Седмият папирус (Том 2) - Смит Уилбур (бесплатная библиотека электронных книг .TXT) 📗
— Понтонен мост — измърмори той. — Ти колко от надуваемите лодки успя да вземеш?
— Изобщо не си го помисляй, Сапьоре! — поклати глава Никълъс. — За нищо на света няма да позволя да се доближиш до скъпоценните ми лодки.
— Както искаш — махна примиренчески той. — Така щеше да е най-лесно и да отнеме най-малко време. Само пускаме една лодка на вода и прехвърляме дъски през нея до отсрещния бряг. За целта ми трябва материал, който да плува високо над повърхността.
— Баобаб — щракна с пръсти Никълъс. — Ще свърши прекрасна работа. Когато се изсуши добре, баобабът става лек като корк. Ще замести чудесно надуваемите ми лодки.
— По хълмовете забелязах доста баобаби — съгласи се приятелят му. — Даже ми се струва, че всяко второ дърво в областта е баобаб.
На триста метра от върха на скалата с бамбуковата стълба растеше едър представител на рода Adansonia digitata. Гладката му кора силно напомняше на кожата на някое голямо влечуго от ерата на динозаврите. Обиколката на баобаба беше внушителна — двадесет души, хванали се за ръце, едва ли биха го опасали. Най-високите клони на дървото стърчаха съвсем голи и изкривени на всички посоки сякаш от десетилетия бяха изсъхнали. Само тежките, обвити с мъх шушулки, издаваха живот. Висяха на едри гроздове по краищата на клоните, готови всеки момент да се разтворят и да изсипят черните си семена, омесени с нещо като бяла паста.
— Зулусите разправят, че Нкулу Кулу, Великият дух, засадил баобаба с короната надолу и корените високо в небето, за да го накаже — обясни Никълъс на Роян, докато наблюдаваха разгърнатите, прострели се с десетки метри встрани клони на дървото.
— Защо го е направил? Какво е направил горкият баобаб, че така жестоко да го накажат.
— Хвалел се, че е най-високото и най-дебелото дърво в гората. Затова Нкулу Кулу решил да му даде малък урок по скромност.
Един от гигантските клони на баобаба се беше пречупил под собствената си тежест и лежеше на каменистата земя. Дървесината му беше почти бяла, цялата на влакна и ако човек си откъртеше парченце, щеше да се увери, че е лека като корк. Под ръководството на Никълъс дърварите насякоха строшения клон на няколко отделни трупи, лесни за пренасяне. Хората закараха трупите в пролома, а оттам — в подземната пещера, и Сапьора за съвсем кратко време ги навърза на сал и ги пусна във водите на кладенеца. Завърза единия край на дървения понтон за скалата, укрепи го достатъчно в двата ъгъла и прехвърли няколко бамбукови пръти до отсрещния бряг. Баобабовото мостче плуваше високо над водата и макар да се въртеше и клатушкаше наляво-надясно, можеше спокойно да издържи тежестта на десетина души едновременно.
Никълъс отново беше най-отпред и пръв стъпи на отсрещния бряг на подземния кладенец. Беше понесъл грубо скована дървена стълба, която опря о вертикалната стена на кладенеца, и се изкатери над ръба. Изчезна в продължението на тунела, но нетърпеливата Роян скоро го настигна.
Двамата се спряха на входа на тъмната шахта и още щом включиха фенерчето, установиха, че подземната конструкция рязко е сменила формата си. Тук вече речните води не бяха сторили такива големи поразии и ерозията почти не бе докоснала стените на тунела. Изглежда, подземният ръкав наистина си бе проправил път из дълбините на скалата, оставяйки непокътнат далечния край на шахтата. Както при входа откъм пролома, така и тук размерите на тунела бяха три на два метра, но правите ъгли изглеждаха много по-отчетливи и макар стените и таванът да бяха доста неравни — напомняйки за минна галерия — ясно личаха следите от инструментите на древните строители. Нещо повече, подът на тунела бе застлан с големи, ръбести каменни плочи, които майсторът явно не се беше старал да дооформи.
По принцип и в тази си част шахтата бе прекарала последните няколко хилядолетия под вода, пък и нямаше как иначе, след като се намираше много под нивото на реката. Затова и подът под краката им беше мокър и хлъзгав. Навярно трябваше да чакат със седмици, за да изсъхне и стане безопасен за преминаващите. Таванът и стените бяха покрити с капчици влага, вътре беше хладно и усойно, из цялата шахта се разнасяше миризма на мокра пръст и изгнило дърво.
Трябваше да изчакат Сапьора да докара кабелите за електрическите прожектори. Най-сетне и той дойде, закачи лампите по стените на тунела и огря тъмното пространство пред тях. Първото нещо, което забелязаха, бе, че шахтата изведнъж започва да се изкачва нагоре под ъгъл от около двадесет градуса.
— Сега разбирате какви ги е скроил хитрият Таита. Досега тунелът вървеше все надолу, за да бъде вечно потопен под водата и нито един плувец да не може да се добере жив до самата гробница. Оттук нататък започва изкачването — посочи Никълъс на Роян.
Двамата продължиха нататък, но силният наклон на рампата ги караше да намалят темпото. За ориентир брояха на глас всяка своя крачка:
— Сто и осем, сто и девет, сто и десет…
Изведнъж се оказаха на нивото на реката отпреди няколко дни. Можеха да са сигурни в това, защото по стените на тунела ясно се различаваха тъмната влажна и светлата суха половина. Нататък и подът внезапно изсъхна и повече нямаше защо да гледат постоянно в краката си да не се подхлъзнат. Петдесет крачки по-нататък прехвърлиха и най-високото годишно равнище на Дандера, отвъд което скалата просто не се бе докосвала до вода. Стените и таванът на тунела се намираха в абсолютно същото състояние, в което ги бяха оставили древноегипетските строители четири хиляди години по-рано. По камъните отчетливо личаха белезите от бронзовите сечива, оставени сякаш преди броени дни.
Само три метра над линията, до която Дандера някога бе стигала при годишния си разлив, изкачването спря и двамата се озоваха на хоризонтална площадка. Нататък тунелът изведнъж се обръщаше на другата страна и се насочваше към реката.
— Нека се поспрем за минутка и отдадем дължимото на подвига, извършен от древния инженер — Никълъс хвана за ръката Роян и посочи натам, откъдето бяха дошли. — Таита е разположил площадката, на която се намираме в момента, точно над най-високото равнище на Дандера. Как е могъл да го изчисли толкова точно? Не е имал телескопен нивелир, а и разстоянията по онова време са се измервали с най-примитивни методи. И все пак изчисленията му са смайващо точни. Дори и в днешно време всеки инженер би се гордял с подобна прецизност.
— Е, толкова често се хвали в ръкописите си, че бил гений, предполагам, че е крайно време да му повярваме — заключи Роян и издърпа ръката си. — Да тръгваме. Изгарям от любопитство какво ще намерим зад този ъгъл.
Двамата се завъртяха в сто и осемдесет градусовия ъгъл и Никълъс вдигна високо лампата, която Сапьора му бе дал да носи. Дългият й кабел се влачеше неколкостотин метра назад из шахтата и я свързваше директно с електрогенератора. Щом светлината озари тунела, Роян извика от изненада и сграбчи ръката на съдружника си. И двамата не смееха да помръднат, да не би да развалят магията.
Таита неслучайно бе проектирал този остър ъгъл. Целта му е била да постигне желания театрален ефект. Надолу шахтата беше издълбана най-грубо, без излишни усилия. Таванът беше насечен и напукан, стените — груби и неравни. Но това бе, защото архитектът правилно е изчислил нивата във внушителното си творение. Тъй и тъй е знаел, че водата ще изпълни шахтата догоре, явно бе, че усилията на майсторите биха отишли напразно, ако решат да разкрасяват безкрайния подземен коридор. Силите е трябвало да се пестят за по-нататък.
Сега пред двамата се издигаше широко стълбище. Ъгълът на наклона беше такъв, че от площадката не можеше да се види какво има в горния й край. Стъпалата покриваха цялата ширина на тунела и височината им беше около една човешка педя. Бяха облицовани с полирани плочи от многоцветен гнайс, толкова изкусно подредени, че от пръв поглед човек дори не забелязваше тесните пролуки помежду им. Таванът на тунела се вдигаше три пъти по-нависоко, отколкото беше досега, и представляваше правилен свод с приятни пропорции. И стените, и сводестият покрив бяха иззидани от синкав гранит, нареден с математическа прецизност. Дори само това можеше да се смята за шедьовър на зидарското изкуство, внушителен и величествен. Ако можеше да се нарече преддверие към неизвестното, то едновременно обещаваше и плашеше. Простотата на стила и липсата на всякакви орнаменти само подсилваха впечатлението за колосалност.
