Седмият папирус (Том 2) - Смит Уилбур (бесплатная библиотека электронных книг .TXT) 📗
Знаеше, че в никакъв случай не би му се удало да изкачи гладките и хлъзгави скали, водещи до ръба на каньона. Колкото и да се взираше пред себе си, не виждаше никъде място, където да се хване и да се закрепи при катеренето. Още по-малко би преодолял козирките, издадени над самата река. Това, което му хрумна, бе да опита с плуване да се върне отново при водопада. Струваше му се, че откъм източния бряг, точно встрани от водната завеса се забелязва голям вертикален улук, по който би могъл да се изкатери до края. Въпреки рисковете това му изглеждаше единственият път за спасение.
Количеството вода, което се спускаше от водопада, не беше толкова голямо, колкото Никълъс си бе представял отначало. Изглежда, габионите още не бяха поддали съвсем и продължаваха да задържат голяма част от водите на Дандера. Това, което го заливаше, бе само малкият поток, пробил през дупката в бента. Иначе каменният вал се държеше и може би щеше да има време да се добере до целта, преди реката да е помела запиращата я преграда. Сетне обаче се замисли, че ако бентът се разцепи изцяло и Дандера се втурне с целия си устрем към пролома, то и тясната пътека, която си беше набелязал в скалата, щеше да бъде залята от водите й. Затова изостави мисълта за връщане назад към кипящия котел на водопада.
„По-скоро трябва да се махна от пътя й — трескаво разсъждаваше и с ужас си представяше как новата няколкометрова вълна го подхваща и го подхвърля на всички страни като суха клечка. — Ако успея да се измъкна при брега, може би ще намеря къде да стъпя над водата…“
Но знаеше, че тези надежди са напразни. Вече бе имал веднъж случай да пропътува през почти целия каньон и добре го познаваше. По скалите нямаше къде да се хване с пръст, какво ли оставаше за цяла площадка, където да стъпи с крака.
„А може да опитам с плуване да я изпреваря? — хрумна му изведнъж. — Шансът е почти нищожен, но друг изобщо не виждам.“
Свали обувките си и си пое дълбоко въздух. Вече се готвеше да напусне временното си убежище, когато чу как целият бент бива разкъсван от придошлата река.
Над главата му се разнесе страховит тътен, дървените стволове, които досега удържаха напора, изпращяха, камъните в металните мрежи заскърцаха като със зъби по дъното, преди водата да ги е изхвърлила едно след друго в дълбокия пролом, сякаш бяха празни консервени кутии. Над скалистия праг изведнъж се надигна огромна сива вълна, която се изстреля в празното, понасяйки камъни и дървета със себе си.
— О, майчице! Твърде късно. Видя ми се сметката!
Никълъс се гмурна напред във водите на Дандера и колкото сили имаше, загреба с ръце и крака надолу по течението. Ушите му слушаха тътена на прииждащата вълна и в един миг той не издържа и извърна глава през рамо. Стихията го настигаше с бързи темпове, пред очите му огромният пролом се пълнеше като детска вана с вода, нивото на реката се бе покачило за няколко секунди с цели пет метра и вълните лакомо ближеха стените на каньона. През съзнанието на Никълъс за стотни от секундата мина отдавнашен спомен от младостта, когато бе отишъл да кара сърф на носа Сейнт Винсент. Сети се с какво нетърпение бе чакал легендарните вълни да го подхванат и как с радост бе подкарал дъската под високия колкото планина гребен.
„Яхни я! — рече си той. — Все едно караш сърф!“
Отново заплува напред, опитвайки се да набере скорост, преди отприщеният поток да го е грабнал. Скоро усети как нечия смазваща прегръдка го хваща през гърдите, как го повдига и понася напред. Стомахът му се сви от страх, щом усети, че се намира на самия гребен, но все пак се овладя, изправи се вертикално и изви гръб, прибра ръцете си отзад и с класическа сърфистка стойка стъпи с крака върху вълната и подаде глава високо над нея. След няколко секунди, в които сърцето му беше спряло от ужас, Никълъс се увери, че номерът е успял и че тялото му се задържа на самия гребен на вълната. Забравяйки паниката отпреди малко, младежкото у него се пробуди и той се почувства обзет от детинска радост.
„Двадесет възела!“, пресметна скоростта, с която се движеше, или поне така му се струваше по размазаната сива ивица, която вървеше покрай него — това беше всичко, което забелязваше от стръмния бряг. Щом усети, че се приближава към една от стените на каньона, веднага се извъртя като на сърф и се оттласна към средата на течението. Колкото по-далеч го отнасяше вълната, толкова повече се повдигаше духът му и опасността само му даваше смелост да не се предава.
Понеже освен всичко друго и нивото на реката се беше покачило високо над годишния си минимум, Никълъс не се страхуваше от подземните скали и рифове. Имаше усещането как лети като птица над тях и вътрешно им се надсмиваше. Дори когато на пътя му заставаха високите речни прагове, той се научи да не се плаши прекомерно. От силата на течението тялото му дори не можеше да потъне дълбоко, вместо това при всяко падане вълната го подемаше нагоре и смелчагата продължаваше своята бясна езда по гребена й.
— Да му се не види, такова изживяване! — извика той на глас. — Колко хора биха се бръкнали дълбоко за подобни силни усещания! Все едно караш сърф и скачаш с въжета едновременно.
След първия километър вълната започна да губи от скоростта и височината си. Водите на реката се бяха разстлали като огромен килим из пролома и скоро щеше да дойде мигът, в който рулото щеше да се разгъне докрай и Никълъс щеше да изхвърчи напред като в анимационен филм. И понеже усещаше, че удоволствието от сърфа няма да е вечно, той търсеше за какво да се хване, та да продължи безопасното си плаване напред към изхода на каньона. Близо до него със същото темпо се въргаляше из вълните една от дървените трупи, с които Сапьора бе запушил средата на язовирната стена.
Никълъс отново зави странично на вълната и с лекотата на майстор сърфист се добра до дървото. Представляваше бял ствол, дълъг десетина метра, подал се наполовина над водата подобно кит. Личеше си къде клоните му са били отрязани от дърварите и останалите чепове можеха спокойно да се използват за дръжки. Никълъс яхна дървото като кон, наведе се напред, долепяйки корем до кората и остави краката си да порят водата под него. Скоро се поуспокои след изтощителната борба с вълната и усети нов прилив на енергия в жилите си.
Повърхността на реката се беше поизгладила, вълните не изглеждаха толкова страшни, колкото преди минути, но скоростта на течението не отслабваше.
„Поне десет възела — рече си Никълъс. — Когато това чудо стигне вира на Таита, не ми се мисли какво ще им се случи на Фон Шилер и горилите му. Който е влязъл в гробницата, ще чака да го извадят след още четири хиляди години. — Той отметна глава назад и победоносно се изсмя. — Дявол да го вземе, успях! Не стана съвсем както си мислех, но все пак успях.“
Изведнъж обаче смехът му секна. Дървеният ствол приближаваше застрашително един от бреговете с намерение да се тресне с все сила в скалата.
— Ох, ох, на ти сега още проблеми.
Наклони се на една страна и силно заблъска с крака из водата. Колкото и тежък и неманеврен да беше плавателният му съд, все пак успя да се извърти в желаната посока. И все пак завоят отне време, а течението така беше подхванало дървото, че краят му обърса повърхността на скалата. За щастие ударът беше до голяма степен смекчен и Никълъс подскочи на мястото си, насочвайки лодката си навътре в реката.
Колкото повече разстояние печелеше, толкова по-самоуверен ставаше. Започваше да се смята за най-големия специалист на света по плуване из проломи.
— Че аз по тоя начин мога да стигна чак до манастира! — възкликна радостно той. — С подобно темпо току-виж съм изпреварил Сапьора и Роян.
И понеже гледаше все пред себе си, скоро разпозна наближаващия участък.
„Това е завоят над вира на Таита. След минута-две съм там. Предполагам, че скелето вече е било отнесено от реката.“
Надигна се, колкото му позволяваше подскачащото дърво между краката, примигна няколко пъти, за да махне водата от клепачите си, и се опита да погледне от другата страна на речната извивка. Скоро забеляза водния праг малко пред себе си и се приготви за поредния скок.
