Остров Тамбукту - Марчевски Марко (прочитать книгу txt) 📗
Споменът за родината ме натъжи. Откак избягах от България, често си спомнях за близките хора, с които бях живял и с които бях се борил. Мъката ми още повече се усилваше от това, че моите другари продължаваха борбата за свобода, а аз бях принуден да се скитам из чужди страни, между непознати хора, да гладувам и да се мъча далеч от родния край. Но друг изход нямаше. Трябваше да избягам, за да спася живота си. Много младежи като мене и възрастни хора, борци против фашизма, също бяха избягали от България в различни времена. Някои от тях, най-щастливите, бяха успели да отидат в Съветския съюз, мечтата на всеки от нас, но други се скитаха от една страна в друга, без да могат да пуснат корени на чужда почва. И те страдаха като мен, но това не ме успокояваше. Аз непрекъснато мислех за своята красива родина и вярвах твърдо, че рано или късно тъмните сили ще бъдат сломени и отново ще се върна в нея. Тая надежда ме крепеше и ми даваше сили да понасям и най-тежките несгоди.
- Разбирам - кимна с глава старецът. - Някога и аз скитах като тебе, но после всичко се нареди. Човек трябва да има търпение. Колкото и да бързаме, няма да изпреварим времето. Аз ще ти намеря работа, а дотогава при мене ще имаш храна и квартира. Не възразявай, не е голяма работа...
Благодарих на добрия човек. Той извика келнера и му каза да ми покаже бъдещото ми жилище.
Малката стаичка в ниската пристройка на двора беше доста угледна за един прокуден като мене. И храната не беше лоша. Мехмед-ага, старият съдържател на "Китайски фенери", се привърза към мене и ме обикна като свой син, може би защото нямаше нийде никого. Аз нямах работа и по цели часове бродех из тесните улички на стария град, понякога се разхождах и из новите квартали с грамадни здания и с широки булеварди, сетне се връщах в "Китайски фенери" и разказвах на Мехмед-ага за града, в който той беше се родил. Старецът прехвърляше броеницата си, замечтано загледан през решетестата преграда, и отново почваше да ме разпитва за Плевен...
II
Кръчмата "Китайски фенери" се намираше в една тясна уличка на Александрия, до голямото пристанище. Тя приличаше на стара катакомба, в която се влизаше по изтъркани каменни стъпала, също като стъпалата в древните гробници на фараоните. Опушеният таван беше подпрян с три дървени стълба, проядени от годините и оплюти от мухите, а дъсченият под се огъваше и скърцаше под тежките стъпки на моряците като кораб през време на буря. Единственият прозорец, с опушени стъкла, хлътнал под равнището на постланата с калдъръм уличка, процеждаше слаба, дрезгава светлина. Дори и денем посетителите почти пипнешком търсеха масите и столовете, за да седнат. Но денем рядко идваха посетители. Понякога случайно се отбиваше някой неизтрезнял моряк и си поръчваше уиски без сода - лек против главоболие от прекомерно препиване - или хамалин, преди да отиде на работа, поискваше чаша жълтозеленикава ракия с отвратителен вкус. Но вечер, когато светваха електрическите лампи, кръчмата оживяваше. Книжните китайски фенерчета, закачени по стените, процеждаха разноцветна светлина. По потона бяха окачени и други книжни украшения с пъстри цветове и различни форми - жълти слончета и червени пантери, сини лъвове и черни хиени, зелени папагали и виолетови маймуни, които отразяваха светлината и изглеждаха още по-фантастични. Латерната в ъгъла блестеше с черния си лак. С тъжните си звуци тя примамваше моряците, както Орфей планините и горите, и ги разчувствуваше, както Амфион зверовете. Засвиреше ли вечер, моряците влизаха шумно в кръчмата и се разполагаха край грубо скованите маси.
Съдържателят на "Китайски фенери" никога не влизаше в кръчмата, когато имаше посетители. Дали защото презираше моряците, които шумяха и буйствуваха, или пък завиждаше на тяхната младост - не зная. Затворен зад решетестата преграда на тезгяха, той си почиваше върху мекия миндер и замислено гледаше пред себе си. В такива минути на съзерцание той нито за миг не изпущаше кехлибарения цигарлък и тютюневият дим на кълба се виеше над главата му. За какво мислеше той? За света, за хората, за живота? Кой може да каже за какво мисли един старец като него? Вълните на живота не го засягаха, защото той бе затворил сърцето си за земните радости.
Мехмед-ага беше приключил сметките си с живота и спокойно очакваше смъртта. А аз бях млад и си мислех: "Унизително е да седиш на чужда трапеза, без да си заслужил храната, която ти дават". И реших час по-скоро да си намеря работа.
Веднъж успях да се вредя при разтоварването на един параход. Вечерта дадох на Мехмед-ага спечелените пари, но той отказа да ги вземе.
- Защо се мъчиш, човече? - упрекна ме той. - Мъките ти струват повече от петте гроша, които си получил. Тази работа не е за тебе. Потърпи, докато ти намеря нещо по-добро.
Но дните минаваха сиви и скучни, а "доброто" не идваше. И аз реших да се махна от Александрия, да отида където и да било другаде, ако ще да е и накрай света, но да си намеря работа.
Всички кораби, които пътуваха от Европа за Индия и Австралия, спираха в Александрия, но аз не можех да се кача нито на един от тях, защото нямах пари и паспорт. Оставаше ми само едно - да замина за Австралия, в някоя мина. В Александрия имаше английски компании, които събираха работници за тия мини, натоварваха ги на кораби и ги откарваха в далечния континент. Много млади миньори в Австралия бяха мобилизирани във войската и компаниите усилено се мъчеха да попълнят местата им с хора, изпаднали като мен. Те не се интересуваха нито от националността, нито от миналото на тия, които желаеха да постъпят в мините, не им искаха никакви документи. Достатъчно беше да подпише човек договор за пет години и да се качи на кораба, и той ще го откара на другия край на земното кълбо. Реших доброволно да ида на каторжен труд в тая далечна и непозната страна.
Когато казах на Мехмед-ага какво съм наумил, той ме погледна със съжаление и рече:
- Мините в Австралия са като гробници. Защо искаш жив да се погребеш?
- Защото не мога да очаквам нищо по-добро.
- Защо не? Можеш да идеш в някоя плантация на островите в Индийския океан. Там поне ще работиш на слънце и въздух, а не под земята. Виждал съм хора, които се връщат от мините в Австралия със загубено здраве, с единия крак в гроба.
- Здрав съм, ще издържа - упорито настоявах аз на своето.
Мехмед-ага тъжно поклати глава и въздъхна:
- Добре, замини. Но знай, че това е безумие.
И аз знаех, че е безумие, но решението ми беше твърдо. Не можех повече да ям незаслужено чуждия хляб - всеки залък засядаше на гърлото ми. Аз трябваше да работя, сам да изкарвам прехраната си. Безделието е по-лошо и от най-тежката болест. По-добре смърт, отколкото такъв живот.
- Добре - съгласи се Мехмед-ага. - Няма да ти преча. Имам един познат агент, който събира работници за една английска компания, ще поговоря с него.
След няколко дни Мехмед-ага ме извика и ми каза:
- Пристигна един англичанин, мой стар приятел. Яхтата му е в старото пристанище. Има плантации на Кокосовите острови - някъде в Индийския океан. Говорих му за тебе. Съгласен е да те вземе за хавилдар, надзирател. Хареса му това, че си хеким. Иска да се посъветва с тебе какви лекарства да вземе от Александрия. Тази вечер ще дойде да те види. И все пак не те съветвам да заминеш. Далеч е Индийският океан, мъчно ще се върнеш оттам.
- На края на света да е, пак ще отида! - възбудено се провикнах. - Омръзна ми това скитничество без работа.
Мехмед-ага ме погледна и в очите му блесна топло чувство.
- Разбирам те, млади момко. Безделието е порок, а принудителното безделие може да подлуди човек. Но знай, че човек не чувствува здрава почва под краката си далеч от своята родина.
- Моята родина и без това е много далеч - промълвих аз.
Старият турчин отново тъжно ме погледна:
- Млад си още, нетърпелив. Младостта е сила, а старостта - мъдрост. - Мехмед-ага въздъхна и додаде: - Послушай съвета ми: сключи договор с англичанина само за една година. Трябва да си оставиш отворена врата, да излезеш жив от ада. Дръж се на цена. Или по-добре остави на мене, аз ще уговоря условията със Смит. Когато той дойде, ти излез. Не е удобно да те хваля в твое присъствие. Той е любопитен, ще те отрупа с въпроси, но и това ще уредим. Каквото и да те пита, преди да му отговориш, погледни ме. Ако те гледам в очите, кажи му истината. Човек, който казва истината, не се срамува да гледа хората в очите. Ако се усмихвам, можеш да го излъжеш или не, воля твоя - една усмивка с нищо не обвързва хората, нали? Но ако гледам към земята и гладя брадата си, ще излъжеш мистър Смит. Ти си от далечна страна и Смит никога няма да разбере кое е истина и кое лъжа. Но знай, че за да лъжеш добре, не е нужно да идваш от далечна страна.
