Остров Тамбукту - Марчевски Марко (прочитать книгу txt) 📗

Замислен така, аз неусетно бях навлязъл доста дълбоко в гората. Като повървях още малко, пътеката ме изведе на равна полянка, по средата на която имаше една колиба, по-голяма от колибите на туземците. Вратата беше затворена. Аз я открехнах и погледнах вътре. По средата на колибата имаше много голямо огнище, на което тлееше дебел сух пън. В дъното до стената, върху дънер от дърво, беше поставен Дао - идолът на племето. До него на нара дремеше една бабичка. Тя беше седнала с прострени напред крака, облегната до бамбуковата стена - чорлава, немита, страшна... Идолът, изработен грубо, беше боядисан с черна боя. Но - странно! - в лицето той много приличаше на Арики. Разбира се, това беше случайна прилика, защото идолът съществуваше от незапомнени времена, а Арики едва ли имаше повече от седемдесет години. Идолът беше с наведена към земята глава, сякаш замислен за нещо, а дясната му ръка с отворен показалец беше издигната нагоре и сочеше към тавана. По стената зад идола бяха окачени различни копия, стрели, каменни брадви и други оръжия, употребявани в различни времена. И между тях - това беше цяло откритие - една от ония бомбарди, с които испанците и португалците в края на петнадесетия и началото на шестнадесетия век бяха покорили много острови в Индийския и Атлантическия океан. Това страшно оръжие в миналото, сега потънало в прах, проядено от ръждата, беше ненужно и безпомощно като трупа на мъртвец. Но някога то е всявало ужас сред диваците от всички острови и континенти. То не оставяше никакво съмнение, че някога на остров Тамбукту наистина са живели Магелановите моряци. Това беше също тъй сигурно, както и това, че колибата, която разглеждах, беше колибата на вечния огън...

Спомних си думите на Боамбо, който беше ми казал веднъж, че в колибата на вечния огън има право да влиза само Арики, и то през време на определени празници. "А какво би станало, ако някой от племето влезе в колибата на вечния огън?" - бях попитал аз главатаря. "Ще загине". "Как?" - "Дао знае как. Той ще каже на Арики как да накаже тоз, който влезе в колибата на вечния огън". Спомних си тия думи и побързах да се отдалеча от това опасно място.

Тръгнах по една пътека, като предполагах, че ще ме изведе в селището на Боамбо, но пътеката неочаквано зави в друга посока и аз излязох на открито място, където работеха много туземци - мъже, жени и деца. Те разчистваха гората. Младите дървета и храстите бяха изсечени с каменни брадви и разчистени. На старите дебели дървета бяха изсечени клоните, а до дънера на всяко дебело дърво гореше голям огън. Туземците не можеха да отсекат тия дървета със своите каменни брадви и ги изгаряха до корена в течение на няколко дена. След като разчистят и изгорят всички клони и дървета, туземците обграждат мястото с бамбук. Те забиват в земята бамбукови колове в два реда, на двадесетина сантиметра един от друг, запълнят междините с парчета от клони и трески и завързват коловете един за друг с лиани. Бамбуковите колове пущат корени и растат много бързо - за едно денонощие израстват до тридесет сантиметра. Дивите свини не могат да проникват през тая здрава ограда. След това туземците разкопават земята с изострени дървени колове. Тази работа е много трудна, и се извършва от мъжете. Двама или трима души забиват острите колове в земята близо един до друг и обръщат голяма буца. След това отново забиват коловете и обръщат втора буца. Така постепенно те разкопават заграденото място и изчистват корените. След мъжете вървят жените, които раздробяват буците с дървени лопатки, а децата ги натрошават още по-ситно с ръце. От тази ситна пръст жените правят кръгли лехи и ги засяват с различни растения. Най-много сеят таро, ямс и батати. Това е главната храна на туземците. В други градини те засяват банани, кокосови, пъпешови и хлебни дървета, кенгарови орехи и други.

Тук заварих и моя стар приятел Гахар. Щом ме видя, той веднага дойде при мене. Седнахме на сянка и запушихме. Гахар предпочиташе цигарите пред своя тютюн и когато ме срещнеше, не пропущаше случая да изпуши една цигара.

Като гледах как туземците се мъчат със своите дървени колове и лопатки, аз се сетих за железните лопати и за брадвите на Смит, които той беше купил за своите плантации в Кокосовите острови. Те биха облекчили труда на тия хора. Туземците лесно биха изсекли дърветата с брадвите, а с лопатите и мотиките без особен труд биха разкопали и засели градината. И аз реших да взема няколко брадви и лопати и да ги занеса на туземците дори против волята на Смит.

Отидох в колибата, но я заварих празна. Арики, Смит и капитана ги нямаше. От сандъците и чувалите нямаше никаква следа. На нара се търкаляха само няколко празни бутилки и две-три случайно забравени свещи.

Отидох у Боамбо, но не го заварих вкъщи. Старата Дугао вареше таро пред колибата. Гърнето къкреше на огъня и се пенеше. Тя ми каза, че Боамбо си идвал, но пак отишъл някъде. Бил много сърдит...

Двадесета глава. Неочаквана среща. Тайната на белите листа. Кой иска да ме убие? Жалбите на Смит. Дневникът на Магелан

I

Слънцето залезе, настъпи нощ. Боамбо не си идваше. Син му и дъщеря му също ги нямаше.

Прибрах се в колибата си. Чувствувах се много самотен. Затворих вратата, покачих се на горния кат и излязох на бамбуковата тераса. Легнах по гръб и се загледах към заоблаченото небе. До мен достигаше силният шум на вълните, които се разбиваха в скалите. Океанът се вълнуваше. Беше задушно като пред буря. Къде са отишли Стерн и Смит? Може би на яхтата? Но защо капитанът не беше ми оставил една бележка, та поне за него да не се тревожа? Кой знае, може би той се е помирил със Смит и двамата са решили да напуснат моята колиба и да живеят отделно... Може би Смит е решил, че е по-изгодно да разделя своето имущество между двама, отколкото между трима. Глупак! Нима не знае, че аз нищо не искам за себе си?..

Да, ние бяхме рожби на два свята. Аз принадлежах на новия свят, света на правдата и щастието, а Смит - на стария свят на господарите. Той никога нямаше да ме разбере. Моите грижи за туземците бяха непонятни за него. И аз бях сигурен, че и да живеехме в една колиба, ние щяхме да бъдем чужди един на друг. Бях сигурен и в това, че плантаторът и в бъдеще щеше да ми създава тревоги. А капитанът? Нима и той беше преминал на страната на Смит? Едва ли... Смит и него се опитваше да третира като свой слуга, а между слуги и господари никога не може да съществува мир и приятелство.

Беше доста късно, когато вратата хлопна и някой влезе в колибата. Чух стъпките му по рогозките, след това стълбата от лиани зашумоля и заскърца. Някой се изкачваше на горния кат. Аз станах и зачаках прав на верандата. Стъпките прошумяха по бамбуковия таван. През малкото прозорче се показа - кой мислите? - Канеамеа.

- Андо! Къде си, Андо? - тихо пошепна тя. Аз мълчах в тъмнината.

- Ти ли си, Андо? - попита Канеамеа, като ме забеляза.

Аз съм.

Не ме очакваше, нали?

Не. Защо дойде? Сега е късно.

тревожно казах аз.

- Търсех те по-рано, но не те намерих. - Тя помълча малко, след това продължи: - Аз дойдох... Не се ли радваш?

- Не! Чуваш ли? Не! Иди си!

- Пакегите са у дома - прошепна тя. - Набу много пи и пак заспа. Ще спи до утре. (Тя каза: "Алу ябом аро" - до изгрева на слънцето). Арики каза, че пакегите ще живеят в нашата либата орованда. Разбираш ли?

- Разбирам.

- А ти къде ще живееш?

- Тук. В моята колиба.

- Няма ли да дойдеш при пакегите?

- Не. Аз оставам тук.

На ръцете й блеснаха две евтини тучени гривни, сигурно

подарък от Смит.

- Иди си - казах аз. - Чуваш ли?

- Няма да си ида!

Гласът й трепна. Тя седна на рамката на прозореца.

- Опасно е - настоях аз. - Добрите момичета не ходят нощно време в чужди колиби. Това е забранено. Иди си.

- Страхуваш ли се?

- Да, страхувам се.

- От кого?

- От Арики. Той ще побеснее, ако узнае, че си идвала в моята колиба.