Речният бог (Книга втора) - Смит Уилбур (читать книги онлайн регистрации TXT) 📗
След смъртта на Танус армията остана без върховен командващ и военният съвет свика таен конклав. Разбира се, аз не присъствах на това събрание, но господарката ми преразказа всичко с подробности.
След продължителен спор и разискване командването било предложено на Кратас. Той се изправил пред тях и се изсмял.
— Аз съм войник. Аз следвам. Не водя. Дайте ми командването на шилуките и аз ще следвам някого до границите на смъртта и отвъд нея. — Извадил меча си и го насочил към принца. — Ето мъжа, когото бих последвал. Приветствам те, Мемнон! Да живее!
— Да живее! — извикали всички и господарката се усмихнала. Тя бе подготвила този изход на събитията с моя помощ.
Двадесет и две годишният принц Мемнон бе издигнат в ранга Велик египетски лъв и командир на всички армии. Той незабавно се зае с подготовката на завръщането.
Въпреки че моят чин бе само Капитан на царския кон, бях от състава на принц Мемнон. Често той се обръщаше към мен за разрешаването на организационни проблеми, с които се сблъсквахме. През деня карах колесницата му. Докато препускахме, синьото знаме се развяваше над главите ни.
Много нощи принцът, Кратас и аз стояхме до късно и обсъждахме завръщането. През тези нощи принцеса Масара ни прислужваше. Пълнеше чашите ни със своите грациозни кафяви ръце. Сетне сядаше на възглавницата от овча кожа в краката на съпруга си и слушаше всяка дума. Когато очите ни се срещаха, тя ми се усмихваше.
Главната ми грижа бе да избегнем рискованото и тежко преминаване през праговете на реката. Те можеха да бъдат преплувани само по време на прилива, а това ограничаваше периодите, в които можехме да пътуваме.
Предложих да построим друга флотилия от ладии под петия праг; с които да превозим армията до мястото, откъдето щяхме да се отправим през пустинята и да избегнем големия завой на реката. Когато стигнем до първия праг, щяхме да построим отново друга ескадра бързоподвижни бойни галери и ладии, които да ни отведат до Елефантина.
Бях сигурен, че ако пресметнем времето правилно и ако преминем през праговете бързо, щяхме да изненадаме флотилията на хиксосите, която бе в Елефантина. Така можехме да нанесем силен удар на врага и да превземем галерите им, които да прибавим към нашите бойни кораби. Веднъж подсигурили се, можехме да доведем пехотата и колесниците през дефилето на първия праг и да завържем битка с хиксосите в наводнените от реката полета на Египет.
Първият етап на завръщането започна през следващия сезон на прилива. В Кебуи оставихме само един гарнизон. Нашият град щеше да остане само търговски преден пост на империята. Богатствата от Куш и Етиопия щяха да плават на север към Тива през този пункт.
Когато основната част от флотилията отплава на север, Хюи и аз, с петстотин коняря и ескадрон колесници останахме да изчакаме завръщането на антилопите гну. Те се появиха неочаквано както винаги, огромно черно петно, разпръснато в златистата савана. Ние ги пресрещнахме с колесниците.
Не беше трудно да заловим тези тромави животни. Антилопите гну не са бързи като конете и ние се научихме да ги ловим с примки от въжета. За десет дни вкарахме около шест хиляди от тях в ограденото с колове място на брега на Нил.
Там се прояви липсата им на жизненост и издръжливост. Без никаква причина те умираха със стотици. Полагахме големи грижи за тях, хранехме ги и им давахме вода както на нашите коне, но техният див странстващ дух не можеше да бъде окован и те просто измираха.
Накрая загубихме половината от животните, които уловихме, и още много измряха по време на дългото пътуване на север.
Две години след деня, в който царица Лострис бе обявила завръщането, нашите хора се събраха на източния бряг на Нил при четвъртия праг. Пред нас се простираше пустинният път, който пресичаше големия завой на реката.
През това време кервани с коли бяха тръгвали оттук. Всяка кола бе пълна със съдове от изпечена глина, пълни с вода от Нил и запечатани с дървени запушалки и гореща смола. На всеки десет мили по прашния път бяхме сформирали водни станции с по тридесет хиляди съдове, пълни с вода, закопани в земята.
Бяхме приблизително петдесет хиляди души и много животни, включително моето намаляло стадо от антилопи гну. Коли прекарваха вода от реката всяка вечер. Работата им беше нескончаема.
Изчакахме на брега изгрева на новата луна да освети нашия път през пустошта. Въпреки че заминаването ни беше планирано за този по-хладен сезон на годината, горещината можеше да се окаже смъртоносна за хора и животни. Поради тази причина щяхме да пътуваме само през нощта.
Два дни, преди да сме готови за прекосяването, моята господарка каза:
— Таита, кога за последен път ходихме с теб за риба? Приготви си копието и малката лодка.
Разбрах, че иска да разговаряме за нещо много важно. Носехме се по зелените води, докато лодката стигна до една върба на далечния бряг извън обсега на любопитните.
Първо поговорихме за неизбежното отклонение по пустинния път и перспективата за завръщането ни в Тива.
— Кога отново ще видя блестящите й стени, Таита? — въздъхна господарката, а аз нямах отговор за въпроса й.
— Ако боговете са благосклонни, може да сме в Елефантина през следващия сезон, когато водите на Нил ще отведат корабите ни през първия праг. След това сполуката ни ще се оттегли както водите на реката, с опасностите и случайностите на войната.
Обаче това не бе причината, поради която тя ме бе накарала да излезем в реката. Очите й се насълзиха, когато попита:
— Колко време измина от смъртта на Танус, Таита?
Отвърнах със задавен глас:
— Той се отправи към полетата на рая преди три години, господарке.
— Значи са изминали много месеци, откакто за последен път лежах в ръцете му — размишляваше тя.
Аз кимнах. Не знаех в каква посока ще се насочат въпросите й.
— Сънувам го почти всяка нощ, Таита. Възможно ли е той да се завърне и да остави своето семе в утробата ми, докато спя?
— Всичко е възможно — предпазливо отвърнах аз.
— Ние казахме на народа, че Техути и Беката са заченати по този начин. Но всъщност не съм чувал това да се случва.
Известно време останахме мълчаливи и тя потопи ръка във водата, сетне я вдигна и заразглежда капките по върховете на пръстите си. Тогава отново заговори, без да ме погледне.
— Мисля, че очаквам дете — прошепна тя. — Червената ми луна изчезна.
— Господарке — отвърнах тактично и тихо аз, — ти наближаваш възраст, в която реките на утробата ти започват да пресъхват. Египетските жени са като пустинните цветя: процъфтяват рано, но също така бързо увяхват.
Тя поклати глава.
— Не, Таита. Не е това. Чувствам детето да нараства в мен.
Загледах я мълчаливо. Още веднъж долових крилата на страха да пърхат леко около мен, от което ме полазиха тръпки.
— Не е нужно да ме питаш дали познавам друг мъж. — Този път тя ме погледна право в очите. — Знаеш, че той бе единствен.
— Сигурен съм. Все пак не мога да повярвам, че си забременяла от дух, независимо колко го обичаш. Вероятно желанието ти за още едно дете е възбудило въображението ти.
— Пипни корема ми — заповяда тя. — Това нещо в мен е живо и нараства с всеки изминал ден.
— Ще го сторя довечера в каюта ти. Не тук в реката, където някой може да ни види.
Господарката бе легнала гола на ленените чаршафи. Първо изучих лицето й, а след това тялото. Когато я погледнах с очите на мъж, за мен тя все още бе прекрасна, но като лекар ясно виждах как годините и тежкият живот на открито я бяха променили. Косата й сега бе по-скоро сребриста, отколкото черна, а загубата на любимия и държавните дела бяха издълбали бръчки на челото й. Остаряваше.
Тялото й бе дало живот на други три живота. Но гърдите й сега бяха празни, не ги издуваше млякото на една нова бременност. Тялото й бе слабо. Трябваше да го забележа по-рано. Бе неестествено слабо, почти атрофирано. Все пак коремът й изпъкваше като топка от слонова кост.
