Речният бог (Книга втора) - Смит Уилбур (читать книги онлайн регистрации TXT) 📗
— Липсваше ми, Таита. Толкова малко време ни остава да бъдем заедно.
Нил започна да се отдръпва в коритото си. Полетата се показаха под придошлите води, блестящо черни под новия пласт богата на наноси тиня. Земята изсъхна, отваряйки пътя към север. Скоро щеше да настане време за оран и време за война.
Двамата с Атон тревожно четяхме всеки доклад от шпионите ни. Накрая пристигна новината, която очаквахме и за която се молехме. Пристигна на бърза фелука, носена на крилете на северния вятър. Хвърли котва на пристанището по времето на третата нощна стража, но пратеникът ни намери все още да работим на светлината на лампата в стаята на Атон.
Втурнах се с мръсния свитък папирус към царските покои. Стражата имаше заповед да ме пуска по всяко време на денонощието, но царица Масара ме посрещна пред покрития със завеси вход на царската спалня.
— Няма да ти разреша да го събудиш сега, Таита. Фараонът е изтощен. От един месец това е първата нощ, в която спи, без да го будят.
— Ваше Величество, трябва да го видя. Аз съм под прякото му командване.
Докато спорехме, плътен глас попита зад завесата:
— Ти ли си, Таита?
Завесата се дръпна и Мемнон застана пред нас с цялото си голо великолепие. Той бе мъж, какъвто рядко бях виждал: строен и силен като острието на синия меч, царствен в мъжествеността си, така че още веднъж осъзнах нещастието си, когато го погледнах.
— Какво става, Таита?
— Съобщение от север. От лагера на хиксосите. Ужасна епидемия покосява редиците на хиксосите. Половината от конете им са болни и хиляди умират от нея всеки ден.
— Ти си магьосник, Таита. Как съм могъл да се подигравам с теб и с твоите гну! — Хвана ме за раменете и се вгледа в очите ми. — Готов ли си да яздиш с мен към славата?
— Готов съм, фараоне.
— Тогава запрегни Рок и Чейн. Нека синьото знаме да се развее над колесницата ми. Връщаме се в Тива.
Така ние се изправихме пред града със стоте врати с четири ескадрона колесници и тридесет хиляди пехотинци. Стените на Тива блестяха на изгряващото слънце.
Армията на хиксосите се разгърна мудно пред нас като огромен питон, колона след колона, редица след редица. Върховете на копията им блестяха, а златните шлемове на офицерите сияеха на ранната слънчева светлина.
— Къде е Апачан с колесниците си? — поиска да научи царят и аз се вгледах към кулата близо до реката. Трябваше да напрегна зрението си, за да различа малкото цветно флагче, което се развяваше на върха й.
— Апачан разполага с пет дивизии в центъра и държи още шест в резерва. Крият се зад стените на града.
Разчетох сигналите с флагчета на моя шпионин, когото бях поставил на най-високата от трите кули. От там той можеше да види цялото бойно поле като сокол.
— Това прави само единадесет дивизии, Таита — избухна Мемнон. — Знаем, че има двадесет. Къде са останалите?
— Жълтият удушвач — отвърнах му аз. — На бойното поле са всички коне, които могат да стоят на крака.
— В името на Хор, иска ми се да излезеш прав. Дано Апачан не ни подготвя засада. — Той докосна рамото ми. — Заровете са в чашата, Таита. Твърде късно е да променим нещо. Трябва да направим този ход с това, което боговете са ни дали. Да вървим да направим преглед на войските.
Поех поводите и подкарах колесницата пред нашата армия. Фараонът се показваше пред своите части. Неговото присъствие щеше да им даде кураж и да ги накара да изправят гърбове. Накарах конете да намалят ход до лек тръс. Рок и Чейн бяха ресани, докато козината им бе заблестяла на слънцето като мед. Колесницата на фараона бе украсена с тънък слой злато. Това бе единствената ми отстъпка, свързана с обременяването на колесницата.
Златното покритие бе по-тънко от папирус и бе прибавило сто дебена към теглото на колесницата, но все пак гледката бе ослепителна. Приятел или враг, щом я погледнеше, щеше или да се въодушеви, или да бъде пронизан от страх в разгара на боя. На дългата си бамбукова пръчка синьото знаме се вееше на вятъра високо над главите ни и мъжете ни поздравяваха, докато преминавахме по редиците им.
В деня, в който напуснахме Кебуи, дадох клетва да не подстрижа косата си, докато не направя жертвоприношение в храма на Хор в центъра на Тива. Сега косата ми бе стигнала до кръста и за да прикрия посивелите си кичури, аз я боядисвах с къна, която носеха от онези страни отвъд морето. Червеникаворусата ми грива ме правеше по-привлекателен. Носех скромна препаска от най-бял лен, а на гърдите ми блестеше златното отличие за доблест. Не исках по никакъв начин да накърня славата на младия фараон, така че не носех никакъв грим и други накити.
Преминахме пред съсредоточените в центъра шилуки-копиеносци. Тези смели, жадни за кръв езичници бяха опората на нашата войска. Те ни приветстваха, докато преминавахме с „Каджан! Танус! Каджан! Тамус!“. Техните щраусови пера приличаха на кипящите води на водопадите, докато размахваха копията си за поздрав. Сред тях забелязах господаря Кратас. Той извика нещо към мен. Думите му се изгубиха сред десетте хиляди гласове, но аз го разбрах по устните:
— Ще се напием до повръщане довечера в Тива, стари негоднико!
Шилуките бяха подредени в дълбочина, редица зад редица, полк зад полк. Кратас ги бе обучавал непрестанно в тактики, които му бях помогнал да развие за колесниците. Освен дългите копия всеки от тях носеше по няколко къси копия за мятане и прашка от дърво и кожа, за да ги изхвърлят с още по-голяма сила. Те бяха издигнали преграда от набити в земята дървени колове пред своите редици. Хиксоските колесници трябваше да преминат през тази бодлива бариера, за да ги нападнат.
Египетските стрелци бяха изтеглени зад тях, готови да тръгнат през техните редици и отново да се оттеглят, както се налага в битка при различни тактики. Те вдигнаха своите извити лъкове високо и поздравиха фараона:
— Тамус! Египет и Тамус!
Фараонът носеше синя военна корона със златно кръгче на свещената змия, символ на властта, очите й бяха направени от скъпоценни камъни. Той отвърна на поздрава с изваден от ножницата син меч, вдигнат високо във въздуха.
Насочих златната колесница на фараона към главната порта на града. Той стоеше изправен на платформата и викна на стражата, която ни гледаше отгоре:
— Отворете вратите! Пуснете ме да мина!
— Кой си ти, че искаш да влезеш в Тива?
— Аз съм Тамус, господарят на Двете царства.
— Привет, фараоне! Нека живеещ вечно!
Вратите се отвориха и Мемнон докосна рамото ми.
— Карай, Таита!
Извърнах лице към него.
— Прости ми, Ваше Величество, но съм дал клетва да не влизам в града без господарката си, царица Лострис. Ще трябва да ти предам юздите.
— Слизай — заповяда ми той тихо. — Върви! Вземи господарката си и изпълни клетвата си!
Мемнон пое юздите, а аз скочих на прашния път. Наблюдавах го, докато премина със златната колесница през портата и чух поздравите, подобни на падащи от водопадите води. Народът на Тива посрещаше своя господар.
Стоях на пътя, докато нашата изтощена и разбита армия последва фараона в града. Осъзнах каква горчива цена трябваше да заплатим за нашата победа. Нямаше да можем да преследваме хиксосите, докато не възстановим армията. Дотогава цар Салитис отново щеше да стане силен и конете му щяха да се възстановят от Жълтия удушвач. Бяхме победили в първата битка, но знаех, че ни очакват още много, преди тиранинът да бъде прогонен от Египет.
Когато покрай мен преминаха полковете шилуки потърсих Кратас, но не го открих.
Хюи доведе колесница с отморени коне за мен.
— Ще дойда с теб, Таита — предложи той.
Аз поклатих глава.
— Сам ще пътувам по-бързо — казах му. — Иди в града и се радвай на победата. Хиляди красиви момичета те очакват.
Преди да поема по южния път, подкарах към бойното поле. Чакалите и хиените вече пируваха, воят им се смесваше с този на умиращите. Мъртвите бяха струпани като останки от корабокрушение на брега на реката.
