Речният бог (Книга първа) - Смит Уилбур (книги регистрация онлайн бесплатно txt) 📗
Изглежда, само аз не се присъединявах към всеобщото веселие, ами стоях погълнат от грижите и тревогите си. Вятърът брулеше лицата ни и имах чувството, че не ни вещае нищо добро. Непрекъснато гледах небето на запад. Не се виждаха никакви облаци, но небесата бяха озарени от необичайно червеникаво сияние. Сякаш някакво друго слънце искаше да се покаже откъм хоризонта.
Опитвах се да не мисля за това и да обръщам повече внимание на веселието около себе си. Но ми беше невъзможно. Времето далеч не беше единственото, за което се тревожех. Ако само нещо не се получеше, както го бях предвидил, излагах живота си на истинска опасност, а може би и не само своя.
Явно безпокойството ми е било изписано на лицето, защото господарката игриво ме побутна с мъничкото си краче и попита:
— Защо си намръщен, Таита? Всеки, който те види, ще разбере, че замисляш нещо. Усмихни се! Нареждам ти да се усмихнеш.
На западния бряг ни очакваше армия от роби. От царските обори бяха изкарани прекрасни магарета, всички до едно покрити с коприна. До тях послушно чакаха други, които трябваше да носят палатките, чергилата, огромните кошници с храна и вино и всичко останало, необходимо за царския лов. Голяма част от робите трябваше да носят грамадните ветрила, с които да пазят сянка на дамите, а останалите бяха на разположение на благородните им съпрузи. За развлечение на поканените бяха предвидени изпълнения на клоуни, акробати и музиканти, а докато дворът безгрижно се забавляваше, стотина ловджии трябваше да се грижат за всичко останало.
Клетката на леопардите беше донесена върху отделна кола, теглена от двойка бели волове, и всички я наобиколиха, за да погледнат непознатите животни. Бяха от вид, който не се среща в страната ни, тъй като е свикнал на просторите на саваните и из тясната ни долина не би се чувствал добре. Аз самият за пръв път виждах подобни зверове. Любопитството ме накара да забравя за миг своите тревоги и като внимавах да не настъпя някоя важна особа, си запробивах път сред множеството, за да погледна по-отблизо животните в клетката.
Това бяха най-красивите котки, които можех да си представя. Бяха по-високи и по-слаби от тукашните леопарди, с дълги, източени крайници и стегнати кореми. Опашките им сякаш имаха способността да говорят — толкова изразителни бяха движенията им. Златистата им кожа беше изпъстрена с тъмнокафяви петна, докато от очите им надолу се проточваше като сълза плътна черна линия. Към това се прибавяше и царствената им походка и аз бях запленен. Прииска ми се да имам такова животно в дома си и дори ми мина през ума да намекна за това на господарката. Досега фараонът нищо не й беше отказвал.
Още не се бях нагледал на леопардите, когато към брега се приближи царската ладия и всички трябваше да хукнем да я посрещаме.
Фараонът беше в леко ловджийско облекло и изглеждаше весел и усмихнат. Спря се пред господарката ми и докато тя му се покланяше, любезно я запита за здравето й. Изведнъж се уплаших да не му хрумне да я задържи при себе си през целия ден, което би провалило плановете ни. За щастие вниманието му беше привлечено от леопардите и той отмина.
Скоро съвсем се изгуби сред тълпата и ние се насочихме към магарето, предвидено за господарката Лострис. Докато й помагах да се качи, тихичко се разговорих с роба, който държеше животното за поводите. Чух, каквото ми се искаше да чуя, и скришом пуснах един сребърен пръстен в ръката му.
Придружени от двамата роби, от които единият водеше магарето, а другият правеше сянка на господарката ми, последвахме фараона и клетката с леопардите навътре в пустинята. Заради многото почивки стигнахме Долината на газелите едва към обед. Пътят ни минаваше покрай древния некропол в Трас, където са били погребани първите фараони. Някои мъдри хора разправят, че изсечените в черните скали гробници са отпреди три хиляди години, но как стигат до това заключение, не ми е ясно. Като се опитвах да не привличам вниманието върху себе си, огледах зеещите входове на гробниците. Поне от там, където се намирах, не се забелязваха никакви признаци на живот. Това също ме обезпокои — съвсем неоснователно, както щях да разбера по-късно. Продължих да хвърлям погледи зад гърба си, но напразно.
Долината на газелите открай време е била едно от местата за лов на фараоните, където простосмъртните нямат право дори да пристъпят. Много пазачи се грижат за сигурността на животните, които никой, освен самия фараон няма право да лови. Всеки, който престъпи тази забрана, го чака смърт чрез удушаване.
Излязохме на билото на един от хълмовете около долината и всички благородници слязоха от магаретата. Робите бързо разпънаха палатките и навсякъде се заотваряха делви с шербет и бира, които да утолят жаждата на уморените от пътя.
Гледах двамата с господарката ми да излезем на такова място, откъдето бихме могли спокойно да наблюдаваме лова и в същото време незабелязано да се измъкнем, щом стане време. В далечината сред маранята, трептяща над долината, се виждаха стада газели. Щом ги зърнах, веднага ги посочих на господарката си.
— Че с какво се хранят? — зачуди се тя. — Не виждам никаква зеленина. Трябва да ядат камъни, защото освен тях друго няма.
— Много от камъните всъщност са растения — обясних й аз.
Тя се засмя, сякаш й разправях смешки, но аз пообиколих и скоро събрах цяла шепа от тези необикновени растения.
— Това са камъни — държеше на своето господарката ми, но най-накрая взе едно от тях в ръката си и го смачка. По пръстите й протече гъста течност, а тя зяпна, чудейки се кой ли бог е измислил подобна заблуда. — И искаш да кажеш, че газелите живеят от това? Струва ми се невероятно.
Нямаше как да продължим с разговора си, защото ловът започваше. Двама от царските ловджии отвориха клетките на леопардите и те грациозно скочиха на земята. Мислех, че ще се опитат да избягат, но те се заумилкваха в краката на пазачите си като някакви домашни котенца, а тихото им мъркане повече приличаше на птиче чуруликане, отколкото на хищен рев.
По отсрещните склонове на долината бавно заслизаха викачите, а силуетите им се губеха сред маранята. Дългата им редица се приближаваше към нас, а газелите започнаха разтревожено да се оттеглят в ниското.
Без да се бави, и царят се заспуска по сипеите, следван от двамата ловджии, водещи леопардите за каишките им. Тримата бяха още на средата на склона, когато царедворците започнаха да се обзалагат за крайния изход от лова и ако господарката ми сега не я занимаваха други мисли, сигурно и аз с интерес бих проследил какво ще стане.
— Кога ще тръгваме? — прошепна тя на ухото ми. — Кога ще можем да избягаме в пустинята.
— Почакай да започне ловът. Всички ще насочат погледи натам и незабелязано ще се измъкнем.
Изведнъж прохладният вятър, който от сутринта духаше насреща ни, спря. Сякаш някой отвори пещ — обля ни такава горещина, че едва дишахме.
Отново погледнах към хоризонта на запад. Небето беше пожълтяло като сяра. Имах чувството, че надвисналият облак се разтяга пред очите ми и обхваща в задушливата си прегръдка цялата синева. Започнах да се безпокоя. Но, изглежда, никой друг сред тълпата не забелязваше странното явление.
Ловците бяха слезли ниско в долината, но все още можех добре да наблюдавам леопардите. Вече бяха забелязали газелите, които викачите насочваха към тях. За броени мигове котенцата показаха хищническата си природа и сега, надигнали носове и наострили уши, заопъваха каишките в желанието си по-скоро да се спуснат след жертвите си. Коремите им се бяха свили, всеки мускул бе стегна в очакване на мига, когато леопардите ще полетят към целта.
Господарката ми ме задърпа и властно ми нареди да тръгваме. Колкото и да изгарях от любопитство как ще протече ловът, трябваше да й се подчиня. Бавно, почти незабележимо се запромъквахме към издадените скали, които щяха да ни послужат като прикритие. Точно зад тях ни чакаше магарето, заради което бях дал сребърния пръстен на роба. Първата ми работа беше да проверя дали всичко е изпълнено. Бях поръчал да ни осигурят мях с вода и пълна торба с храна. За щастие нарежданията ми бяха изпълнени и нямаше какво повече да чакаме. Обаче аз горях от желание да хвърля последен поглед на леопардите.
