Речният бог (Книга първа) - Смит Уилбур (книги регистрация онлайн бесплатно txt) 📗
Танус падна на колене в средата на сцената и простря широко ръце:
— О, фараоне, ти си нашият баща! Ние ти заявяваме нашата любов към теб. В замяна покажи ни и ти на нас своята бащинска обич. Не оставай глух за нашите молби!
До този миг не можех да помръдна от мястото си, дотолкова бях потресен от лудостта на приятеля си, но сега, макар и твърде късно, се окопитих и дадох знак на помощниците си незабавно да спуснат завесата, преди Танус да е извършил още някоя глупост. Скоро лъскавите платове го скриха. Публиката седеше по местата си и пазеше гробно мълчание, сякаш никой още не можеше да повярва на чутото и видяното.
Най-сетне не друг, а фараонът развали магията, като скочи на крака. Никой не можеше да разбере какви чувства бушуват под тежкия му грим. Всички се проснаха на колене пред него, докато той вървеше към изхода. Веднага след фараона си тръгна и господарят Интеф. Преди да се обърне, можах добре да видя лицето му. И то излъчваше истински триумф.
Изпратих Танус от храма до скромното му жилище край пристанището, където беше разквартируван целият му отряд. Докато вървяхме, стисках дръжката на камата си, опасявайки се някой да не реши още сега да отмъсти за налудничавите му словоизлияния. Но той като че ли изобщо не си даваше сметка какво е извършил и нямаше вид на разкаял се за неразумната си постъпка. В интерес на истината той не само че не съзнаваше лудостта на деянието си, но изглеждаше доволен от постъпката си. Често съм забелязвал как човек, който е преживял някаква смъртна опасност или просто се е освободил от голямо напрежение, се обзема от въодушевление и става необикновено приказлив. Дори Танус, закоравелият воин, не правеше изключение.
— Време беше някой да се изправи и да каже открито, каквото трябваше да се каже, нали така, стари приятелю? — кънтеше гласът му из мрачната алея, сякаш той си беше наумил на всяка цена да подскаже на възможните убийци къде сме. Не му отговорих.
— Ама не го очакваше, а? Бъди честен, Таита. Признай си, че те сварих съвсем неподготвен.
— Ти всички ни свари неподготвени. Дори и фараонът бе учуден, можеш да бъдеш сигурен.
— Той ме изслуша, Таита. Сигурен съм, че е запомнил всичко. Свърших добра работа тази вечер, нали така?
Опитах се да повдигна въпроса за предателското нападение на Расфер срещу него, намеквайки, че му е било подсказано от господаря Интеф. Но той не искаше и да чуе.
— Та това е невъзможно, Таита. Господарят Интеф беше най-близкият приятел на баща ми. Как би могъл да ми желае злото? Освен това аз съм неговият бъдещ зет, не е ли тъй?
И въпреки раните си той избухна в такъв сърдечен смях, че разбуди всички спящи из околните колиби, които ядосано запротестираха в тъмното. Но Танус не им обърна никакво внимание.
— Не, не, сигурен съм, че грешиш — възкликна той. — Просто Расфер с присъщата си злоба е решил да ми покаже галантните си обноски. Е, друг път ще знае — прегърна ме той и ме стисна толкова здраво, че едва не извиках. — Тази вечер ти ми спаси живота на два пъти. Ако не се беше обадил, когато трябваше, Расфер като нищо щеше да ми види сметката. Как го правиш, Таита? Кълна се, че вътре в теб е скрит велик воин, надарен с всевиждащ поглед — и отново се засмя.
Как да му помрача радостта? Беше като дете, като едно голямо, немирно дете. Можех само да го обикна още по-силно. И не беше сега моментът да му говоря за опасността, на която излагаше не само себе си, а и всички нас, неговите приятели, с необмислените си приказки.
Реших да му дам възможност да се наслади на своя „звезден“ час, а утре все щеше да чуе гласа на разума. Така че просто отидохме в дома му, където заших раната на челото му, промих и останалите и ги намазах с мехлем от мед и билки, който сам бях приготвил. След това му дадох и силна доза от червения шепен и оставих добрият Кратас да бди над съня му.
Щом се прибрах в покоите си късно след полунощ, разбрах, че ме чакат на две места: при господарката Лострис и при победения Расфер. Без съмнение от двете повиквания щях да се отзова на първото, но нямах избор, защото двама от хората на Расфер ме грабнаха и почти ме завлякоха до стаята му. Той лежеше върху подгизналото си от пот легло и не спираше да стене и да проклина, като от време на време призоваваше Сет и всички други богове да видят страданията, на които се беше подложил заради предаността си към тях.
— Мили Таита — поздрави ме той, щом влязох, и се понадигна на лакът, — не можеш да си представиш само колко боли. Гърдите ми направо горят. Ребрата ми са строшени до едно, а главата ми сякаш е стегната в някакъв адски клуп.
Да си призная, думите му не предизвикаха съчувствие у мен. Но е странно как ние, лечителите, нямаме сърце да откажем услугите си и на най-ужасните същества, щом те се нуждаят от тях. Примирено въздъхнах, разтворих кожената торба, в която си носех медицинските инструменти и мехлемите, и започнах да ги изваждам едно след друго.
С радост установих, че диагнозата на Расфер е вярна. Освен многобройните натъртвания и повърхностните рани имаше поне три счупени ребра, а на тила му видях подутина колкото юмрука ми. Така че имах съвсем законно оправдание и аз да му причиня някое по-неприятно изживяване. Едно от строшените му ребра се беше разместило доста и имаше съвсем реална опасност да се забие в белите дробове. И докато двамата мъжаги държаха здраво ревящия от болка Расфер, аз внимателно върнах костта на мястото й и превързах гръдния му кош с ленен бинт, напоен в оцет, за да се свие при изсъхване.
Тогава насочих вниманието си към огромната подутина. Боговете често биват щедри в своите добрини към простосмъртните. Щом приближих към очите на Расфер запалена свещ, зениците му изобщо не реагираха. Нямаше място за никакво съмнение как трябва да се постъпи в случая. В грозния череп на нещастника имаше силен кръвоизлив. Ако не му помогнех, Расфер нямаше да доживее до сутринта. Не че това не беше изкушение, но не можех да приема мисълта за такова подло отмъщение: трябваше да си припомня задълженията на лекаря към пациента.
В целия Египет сме може би само трима хирурзи, способни да направим успешно трепанация на черепа, а аз лично не бих се доверил на другите двама. Още веднъж заповядах на двамата здравеняци да натиснат ранения, за да не мърда. От доста безцеремонното им отношение към него можеше да се предположи, че сърцата им не са изпълнени с кой знае каква обич към началника им.
Още веднъж нощта се огласи от зловещите викове на пациента ми, на които аз самият трепетно се наслаждавах, докато разрязвах кожата, оголвайки черепа. Дори и двамата едри мъжаги не можеха повече да го удържат. В болезнените си гърчове той пръскаше кръв чак до тавана на стаята и ни беше оплискал целите в червено, сякаш бяхме болни от едра шарка. Като се убедих, че така няма да стане, наредих на помощниците си да завържат здраво ръцете и краката му за леглото.
— О, мили, сладки Таита — пъшкаше Расфер, — не можеш да си представиш как боли. Дай ми поне капчица от онзи благотворен сок, умолявам те, приятелю!
Сега, като го бяха завързали здраво за леглото, можех да си позволя да му отговоря:
— Разбирам, скъпи ми Расфер, много добре разбирам какво ти е. И аз щях да бъда благодарен, ако някой ми беше дал от онова цвете, докато ти си играеше с ножа по мен. Но, уви, стари приятелю, запасите ми от вълшебния прах привършиха и има поне цял месец да чакаш някой керван да се появи от изток — излъгах го нагло.
Много малко хора знаеха, че червения шепен го отглеждам аз самият. И като си казах, че най-интересното тепърва започва, посегнах към хирургическия нож.
Главата е единствената част от човешкото тяло, която все още може да ме учуди като лекар. По личната заповед на господаря Интеф труповете на всички екзекутирани се предаваха на мен. Освен това и Танус често ми носеше от бойните полета любопитни екземпляри, специално осолени за целта. Внимателно ги бях дисектирал, така че вече знаех мястото и на последната кост в скелета. Проследил бях пътя, по който храната минава през устата и достига всяка част на тялото. Бях открил и онзи удивителен орган — сърцето, как се е загнездил между почти прозрачните мехури на дробовете. Изучих телесните реки, по които тече кръвта, и наблюдавах двата вида кръв, които определят настроението на човека.
