Седмият папирус (Том 2) - Смит Уилбур (бесплатная библиотека электронных книг .TXT) 📗
За да покаже какво има предвид, тя прокара пръст по записките си в тетрадката.
— Погледни тук. Седналият бабуин обозначава северния замък, пчелата е южният, птицата — западният, а скорпионът — източният. — Всички изброени символи се повтаряха многократно на снимката, свалена от стелата. — Вторият и третият знак са числа и най-вероятно се отнасят до реда и определената чашка. С тях можем да следваме ходовете с въображаемите червени камъни на Таита. Червените са най-силни в играта.
— Ами какво ще кажеш за стиховете между различните поредици числа? — попита Никълъс. — Ето например за този тук, споменаващ северния вятър и бурята?
— По този въпрос не съм съвсем сигурна. Доколкото познавам Таита, може да ги е използвал само за заблуда и отвличане на вниманието. Вече се убедихме, че не е той човекът, дето ще остави противниците си лесно да го задминат. Не е изключено и да притежават някакъв смисъл, но ще го проумеем едва когато започнем да придвижваме камъните по дъската.
Никълъс огледа изписаните от ръката й цифри и се усмихна печално.
— Помисли само колко минимални шансове е оставил Таита на въображаемите си съперници. Вероятността човек да проумее всички упътвания, които древният строител му е оставил, практически е незначителна. Най-малкото търсачът трябва от самото начало да разполага едновременно с текста на седмия свитък и с надписа от гробницата. Само с едното или с другото просто няма шанс да проникне в гробницата.
Роян се засмя с пълно гърло, особено доволна от току-що казаното.
— Така е, мислил си е, че тайната му ще остане завинаги неразгадана. Но скоро ще се убедим дали наистина е така, майстор Таита! Ще се разбере дали си наистина толкова умен, за колкото се мислиш.
Но изражението й отново стана сериозно и тя вдигна глава по посока на каменното стълбище за лабиринта.
— От самото качало — напомни й Никълъс. — Великият бог прави първия ход. Това е, което знаем от Таита. Ако тръгнем от олтара на Озирис, ако застанем в самото начало на стълбата, може би ще успеем да се ориентираме във въображаемата дъска на играта.
— И на мен ми хрумна същото — съгласи се Роян. — Нека приемем, че това е северният замък. Започваме да разиграваме протокола на четирите бика оттук.
Работата вървеше бавно и изтощително. Да се открие пътят в лабиринта от стълби и коридори, които някогашният роб бе изградил в скалата, означаваше всъщност да се проникне в самото му съзнание и да се опитат да разсъждават, както той би разсъждавал. При второто си влизане в лабиринта и двамата се бяха приготвили както трябва. Никълъс бе напълнил джобовете си с парчета изсъхнала речна глина, с които драскаше като ученик по черната дъска и отбелязваше на всяко разклонение откъде е дошъл, накъде продължава и на кой знак от изброените върху стелата би трябвало да съответства мястото. Най-накрая Роян се опитваше да нанесе всяка нова клетка от триизмерния лабиринт в схемата, която усърдно чертаеше в тетрадката си.
С облекчение установиха, че хипотезата им за олтара на Озирис, който трябваше да се намира в северния замък, изглежда правилна. Това поне им спестяваше усилията да почват всичко отначало. Двамата щастливо въздъхнаха и си рекоха, че нататък им трябва просто да следват написаните от Таита ходове и да чакат ендшпила на започнатата партия. Скоро обаче надеждите им изтляха напълно, когато установиха, че за разлика от тях, той не разсъждава в две измерения като на обикновено бао, а в три. При всяко изчисление трябваше да се взема предвид и височината.
Голямото стълбище, започващо от олтара на Озирис, не беше единствената връзка между различните нива. Всеки един от страничните коридори следваше определен ъгъл нагоре или надолу и още при първата си обиколка, след като старателно проследяваха предварително набелязания маршрут и сменяха посока след посока, търсачите изведнъж се озоваха отново на централното стълбище, само че една площадка по-нагоре.
Двамата застинаха като статуи на площадката и се гледаха в недоумение.
Роян първа проговори:
— Нито за миг не съм усетила да се изкачваме нагоре — прошепна, сякаш все още не вярваше на откритието си. — Излиза, че цялата система е много по-сложна, отколкото си представях в началото.
— Навярно лабиринтът е построен по модел, подобен на този на въглеводородните атоми — отбеляза Никълъс, не по-малко смаян от нея. — Осемте нива са свързани по хиляди възможни начини. Да си призная, самата идея ми се струва ужасяваща.
— Сега започвам да проумявам за какво служат допълнителните символи — всеки от тях посочва вертикалното ниво на полето. Излиза, че трябва да преработим отново цялата си схема.
— Триизмерно бао, чиито правила никой не знае. Имаме ли изобщо шанс да спечелим? — поклати тъжно глава той. — Трябва ни компютър. Таита неслучайно толкова често изтъква способностите си. Старият мръсник трябва да се е родил феноменален математик. — Вдигна лампата високо и освети тунела, откъдето бяха дошли. — Дори като знаем, че има наклон, пак не можем да го видим. И като си помисля, че архитектът на това чудо не е познавал барометъра и сметачната линийка… Само лабиринтът заслужава да бъде сочен за модел на гениално архитектурно постижение.
— Когато му дойде времето, позволявам ти да организираш и клуб на почитателите на Таита — прекъсна го Роян, — но сега трябва да бързаме. Трябва да повторим всичките си изчисления отново.
— Ще отида да донеса масата тук, заедно с осветление — предложи изведнъж Никълъс. — Намираме се на една от двете централни площадки в целия лабиринт. Ще ни е по-лесно оттук да си представяме общото пространство. И без това вече нищо не разбирам.
Единственият шум, който се носеше в стаята, бе тихото хълцане на жената, свила се на топка в локвата на собствената си кръв и урина.
Тума Ного беше седнал пред дългата маса и палеше цигара. Пръстите му леко трепереха, а по потното му лице човек би помислил, че му е зле. Той беше стар воин, бе преживял дългогодишния терор на президента Менгисту. Мислеше се за корав човек и със сигурност беше свикнал да гледа насилия и жестокости. И все пак това, на което току-що бе станал свидетел, бе покъртило душата му. Сега разбираше защо Фон Шилер има такова сляпо доверие на Джейк Хелм. Тексасецът трудно можеше да се нарече човешко същество.
Самият Джейк Хелм стоеше в другия край на помещението и миеше ръцете си в малкия леген. Най-накрая се избърса и използва кърпата да заличи донякъде петната мръсотия по дрехите си. Щом свърши, се обърна към Тесай и се надвеси изпитателно над нея.
— Не мисля, че можем да научим нещо повече — рече спокойно. — Смятам, че каквото знаеше, ни го каза.
Ного погледна към жената и очите му за сетен се спряха върху моравосинкавите петна — белези, които пурата бе оставила по гърдите и бузите й. Все едно я бе нападнала смъртоносна болест и кожата й бе започнала да се разпада в болезнени рани. Очите на негърката бяха затворени, но нещо пак им липсваше — миглите. По време на разпита тя се бе държала твърдо и достойно. Едва когато Хелм бе докоснал и клепачите й с горящата си пура, не издържа и капитулира. Без повече дори да й повтарят въпросите, Тесай бе казала всичко, което знае за другарите си.
На Ного и така му идеше да повърне, но благодареше на Бога, че жената бе проговорила, преди тексасецът да е изпълнил докрай заканата си. Иначе трябваше да държи очите й насила разтворени, а изродът насреща му щеше да гаси гнусния си фас в сълзите й.
— Не я изпускай от поглед! — заръча му за всеки случай Хелм. — Тя е жилаво животно, човек не бива да я подценява току-тъй.
Заобиколи полковника и отново се запъти към съседното помещение. Като че ли без да иска, остави вратата отворена, но двамата с началника си говореха на немски, Ного не можеше да разбере какво си казват. Единственото, което му беше ясно, бе, че дори жестокият Фон Шилер бе предпочел да не присъства лично на разпита. Изглежда познаваше методите на тексасеца.
След малко Хелм се показа отново и кимна на Ного.
