Речният бог (Книга първа) - Смит Уилбур (книги регистрация онлайн бесплатно txt) 📗
Аз самият бях доволен, че не ми се налагаше да съм сред тази разбунена тълпа. Освен това бях спокоен, защото дворцовите слуги на господаря Интеф щяха да запазят най-сочните мръвки и костния мозък за двореца, където готвачите щяха да ми устроят истинско пиршество. В обкръжението на владетеля моето място е над всички останали; стоя по-високо дори от управителя на двореца или началника на личната гвардия, въпреки че и двамата са родени свободни. Разбира се, за това никога не се говори, но всички мълчаливо признават привилегированото ми и висшестоящо положение и малко са онези, които се осмеляват да ми го оспорват.
Сега наблюдавах как слугите се захващат за работа, като разбутват народа и взимат онова, което е дължимо на моя господар, управителя и великия владетел на всичките двадесет и две номи в Горен Египет. Размахваха наляво и надясно тоягите си с ловкостта, придобита от дългогодишна практика, като точно нацелваха всеки гол гръб или задник, който им се изпречеше, и високо огласяваха заповедите си.
Бивните на убитите животни принадлежаха по право на владетеля и слугите му ги събраха до една. Бяха не по-малко ценни от слоновата кост, която трябваше да внасяме чак от страната Куш, отвъд праговете на Нил. Последният слон в Египет е бил убит преди почти хиляда години, при царуването на един от фараоните от Четвъртата династия, или поне така твърдят йероглифите на стената в гробницата му. Естествено очакваше се моят господар да дари с една десета част от улова жреците на Хапи, които бяха назначените от самата нея пазачи на свещеното й стадо. Все пак какъв щеше да е размерът на този десятък, си беше работа единствено на моя господар и аз, който се заемах със сметките на двореца, много добре знаех къде отива лъвският пай от това съкровище. Господарят Интеф не прекалява с щедростта си дори и към една богиня.
Колкото до кожите на хипопотамите, те принадлежаха на армията и щяха да се превърнат в бойни щитове за началниците в гвардията. Квартирмайстерите сега внимателно следяха за одирането на животните, защото всяка кожа имаше размерите на бедуинска шатра.
Месото, което не се изядеше на брега, щеше да бъде сложено в саламура, опушено или изсушено. Би трябвало с него да се хранят войниците, членовете на съдилищата, служителите в храмовете, както и всички други държавни чиновници, но практика беше по-голямата част да бъде продавано, а печалбата съвсем естествено си проправяше път най-вече до хазната на господаря ми. Както вече казах, моят господар беше най-богатият човек в Горен Египет след фараона и с всяка година богатствата му нарастваха.
Зад гърба ми настъпи раздвижване и аз се обърнах. Флотилията на Танус имаше още работа. Галерите се бяха подредили като за бой, успоредно на брега, но на около петдесет крачки навътре — там, където започваше дълбокото, всяка от тях долепила носа си до кърмата на предната. На всеки съд по преградите бяха застанали мъже с харпуни.
Кръвта, както и изпадалите вътрешности бяха привлекли крокодилите. Не само от лагуната, но чак от главния ръкав на Нил те прииждаха, за да вземат участие в пиршеството. Мъжете с харпуните ги очакваха. Оръжията им представляваха дълги пръти, които имаха на върха си относително малки бронзови глави, коварно обкичени с шипове. На халки под металните глави бяха завързани здрави ленени въжета.
Майсторството на мъжете с харпуните беше наистина впечатляващо. Щом дългата, тъмна сянка на някой от бронираните гущери се плъзнеше, мълчалива и злокобна, под повърхността на зелените води, оттласквайки се с огромната си опашка, те вече бяха готови да я посрещнат. Пропускаха крокодила да мине под лодките и след това, щом главата му се покажеше от другата страна, някой от тях се надвесваше над самата му глава и нанасяше удара си.
Ударите не бяха силни: по-скоро изглеждаше, сякаш ловците само гальовно потупват зверовете с дългите си пръчки. Бронзовият накрайник беше остър като хирургически нож и целият потъваше под дебелата и защитена с огромни люспи кожа на влечугото. Ловците се целеха в задната част на врата му и толкова ловки бяха движенията им, че повечето пъти харпунът се забиваше точно в гръбначния мозък и чудовищата умираха веднага.
Но в редките случаи, когато ударът не беше точен, раненият крокодил изпадаше в такива яростни конвулсии, че имахме чувството сякаш водата изригва пред очите ни. Само с едно извъртане на харпуна металният накрайник се откачаше и оставаше забит дълбоко под бронираната кожа на звяра. Тогава четирима мъжаги грабваха въжето, завързано за него, и се мъчеха да усмирят побеснялата от болка жертва. Ако крокодилът се окажеше прекалено едър — а някои от тях на дължина бяха повече от четири пъти човешки ръст, тогава въжето се понасяше в бесен ритъм над водата, жулейки и наранявайки дланите на онези, които се опитваха на всяка цена да го задържат в ръцете си.
Случеше ли се това, дори изгладнелите тълпи на плажа прекратяваха пиршеството си, за да окуражат с викове и песни ловците, както и за да наблюдават отдалеч зрелището на борещия се за живота си крокодил и мъжете от лодките, които, ако въжето ни се скъсаше, падаха по гръб върху палубата. Но по-често въжето издържаше. Веднага щом ловците успееха да обърнат главата на влечугото към себе си, то повече нямаше как да се потопи и да заплува навътре към лагуната. Тогава въпреки бясната му съпротива звярът лека-полека биваше издърпан към кораба, където го очакваха други мъчители, въоръжени с тояги, които натрошаваха твърдия му като скала череп.
Когато убитите крокодили бяха изкарани на брега, аз също слязох от галерата, за да ги огледам. Някои от подчинените на Танус вече се бяха заели с одирането им.
Неговият полк бе получил почетното си название „гвардейци на Синия крокодил“ още от дядото на сегашния ни фараон, който също така им беше връчил знамето със Синия крокодил. Оттогава и бойните доспехи на войниците от полка се правят от люспестите кожи на тези дракони. Ако се обработят както трябва, те стават толкова здрави и издръжливи, че могат да защитят боеца както от стрела, така и от меч. От друга страна, тези брони са много по-леки от металните и понеже държат хлад, са особено подходящи за походи в пустинята. Самият Танус със своя шлем от крокодилска кожа, украсен с щраусови пера, както и с бронята си от същата кожа, грижливо излъскана и покрита с бронзови пластинки, може да внуши истински ужас у врага или пък да предизвика неудържимо желание у всяка девойка.
Докато измервах и записвах дължината и широчината на убитите крокодили и наблюдавах как специално нарочените войници ги одират, към тези страховити чудовища не изпитах и капчица от съчувствието си към изкланите преди това речни крави. Според мен никъде в природата не може да се открие по-отвратително създание, ако изключим може би отровните змии.
Погнусата, която ме обземаше все повече и повече, нарасна стократно, щом един от войниците разпори корема на най-едрото от тези гротескни същества и в калта се изсипаха смлените останки на младо момиче. Крокодилът беше погълнал наведнъж цялото му тяло от кръста нагоре. И въпреки че плътта на жертвата беше омекнала и се бе разкашкала от храносмилателните сокове, а от черепа надолу кожата се беше обелила, косата на момичето си стоеше непокътната, като грижливо сплетените плитки покриваха обезобразеното му лице. И за да бъде още по-жестока тази смразяваща гледка, около врата на момичето се виждаше огърлицата му, а по изглозганите му китки имаше гривнички от червени и сини мъниста.
Щом тези ужасии се разкриха, изведнъж се дочу сърцераздирателен писък. Една жена разбута войниците и се просна на колене край жалките останки. Започна да си дере дрехите и да нарежда:
— Детенцето ми! Мъничкото ми!
Беше същата жена, която предишния ден идва в двореца да съобщи за изчезналата си дъщеря. Служителите, които я бяха приели, бяха на мнение, че детето е било отвлечено и продадено в робство от банда разбойници, каквито тероризираха страната. Тези банди се бяха превърнали в могъща сила, като не се страхуваха да извършват грозните си деяния посред бял ден и пред самите порти на градовете. Служителите в двореца бяха отговорили на жената, че не са в състояние да направят нищо за дъщеря й, защото държавата бе безсилна спрямо тези разбойници.
