Остров Тамбукту - Марчевски Марко (прочитать книгу txt) 📗
- Както искате, но аз си оставам на своето мнение - каза Смит. - Защото не искам да бъда удавен като котка.
- Това няма да се случи - успокоих го аз и като се обърнах към капитана, казах: - Искате ли да ви запозная с моите приятели? Те ме чакат на скалата. Обещах им да се върна при тях.
Капитанът отказа. Бил уморен. А може би се страхуваше, не зная.
Аз исках да изненадам моите приятели с някакъв подарък, какъвто те никога през живота си не бяха виждали, но не можех да взема със себе си нищо по-тежко и затова реших да ги зарадвам с празни консервени кутии. Взех няколко от тях, пробих им дупки, навързах ги с една връв и като ги окачих на шията си, простих се с капитана и с плантатора и излязох от кабината.
- Вземете един спасителен пояс, по-леко ще доплувате - извика след мене Стерн.
- И един пистолет - предложи плантаторът.
Взех един спасителен пояс, но от пистолета се отказах.
Със спасителния пояс много по-лесно стигнах до скалата. Туземците бяха там. Като ме видяха, те се зарадваха и в същото време се учудиха на празните консервени кутии. Дадох по една на Лахо и Габон, а другите раздадох на някои от останалите. Те ги оглеждаха от всички страни, опипваха ги с ръце, почукваха по тях и се радваха като деца. Но те не бяха деца и веднага разбраха ползата от кутиите. Габон пръв гребна вода от извора и пи. Другите го последваха. А Лахо се обля с вода и развесели всички.
Казах им, че в голямата лодка има още двама пакеги и ще трябва да се върна при тях.
- Добри ли са? - попита Лахо.
- Добри - отвърнах аз, макар че за Смит това не можеше да се каже.
- Нека и те дойдат да живеят при нас.
Казах на Лахо, че по-късно и това ще стане.
- Кога по-късно? - попита той.
- След няколко дни.
- След няколко дни? Леон ба? - и той показа петте пръста на дясната си ръка.
- Леон да - отвърнах аз и показах пръстите на двете си ръце.
Той не остана доволен от моя отговор, но кимна с глава и каза:
- Добре, ще чакаме...
- Ще чакаме! - обади се и Габон.
Останалите туземци повториха същите думи, след това всички поред се простиха с мене, като стискаха с десните си ръце моята ръка над лакътя, а с левите ме тупаха приятелски по гърба - и си отидоха. Аз се върнах на яхтата.
II
На другия ден решихме с капитана да отидем на брега на разузнаване. Попитах Смит какво бихме могли да подарим на туземците.
- С подаръци ли искате да ги спечелите? - попита ме той. - Добре, аз няма да ви преча. Ще чакам, докато сам се убедите, че пушките са по-добро средство от дрънкулките.
Той донесе от склада на яхтата десетина герданчета и още толкова малки огледалца, а аз взех от кухнята няколко празни консервени кутии. На първо време това беше достатъчно. Но капитанът беше на друго мнение. Когато тръгнах към палубата, той ме спря и ме попита: - Няма ли да вземете пушка?
- Тия празни консервени кутии струват повече от десетте пушки на мистър Смит - отвърнах аз и му разказах как бяха се зарадвали на консервените кутии моите приятели от племето бома.
Но капитанът си остана на своето мнение. Той взе една пушка, постави двадесетина патрона в една каучукова възглавничка и я запуши добре, да не проникне в нея вода.
- За всеки случай - усмихна се той и ми каза една английска поговорка, която много приличаше на нашата:
"Вържи попа, да е мирно селото".
Поисках от Смит цигари и запалка, за да почерпя туземците.
- Нима диваците пушат тютюн? - учуди се той. - Откъде са го взели? Кой го е донесъл, щом на острова няма европейци? Родината на тютюна е американският континент. Той бил пренесен в Европа за пръв път от Христофор Колумб, а след това бил разпространен в Азия и другаде. Ако тия диваци са живели досега изолирани от останалия свят, откъде са взели тютюна и кой ги е научил да го отглеждат? Може би Магелановите моряци?
- Не, сър. Техният тютюн не е истински. Те пушат сухите листа на някакво растение, което се среща на острова в диво състояние. Какво е това растение, не зная. Но макар техният "тютюн" да не е истински, туземците са страстни пушачи. Пушат дори и жените.
- Щом е тъй - каза Смит, - аз ще ви дам моята табакера и тая запалка. Те се затварят херметически и не пропущат вода. Направени са по специална поръчка.
- Но те са ви нужни, сър...
- О, бъдете спокоен, имам няколко.
Искрено му благодарих.
- Почерпете диваците - усмихна се Смит, - но внимавайте да не ви почерпят и те с някое копие или с отровна стрела...
- Бъдете спокоен, сър - обади се капитанът. - Докато тая пушка е в ръцете ми, няма да се дадем на диваците.
Доплувахме до брега и се запътихме към малкия залив, където за пръв път излязохме на острова преди няколко месеца. Надявахме се да намерим някого при лодките и не се излъгахме: трима туземци прикрепяха "платно" от рогозка към "мачтата" на една лодка. Тази мачта не беше нищо друго освен една дълга върлина от бамбук. Туземците тъй бяха се увлекли в работата си, че не ни забелязаха. Стерн се спря на известно разстояние от тях, а аз тихо се приближих до лодките. Първият туземец, който ме видя, тъй се уплаши, че изтърва рогозката и падна на пясъка. Другите двама клекнаха в лодката и ме гледаха разтреперани, сякаш бях някакъв див звяр, който ще ги разкъса.
- Тауо дола - поздравих ги аз.
Този поздрав - тауо дола - означаваше "приятна работа", но се употребяваше от племето бома във всички случаи и можеше да означава и "приятен лов", и "приятен обед". Исках да разбера дали племето занго говори същия език, както и племето бома. Казах на туземеца, който беше паднал по очи на пясъка и не смееше да стане, нито дори да ме погледне: - Илан! - Стани!
Той веднага стана, като трепереше. И другите се изправиха в лодката.
- Каа ну! - Ела тук! - обърнах се към туземеца, който беше паднал на пясъка.
Той пристъпи крачка към мене и се спря. Отидох при него и му дадох една празна консервена кутия. Той не знаеше какво да прави с нея. Взе я с разтреперани ръце, но не спускаше поглед от мен. Дадох по една кутия и на другите двама. Окачих им и по един гердан на шиите. Едва сега те като че ли почнаха да идват на себе си. Този, който беше паднал на пясъка, опипваше с ръце герданчето и ме поглеждаше недоверчиво. Може би не вярваше, че това "скъпоценно" украшение е вече негово.
- Тацири? - Хубаво ли е? - попитах го аз. Той едва промърмори под нос:
- Тацири...
Герданите наистина им харесаха, това личеше по техните пламнали от възторг очи. И как да не им харесат? Те са носили досега гердани само от раковини или от зъбите на животни и никога през живота си не са виждали стъклени синци с такива ярки цветове - сини, зелени, жълти, червени... Но аз пазех най-голямата изненада за най-после, когато туземците до насита се нарадват на празните кутии и на герданите.
Капитанът стоеше десетина крачки настрана и държеше пушката си готова "за всеки случай".
- Добре отива работата, нали? - обади се той.
- Отлично - отвърнах аз. - Можеш да дойдеш при нас... Само че... страх ме е да не се уплашат от пушката и да избягат.
- Пушката едва ли ще стреля - каза капитанът.
- Защо?
- Патроните са мокри.
Не бях сигурен дали бих се приближил тъй смело до туземците, ако знаех, че патроните са мокри. Защото Лахо и Габон ми бяха наговорили толкова лоши работи за тия хора... Пък и нали пострадахме веднъж от тях... Но сега нямаше причини да се страхуваме. Тримата диваци разглеждаха пъстрите герданчета с мълчалив възторг и никак не приличаха на опасни людоеди.
- Как се казваш? - попитах туземеца, който беше паднал на пясъка.
Той беше стар човек с набръчкано лице, с бяла сплъстена коса, която висеше на плитки край ушите му. На дясната му ръка над лакътя имаше доста дълбока рана или от копие, или от някакъв друг остър предмет.
- Гахар - отвърна той.
