Речният бог (Книга втора) - Смит Уилбур (читать книги онлайн регистрации TXT) 📗
Уби първия появил се мъж с онзи класически удар, на който го бе научил Танус. Извади меча си и ритна трупа надолу по стълбите към останалите нападатели. Сетне ме погледна.
— Смяташ ли, че ще стигнем до портата, преди да я затворят?
— Трябва — отвърнах аз. — Най-добре ще е да се спуснем по външното стълбище.
— Води ни, Ремрем. Таита и принцесата ще останат по средата. Аз ще ви защитавам отзад — решително заяви той и прониза окото на следващия изкачващ се по стълбите мъж.
Етиопецът изпусна оръжието си и се хвана за лицето с две ръце. Мемнон го промуши отново през гърдите и го блъсна надолу.
— Следвай Ремрем! — викна ми той. — Не стой тук. След него, по-бързо.
Хванах Масара за ръка, но нямаше нужда да я дърпам. Принцесата ме последва толкова бързо, че накрая тя ме водеше, а не аз нея.
Щом излязохме на терасата, слънчевата светлина ме ослепи. Започнах да премигвам и когато погледнах към платото, в далечината забелязах шилуките на Танус. Видях перата и вдигнатите им щитове.
— Каджан! Убивай! Убивай! — припяваха те, а остриетата на копията им бяха обагрени с кръв. Уплашени селяни се бяха разпръснали пред тях, а те бяха достигнали до моста.
Там имаше двеста-триста войници на Аркоун. Зад тях бе бездната и по необходимост бяха станали герои. Сега наистина приличаха на лъвове. Макар че двадесетина вече бяха паднали в пропастта, останалите успяха да отблъснат първото нападение на шилуките. Тогава забелязах Танус точно където предполагах, че ще е — в центъра на битката. Шлемът му блестеше. Забелязах как отметна глава назад и започна да пее.
Дивите песни на шилуките достигнаха до мен на терасата на крепостта. Мъжете около Танус поеха песента и се втурнаха напред. Този път нищо не можеше да ги спре. Размахваха мечове и си проправяха път сред защитниците, а техният водач стъпи пръв на моста. Тичаше леко, въпреки че бе огромен мъж, и продължаваше да пее. Неговите шилуки го последваха по каменната арка, но тя бе толкова тясна, че бяха принудени да се прередят в колона по един.
Танус бе изминал половината път, когато песента му секна и той спря.
От портите на Адбар Сегед, точно под мястото, където стоях, излезе друг мъж и стъпи на моста. Не можех да видя лицето му, но познах меча в ръката му. Синият меч проблясваше като светкавица.
— Аркоун! — изрева Танус. — Търсех те.
Царят не можеше да разбере думите, но инстинктивно усети предизвикателството. Изсмя се и брадата му се развя като дим около козето му лице.
— Познавам те! — Той размаха сребристосиньото острие над главата си и то изсъска във въздуха. — Този път ще те убия. — Спусна се право към Танус по тесния каменен мост.
Приятелят ми хвана здраво дръжката на бронзовия си щит и скри главата си зад него. Вече познаваше силата, криеща се в това блестящо острие. Разбрах, че не възнамерява да се бие с бронзовия си меч. Аркоун също се бе научил на благоразумие от последната им схватка. От начина, по който държеше синия меч, предположих, че няма да действа прибързано.
Когато се доближиха, царят се напрегна. Видях как раменете му се изправят и тежестта на тялото му се премества напред. Искаше да използва устрема на тялото си, за да отсече главата на врага си. Танус вдигна щита си и синьото острие се удари в центъра на тежката бронзова мишена. Меч от друг метал би се строшил, но синият меч премина през щита като през кожа. Половината му дължина бе забита в жълтия бронз.
Тогава разбрах намерението на Танус. Той извъртя щита така, че острието на меча остана в него. Аркоун се мъчеше да го изтръгне, но щитът го държеше в менгемето от бронз.
Етиопецът се напрегна и рязко се дръпна назад. Този път Танус не му попречи, а скочи напред и това изненадващо движение наруши равновесието на противника му.
Той залитна и стигна до ръба на пропастта. За да не падне, беше принуден да пусне дръжката на меча, оставяйки го да стърчи забит в щита.
Аркоун размаха ръце, за да се задържи изправен. Тогава Танус смени позицията си, постави рамото си зад щита и налетя напред. Щитът се удари в гърдите на етиопеца и дръжката на меча се заби в корема му. Аркоун падна назад в бездната. Преобърна се във въздуха и полетя надолу.
От мястото, където бях застанал, наблюдавах как сам извършва пътешествието на мнозина от своите жертви. От каменния мост до удара си в скалите на триста метра надолу той не престана да пищи пронизително, докато накрая рязко замлъкна.
Танус стоеше сам по средата на моста. Все още държеше щита със забития в него меч.
Лека-полека бъркотията и боят затихнаха. Етиопците бяха видели своя цар победен и хвърлен в бездната. Смелостта им ги напусна.
Те свалиха оръжията си и замолиха за милост. Египетските офицери успяха да спасят някои от тях от кръвожадните шилуки и ги отведоха при началниците на робите.
Това не ме вълнуваше, наблюдавах единствено Танус, който бе на моста. Той се отправи към портата на крепостта, а мъжете вдигаха оръжията си към него за поздрав.
— Има още много сили в него — засмя се възхитен Мемнон, но аз не се засмях с него. Почувствах хлад, някакво зловещо предчувствие.
— Танус — прошепнах.
Той вървеше бавно и тежко. Свали шита и тогава забелязах петното на гърдите му.
Блъснах Масара в ръцете на Мемнон и се втурнах по външното стълбище. Етиопската стража на портите се опита да ми предаде оръжието си, но аз ги отминах и се затичах по моста.
Приятелят ми ме видя и се усмихна, но усмивката му бе тъжна. Спря и краката му бавно се подкосиха. Седна тежко по средата на моста. Коленичих до него и забелязах срязания нагръдник от крокодилска кожа. От раната течеше кръв. Разбрах, че синият меч се е забил твърде дълбоко. Аркоун бе успял да пробие с острието бронзовия щит и твърдата кожа и нагръдника.
Внимателно развързах каишките, които придържаха нагръдника. И двамата погледнахме раната. Приличаше на малки уста с влажни червени устни. При всяко вдишване оттам се показваха розови мехурчета. Раната бе белодробна. Никой не оцелява с прободен бял дроб.
— Ранен си. — Това бе глупава забележка, не можех да го погледна в лицето.
— Да, стари приятелю — тихо отвърна той. — И раната ми е смъртоносна.
Шилуките на Танус направиха носилка от копията си и я покриха с овчи кожи. Повдигнаха го внимателно и бавно го понесоха към крепостта на Адбар Сегед.
Положихме го на леглото на цар Аркоун и сетне отпратих всички навън. Когато си отидоха, положих синия меч на леглото до него. Той се усмихна и сложи ръка на златната, украсена със скъпоценни камъни дръжка.
— Платих висока цена за това съкровище — промълви той. — Бих искал поне веднъж да го бях използвал на бойното поле.
Не можех да му предложа нито надежда, нито утешение. Беше стар боец, бе виждал твърде много рани. Не можех да го заблудя. Превързах раната с подложка от вълна и ленен бинт. Докато работех, нашепвах заклинанието за спиране на кръвоизлива.
— Оттегли се от мен, създание на Сет!
Но той бързо отпадаше. Дишаше с голямо усилие и можех да чуя кръвта да бълбука в дробовете му като скрито в блатата същество.
Приготвих смес от отвара за успокояване на болките, но Танус отказа да я изпие.
— Искам да изживея всяка минута, която ми е останала — каза ми той. — Дори и последната.
— Какво друго бих могъл да сторя за теб?
— Вече си направил твърде много. Но нашите искания към теб нямат край.
Поклатих глава.
— Както няма край това, което бих искал да ви дам.
— Ще те помоля за последен път. Първо, никога да не казваш на Мемнон, че аз съм негов баща. Той трябва да вярва, че във вените му тече кръвта на фараоните. Ще му е необходима много издръжливост, за да посрещне съдбата, която го очаква.
— Той ще бъде също толкова горд, че е от твоята кръв, както ако бе от фараоновата.
— Закълни се, че няма да му кажеш.
— Заклевам се — повторих аз и той замълча, за да събере сили.
— Имам още една молба.
— Приемам я, преди да си я отправил — казах аз.
