Седмият папирус (Том 2) - Смит Уилбур (бесплатная библиотека электронных книг .TXT) 📗
Херкулесът прелетя над оградата на летището и колесниците му се докоснаха до земята. В слушалките се чу гласът на диспечера:
— Завийте при първото отклонение вдясно.
Джени се подчини, дръпна се встрани от пистата за кацане, а насреща му светна табелата върху малък автомобил. Едно над друго, на английски и арабски, беше написано: „Следвай ме“.
Колата доведе самолета пред няколко самолетни хангара, боядисани в маскировъчни цветове. Там чакаха няколко души от персонала, облечени в униформи цвят каки, които със слънчогледите си ориентираха пилотите къде да спрат. Щом Джени натисна спирачките и Голямата Доли се установи на едно място, изневиделица на пистата се появиха четири леки танка, които наобиколиха големия самолет и заплашително обърнаха оръдията си към него.
Джени продължаваше да получава нареждания по радиото. Изключи двигателите и спусна рампата. Откакто бяха кацнали, никой в пилотската кабина не беше отронил дума. Всички се бяха скупчили на едно място и с тъжни погледи се взираха през голямото стъкло.
След танковете беше ред на елегантен бял кадилак да се доближи откъм портата, ескортиран от въоръжени мотоциклетисти и следван от военна линейка и товарен камион. Цялото шествие се запъти към самолета и се строи неподвижно пред спуснатата рампа. Шофьорът на лимузината пъргаво скочи да отвори задната врата, откъдето излезе важен господин, облечен много стилно. Отдалеч си личеше, че е клечка, свикнал да се държи непринудено при подобни тържествени случаи. Беше в светъл костюм, носеше бели обувки, сламена шапка и тъмни очила. Преди да стъпи на рампата, зад гърба му бързо дотичаха двама секретари.
Господинът свали тъмните си очила и ги пъхна в горния джоб на сакото си. Забелязвайки Роян, широко й се усмихна и вдигна шапката си за поздрав.
— Доктор Ал Сима… Роян! Ти успя. Поздравления!
Пое ръката й и горещо я стисна. Без да я пуска, насочи вниманието си към Никълъс.
— Вие трябва да сте сър Никълъс Куентън-Харпър. Отдавна чаках с нетърпение мига на срещата ни. Би ли ни представила един на друг, Роян?
Тя така и не посмя да погледне Никълъс в очите, докато го запознаваше с мъжа до себе си.
— Мога ли да ти представя негово превъзходителство Аталан Абу Син, министър на културата и туризма на Египет.
— Можеш — изрече хладно Никълъс. — Каква неочаквана чест, господин министре.
— Бих искал да ви изразя сърдечните благодарности от страна на президента и целия народ на Египет за това, че върнахте на страната тези ценни реликви, останали от древната ни, но славна история.
И с широк жест показа сандъците край себе си.
— Моля ви, нямаше нужда — отвърна му той, но през цялото време нито за миг не сваляше очи от Роян. За да не срещне погледа му, тя упорито стоеше наполовина извърната спрямо него.
— Напротив, има. Нещо повече, сър Никълъс, ние смятаме да разгласим пред целия свят нашата признателност за извършеното от вас. — Абу Син продължаваше да се усмихва непринудено, сякаш се намираше на градинско парти. — Ние добре си даваме сметка какви материални разходи е трябвало да поемете за реализирането на смелата експедиция и не бихме искали благородната кауза, на която сте се посветили, да накърни личното ви финансово състояние. Доктор Ал Сима ми каза, че експедицията за откриването на тези съкровища е струвала на джоба ви четвърт милион лири стерлинги.
И за да не изглежда голословен, министърът бръкна във вътрешния си джоб, откъдето извади някакъв плик. Почтително го подаде на Никълъс.
— Това е банков ордер, издаден от Централната египетска банка. Не може да бъде иззет и е платим навсякъде по света. Сумата му възлиза на 250 000 лири стерлинги.
— Много щедро от ваша страна, ваше превъзходителство. — Никълъс дори не пожела да прикрие иронията си, прибирайки чека в джоба на ризата си. — Предполагам, че дължа това единствено на доктор Ал Сима?
— Разбира се — поклони се Абу Син в нейна посока. — Роян има изключително високо мнение за вас.
— Дали? — промърмори под носа си той и продължи да се взира с безизразния си поглед в лицето й.
— Има обаче още една награда за вас и тя е по идея лично на президента на републиката.
Абу Син щракна с пръсти и един от секретарите му пристъпи напред с малка кожена кутийка в ръце. Отвори я и я подаде на министъра.
В кутийката, върху червено кадифе, лежеше великолепен орден. Представляваше звезда, инкрустирана с перли и малки, четвъртити диаманти. В центъра на звездата стоеше златен лъв.
Абу Син извади звездата от кутията и застана пред Никълъс.
— Награждаваме ви с орден „Велик лъв“ на Египет, първа степен — обяви той на всеослушание и окачи алената панделка около врата му. Звездата изглеждаше не на място върху мръсната риза на Никълъс, променила хиляда пъти цвета си от пот, прах и речна кал.
Най-накрая министърът се отдръпна встрани и даде знак на армейския полковник, който през цялото време бе стоял мирно пред рампата. За секунди цял отряд от униформени мъже се качи в самолета. Изглежда войниците бяха получили заповедите си предварително, защото нито за миг не се суетиха. Най-напред вдигнаха от земята носилките с ранените етиопски партизани.
— Радвам се, че пилотът ви има съобразителността да ни съобщи по радиото за ранените пътници. Бъдете уверени, че те ще получат всички необходими медицински грижи — обеща Аталан Абу Син, докато ранените биваха откарвани в чакащата линейка.
Войниците скоро се върнаха обратно в самолета и започнаха да изнасят металните сандъци по рампата. Всеки от тях бе качен на полагащото му се място в камиона. Само за десет минути Голямата Доли беше опразнена. Върху натоварения камион беше хвърлено дебело брезентово платнище, вързано с няколко здрави въжета. Ескортът от въоръжените мотоциклетисти се строи около машината и те пуснаха сирените си, за да я изведат от летището.
— Е, сър Никълъс — подаде любезно ръка за сбогуване Абу Син. Англичанинът си придаде израз на душевно примирение и силно я стисна. — Съжалявам, че така ви отбих от пътя ви. Зная, че сигурно бързате да се приберете у дома, затова повече няма да ви задържам. Дали не бих могъл да ви услужа с нещо преди тръгване? Имате ли достатъчно гориво?
Никълъс погледна Джени, който вдигна рамене.
— Керосин си имаме, господине. Покорно благодаря.
Абу Син се обърна отново към Никълъс.
— Възнамеряваме да построим специална пристройка към музея в Луксор, в която да съхраняваме всички находки от гробницата на Мамос. Когато всичко бъде готово, ще получите лична покана от страна на президента Мубарак да присъствате в качеството си на почетен гост на церемонията по откриването. Доктор Ал Сима, за чието назначаване на поста директор на Отдела по антично изкуство съм сигурен, че вече сте научили, ще поеме всичко по уреждането на музея. Сигурен съм, че когато се върнете отново при нас, тя ще бъде щастлива заедно да обиколите донесената с толкова усилия сбирка.
И накрая се поклони към Сапьора и двамата пилоти.
— Господ да ви пази — рече им той и слезе от самолета.
Роян понечи да го последва, но Никълъс тихо я повика:
— Роян!
Тя застина на мястото си и с видимо нежелание се обърна назад. За пръв път, откакто започна разговорът с министъра, очите й се срещнаха с тези на Никълъс.
— Не го заслужавах — каза й на прощаване той и с известна емоция забеляза в очите й сълзи.
С треперещи устни и сподавен глас тя му отвърна:
— Съжалявам, Ники, но ти все трябваше да разбереш, че не съм крадец. Всичко това принадлежи на Египет, не на теб или на мен.
— Значи всичко, което мислех, че съществува между нас, е било лъжа? — попита я направо.
— Не! — отрече Роян. — Аз…
И млъкна, без да е довършила изречението си. Хукна надолу по рампата и излезе на ярката слънчева светлина. Шофьорът на лимузината я чакаше пред отворената задна врата. Без да погледне повече назад, жената се шмугна на седалката до Абу Син и кадилакът тържествено се насочи към портата.
