюдават?
— Можеш да си сигурна, че е така — отвърна й мрачно Никълъс. — Сигурно се готвят да празнуват, че най-после са се отървали от теб. Нищо няма да спечелим, ако си покажем главите, само ще им развалим удоволствието.
— Ти откъде разбра какво ще се случи? — изведнъж смени темата Роян. — Ако не ме беше сграбчил така… — От вълнение дори не можа да се доизкаже.
Никълъс й обясни с няколко изречения за мазната хартийка, която бе попаднала в ръцете му.
— Най-лесното нещо на света е да си избереш някоя тясна котловина и да минираш скалите над нея…
Но тъкмо се зае да описва техниката на взривяване, когато из въздуха се разнесе до болка познатото бръмчене на хеликоптерни двигатели, които се гласят да издигнат машината във въздуха.
— Бързо — сепна се Никълъс. — Прилепи се колкото се може по-близо до козирката — избута той Роян обратно до скалата. — Да не си мръднала! — Тя му се подчини, без да продума, а той легна до нея и с пълни шепа посипа и двамата с бял прах и ситен камънак. — Не мърдай! Каквото и да става, не се показвай!
Облегнаха глави и се заслушаха в шума от приближаващия вертолет. Скоро машината надвисна над пътеката, след което започна да се движи нагоре-надолу по извивките на реката. В един момент перката й се завъртя почти отвесно над скалата, зад която се бяха притаили, и косите им се разпиляха под силата на въздушното течение.
— Търсят оцелели — ставаше все по-мрачен Никълъс. — Не мърдай. Още не са ни забелязали.
— Но ако са ни наблюдавали преди взрива, трябва да знаят къде сме се намирали и да дойдат право насам — разсъждаваше Роян. — Нещо ги е объркало.
— Не е трудно да изгубят следите ни сред цялата тази лавина от падащи камъни. Никога не могат да бъдат сигурни къде ще ни намерят. — Шумът от моторите започна да се измества нагоре по реката и Никълъс предупреди спътницата си: — Ще рискувам да надзърна, колкото да сме сигурни, че са от „Пегас“. То не че тук е пълно с хеликоптери, но знае ли човек… Ти не се показвай!
Бавно и предпазливо надигна глава и, поглеждайки хеликоптера, всичките му подозрения се потвърдиха. На около километър нагоре по течението бавно се оттегляше джет рейнджърът с цветовете на „Пегас“. Беше обърнат с опашката към Никълъс, затова той нямаше как да види кой седи в кабината. Миг преди Никълъс да се върне зад прикритието си, пилотът смени скоростта и хеликоптерът започна да набира височина.
Издигайки се над долината, машината се насочи на север и от този ъгъл Никълъс успя да различи лицата на всички пътници. На предната седалка до пилота седеше, както преди, Джейк Хелм, зад него се мъдреше мутрата на полковник Ного. И двамата се пулеха към ниското, но след секунди вертолетът се намираше високо над околните хребети и укритието се изгуби от полезрението им. Убийците се насочиха нагоре към ръба на дефилето и скоро шумът от моторите окончателно се стопи в далечината. Никълъс изпълзя иззад канарата и помогна на Роян да се изправи.
— Няма никакви съмнения. Знаем с кого си имаме работа. Във вертолета бяха Хелм и Ного. Сигурно Хелм е бил отговорникът по минирането, а Ного е командвал среднощния разстрел. Всекиму според призванието… И така, всичко се оказа както го мислехме. Който и да стои зад „Пегас“, той е нашият истински враг. Хелм и Ного са просто инструменти в ръцете му.
— Но Ного е офицер от етиопската армия — опита се да му възрази Роян.
— Добре дошла в Африка — пошегува се той, без дори да се усмихне. — Тук всичко е за продан, стига да му платиш цената. От членове на правителството до офицери в армията, разлика няма. — Така се беше намръщил Никълъс, докато изричаше последните думи, че прахът от лицето му се изръси от само себе си. — Сега обаче ни остава да разрешим една много тежка задача — как ще се измъкнем от долината и как ще се върнем в цивилизацията.
Погледът му обиколи целия склон нагоре. Огромното свлачище беше затрупало дълга отсечка от пътеката.
— Няма да можем да минем оттам — отсъди Никълъс и хвана Роян за ръка. Когато обаче тя понечи да го последва, устата й се разкриви от болка, а тежестта й от само себе си се пренесе върху десния крак.
— Коляното! — оправда се Роян и смело се усмихна. — Няма нищо, ще ми мине.
