Речният бог (Книга втора) - Смит Уилбур (читать книги онлайн регистрации TXT) 📗
Яздех отпред с Пейшънс, а жребчето вървеше по петите ни. Стадото ни следваше доброволно, всичките триста и шестнадесет коня. Хюи яздеше отзад, за да увлича изоставащите. Аз ставах все по-сигурен на гърба на кобилата. Тя се бе превърнала в част от моето тяло. Беше толкова естествено да яздя върху широкия й гръб, че ми се виждаше странно защо другите не искат да споделят това преживяване.
Вероятно не само ужасът, който ги бе поразил при Абнуб, но и отношението на Танус бе повлияло на войниците от нашата армия. Каквато и да беше причината, не можех да намеря египтянин, който да се качи на гърба на кон, като изключим Хюи, а след време и принц Мемнон. Разбира се, научиха се да отглеждат коне и да се грижат за тях. Под мое ръководство станаха сръчни и стремително караха колесници, но така и не видях мъж, яхнал кон, с изключение на мен, Хюи и принца. Когато колесниците, които конструирах с леки колела със спици, помитаха всичко пред себе си и направиха Египет господар, не видях Танус да последва примера ни. Никога не го чух да каже добра дума за тези смели животни, които го теглеха в битките.
Дори след години, когато конете бяха нещо обикновено в нашето царство, се смяташе за някак си неприлично да се яздят. Когато ние тримата яздехме, много от обикновените хора плюеха по три пъти на земята и правеха знака срещу злите сили.
Всичко това обаче беше в бъдещето. Сега водех стадото по западния бряг към Тива, където пристигнахме за радост на господарката и за неудоволствие на главнокомандващия на египетската армия.
— Само гледай тези дяволски изчадия да не ми се мяркат пред очите! — каза ми Танус.
Все още не ми бе простил, че го бях пренебрегнал и се бях обърнал към господарката.
Ако трябваше да бъда справедлив, имаше много причини за лошото му настроение. Царството и народът бяха в голяма опасност. В нашата история нямаше друг случай цивилизацията ни да е била така застрашена от варварите.
Асиут бе превзет, както и целият източен бряг чак до Дендера. Въпреки удара, който Танус му нанесе по вода, цар Салитис бе обградил Тива с колесниците си.
Стените можеха да издържат десетгодишна обсада, но това бяха сметки, без да се взема предвид опасното присъствие на господаря Интеф във вражеския лагер. Стана ясно, че още като велик владетел на Горното царство той тайно е заповядал да се изгради таен проход под градските стени. Дори аз, който знаех много от другите му тайни, не подозирах за тази, защото той бе наредил да екзекутират работниците и единствен знаеше за съществуването на прохода. Нямах представа защо е изградил тунела, освен че неговият предателски ум е склонен към такива изобретения. Дворецът бе осеян с капани и тайни коридори като бърлогата на пустинна лисица.
Когато Интеф узнал за цар Салитис, изпратил малка група от най-добрите си воини през този таен проход и веднъж минали под стените, те атакували неочаквано египетските стражи при главната порта, избили ги и широко отворили вратите. Главната хиксоска орда нахлула в града, който бе обсаден само от няколко дни. Тива паднала и половината от населението й било избито.
От западния бряг, където Танус бе разположил сега главната си квартира в недовършения Дворец на Мемнон, можехме да видим останките от опожарените сгради на другия бряг на реката. Всеки ден наблюдавахме облаците прах от колесниците на хиксосите, препускащи по брега.
С малобройната ни флотилия Танус засега успяваше да удържи речната линия и по време на отсъствието ми бе отблъснал още един опит на хиксосите да прекосят Нил. Обаче нашите укрепления бяха разпръснати, защото трябваше да защитаваме голямо разстояние по реката, докато хиксосите можеха да пресекат на всяко място, което пожелаят. Научихме от нашите шпиони от източния бряг, че те реквизирали всяко плавателно средство. Бяха пленили голяма част от строителите на кораби и ги бяха принудили да работят за тях. Разбира се, можехме да бъдем сигурни, че господарят Интеф ще им даде уместен съвет по всички въпроси, защото и той като варварина Салитис желаеше съкровищата на фараона.
Екипажите на нашите галери стояха денонощно готови за бой, а Танус спеше само когато може, а това не се случваше много често. С господарката го виждахме рядко, а когато това се случеше, той бе изморен и сприхав.
Всяка нощ наблюдавахме как на западния бряг се струпват бежанци. Мъже и жени от всички възрасти прекосяваха Нил на чудати салове и други плавателни съдове. Много от по-силните дори плуваха през широката река. Всички отчаяно се опитваха да избягат от терора на хиксосите. Разказваха ужасни истории за грабежи, но така правеха и подробни описания за придвижването им.
Ние, разбира се, приемахме тези хора, те бяха наши сънародници и роднини, но броят им изчерпваше нашите запаси. Основните ни хамбари се намираха в Тива, а повечето от стадата овце бяха попаднали в ръцете на неприятеля. Царица Лострис ме натовари със събирането на жито и стада от западния бряг. Съставих списъци за разпределяне на хранителните дажби от месо и зърно. За щастие палмите с фурми бяха дали много плод, а рибните запаси на реката бяха неизчерпаеми. Хиксосите никога нямаше да ни уморят от глад.
Господарката ме назначи и за Началник на царския кон. За тази длъжност нямаше голяма конкуренция, особено след като не носеше пари или привилегии. Направих Хюи мой заместник и той успя чрез подкупи, изнудване и заплахи да събере сто коняри, които да му помагат за малкото ни стадо. По-късно щяхме да ги обучим да управляват колесници.
С удоволствие посещавах конюшнята всеки ден. Кобилата Пейшънс винаги идваше да ме посреща, а аз й носех ечемичени питки. Понякога имах възможност да отвлека принц Мемнон от майка му и бавачките и да го заведа в конюшнята на раменете си. Той нищеше радостно, щом видеше конете.
Държах принца в прегръдките си, докато кобилата се носеше в пълен галоп. Той имитираше движенията ми, подканяйки я да тича още по-бързо по брега. Стараех се нашият път никога да не се пресича с този на Танус. Той все още не ми бе простил и ако видеше сина си на коня, щеше да ме накаже.
Прекарвах много време в арсеналната работилница в погребалния храм на фараона, където с помощта на някои от най-добрите майстори в света се опитвах да построя първата си колесница. Докато работехме над нея, измислих просто дървено съоръжение, което да ни защити от атаките на хиксоските колесници. То се състоеше от дървени дъски с изострени краища, каквито всеки от войниците ни можеше да носи по десетина във вързоп на гърба си. При приближаване на бойните колесници те се забиваха в земята, като заострените им върхове бяха на нивото на конските гърди. Нашите мъже заемаха позиция зад тази бариера и пускаха стрелите си над нея.
Когато демонстрирах изобретението си на Танус, той ме прегърна през рамото и каза:
— Добре, значи не си съвсем оглупял.
Разбрах, че почти ми е простил.
Загубих отново благоразположението му при завършването на първата колесница. Страничните й прегради бяха изплетени от бамбук, а оста бе от акациево дърво. Главината на колелото бе от ръчно изкован бронз, смазан с овнешка мас, а спиците бяха в бронзова рамка. Колесницата бе толкова лека, че двама мъже можеха да я повдигнат и да я пренесат през местата, където не може да мине. Майсторите, които работеха с мен, я нарекоха „колесницата на Таита“. Аз не се възпротивих.
Двамата с Хюи запретнахме два от най-добрите коне — Пейшънс и Блейд, и се понесохме с „колесницата на Таита“. Отне ни известно време да се научим как да я управляваме, но свикнахме бързо, а и конете бяха обучени и ни помагаха. Накрая летяхме по земята и взимахме остри завои в пълен галоп.
Когато се върнахме в конюшнята, зачервени от възбуда и ликуващи от нашето постижение, двамата бяхме убедени, че нашата колесница е по-бърза от тези на хиксосите. Изпитвахме я и я подобрявахме десет дни, работейки всяка нощ в оръжейната до последната стража, докато беше готова да я покажа на Танус.
Той дойде в конюшнята неохотно и намръщен и отказа да се качи зад мен на платформата.
