Седмият папирус (Том 2) - Смит Уилбур (бесплатная библиотека электронных книг .TXT) 📗
— И аз не мога да се сещам за всичко, Сапьоре. Затова решихме да построим малък бент пред шахтата и да изтеглим само водата от нея.
Жената се отдръпна встрани и безучастно наблюдаваше действията на сътрудниците си. Половин дузина от останалите празни мрежи бяха смъкнати по бамбуковата стълба и поставени до водата. Донякъде ги напълниха с камъните, които работниците намираха пръснати по дъното на пресъхналата река. Но дори и наполовина напълнени, габионите бяха доста достатъчно тежки, за да измъчат носачите. Нямаше как да докарат трактора, затова трябваше да влязат в ролята на древни египтяни и да разчитат единствено на живата сила. Иначе имаше останала достатъчно синтетична материя, използвана за големия бент, колкото да обвият купищата камъни и да направят малкия яз водонепропусклив.
— Ами змиорките? — още примираше от страх при мисълта Роян и упорито отказваше да приближи коварния вир. — Едва ли ще пратиш някого от хората си при тези зверове!
— Ти гледай и се учи — усмихна се Никълъс. — Знам как да се оправям с рибки като тези.
Щом всичко беше готово за издигането на малкия бент, той изпрати останалите, включително Сапьора и Роян, на бамбуковата стълба и остана сам на дъното на пролома. Изправи се заплашително пред вира и бръкна в чантата с бойни гранати, с които Мек Нимур му беше услужил.
Хвана по една граната във всяка ръка и се замисли.
„Седем секунди преди взрива — напомни си. — Не е в принципите на фамилията, но пък и е доста по-ефективно от ловна карабина!“
Издърпа предпазителите на двете гранати и ги подхвърли в средата на вира. Обърна се на другата страна и хукна към близката издатина. Прилепи лице до скалата и скри главата си с ръце. Сви до болка клепачи и се приготви за изпитанието.
В следващия миг земята се разтресе под краката му и гърбът му бе като изблъскан от двете последователни ударни вълни. Експлозиите се оказаха доста силни и от напрежение дъхът му спря в гърдите. В тесния пролом детонациите бяха оглушителни. За щастие се беше сетил да притисне ушите си с пръсти, а и водата във вира бе погълнала до голяма степен звука. Два фонтана бликнаха към небето и струите им се разплискаха по околните скали. Високата вълна окъпа Никълъс от главата до петите.
Щом ехото от взрива утихна, той се изправи. Тъпанчетата му не бяха пострадали повече от очакваното, а освен студения душ нищо друго не му се беше случило. Върна се при вира, където водата отново бе закипяла. Десетки огромни змиорки се гърчеха и белите им кореми блещукаха на оскъдната светлина. Много от тях бяха мъртви, разпорени от край до край, но повечето бяха само зашеметени от експлозията. Никълъс знаеше от опит колко упорито се борят със смъртта животни като тези и подозираше, че след известно време ще се свестят и ще си възвърнат старите навици. Засега обаче не представляваха опасност.
Обърна се нагоре към стълбата и извика:
— Теренът е разчистен, Сапьоре, можеш да пращаш хората долу.
Негрите наскачаха нетърпеливо от бамбуковото скеле и наобиколиха вира. Бяха смаяни от клането, което гранатите бяха извършили във водата. Наредиха се по брега и започнаха да издърпват труповете на убитите змиорки.
— Да не ги ядете случайно? — попита Никълъс близкия монах.
— Много добри! — отвърна му човекът и доволно потърка корем в очакване на вечерята.
— Достатъчно, лакомници — върна ги на работа Даниъл. — Мисля да занесем габионите на мястото им, преди змиорките да са почнали да ядат вас.
Никълъс застана над шахтата и с помощта на бамбукова пръчка измери дълбочината на водата. Оказа се, че надвишава човешки ръст! Трябваше да нахвърлят габионите, както им падне и едва впоследствие да доизсипват камъни в мрежите на място. Работата беше трудна и изискваше доста усилия, та отне почти два дни. Най-накрая успяха да оградят нещо като полукръг около подводната шахта и да отцепят мястото от останалия вир.
С помощта на кожени кофи и на глинените делви, в каквито местните наливаха медовина, Биволите започнаха да изпомпват водата от оградения полумесец във вира от другата страна на бента. Колкото повече напредваха, толкова по-нетърпеливи ставаха Никълъс и Роян, които мълчаливо чакаха заветния миг да влязат в дупката.
Скоро се установи, че отворът е почти правоъгълен, три метра широк и два — висок. Огромните количества вода, преминали през шахтата, бяха до голяма степен разяли стените и тавана, но още личаха останките от четвъртити каменни блокове, които някога е трябвало да държат шахтата запечатана. Останалите не бяха издържани на хилядолетния напор на реката и се бяха отскубнали от зидарията, преграждайки частично достъпа до вътрешността.
Пръв се навря в дупката Никълъс. Помагачите му още не бяха успели да изхвърлят докрай водата, но пък и него вече не го сдържаше на едно място от нетърпение. Нагази до колене и застана срещу шахтата, опитвайки се с ръце да отмести някои от каменните отломъци, които му пречеха.
— Със сигурност това е шахта — извика на Роян, която също скочи зад бента. След като здравата оплиска приятеля си, застана до него и впери поглед в тъмния тунел.
— Пътят е преграден — възкликна тя разочаровано. — Дали Таита го е направил нарочно?
— Може би. Не е лесно да се каже. Голяма част от боклуците са дошли от реката, но не е изключено и той сам да е задръстил тунела с камъни, преди да се изнесе.
— Толкова усилия трябва да хвърлим за разчистване, а дори не знаем точно къде води тунелът — въздъхна Роян, целият й ентусиазъм се беше изпарил за секунди.
— Страхувам се, че си права — съгласи се Никълъс. — Ще трябва да изнесем всичко на ръце. При това не ни остава време за систематични археологически разкопки — просто ровим и вадим. — Той се изкатери обратно по камъните и й подаде ръка да я измъкне от дупката. — Е, поне разполагаме с прожектори. Можем да наредим хората на смени и работата ще върви денонощно, докато си пробием път.
— Отбили са течението на река Дандера — рече Нахут Гудаби, а Готхолд фон Шилер го изгледа с нескрито удивление.
— Отбили са реката? Сигурен ли сте? — попита той.
— Да, хер Фон Шилер. Получихме сведенията от шпионина в лагера на Харпър. Триста души са се хванали да работят за него в пролома на Дандера. И това не е всичко. Със самолет са му хвърлили от въздуха огромни количества техническа екипировка. Все едно се води бойна операция. Нашият човек дори донася, че разполагали с тежкотоварна машина, нещо като трактор, докаран също от самолета.
Фон Шилер погледна Хелм, седнал на отсрещния край на масата. Тексасецът кимна, че всичко е истина.
— Да, хер Фон Шилер, всичко е, както го чувате. Личи си, че Харпър е похарчил луди пари за операцията. Само чартърният полет му е струвал поне петдесет хиляди долара.
Откакто спешното съобщение по сателита го беше извикало от Франкфурт, Фон Шилер за пръв път усещаше със сърцето си, че наистина предстои нещо вълнуващо. Щом разбра, че го викат в базата, той веднага отлетя с частния си самолет за Адис Абеба, където го чакаше хеликоптерът на „Пегас“. Бързо се озова на платото над долината.
Ако всичко отговаряше на истината, а на Хелм можеше да има доверие, явно Харпър се надяваше да открие нещо изключително важно и ценно. Фон Шилер погледна през прозореца на бунгалото. В далечината се виждаха водите на Дандера, които минаваха покрай базата, преди да се хвърлят надолу по склона към Нил. Дандера не беше малка река. За да построиш бент, достатъчно голям, за да спре толкова много вода, представляваше труден за изпълнение и изключително скъп проект, особено в този затънтен край на планетата. Едва ли човек би се захванал с такава рискована операция, ако не преследва цел, която да си заслужава.
Колкото и да не му се искаше, усети, че се възхищава на постигнатото от англичанина.
— Покажете ми къде точно е построил бента! — нареди той.
Джейк Хелм заобиколи масата, за да застане до него. Както винаги Фон Шилер стоеше прав на дъсчения си подиум, та сега двамата с по-високия му помощник гледаха от еднаква височина.
