Седмият папирус (Том 2) - Смит Уилбур (бесплатная библиотека электронных книг .TXT) 📗

Роян взе напечатания със съвместни усилия списък на екипировката и започна да изрежда една след друга точките в него, а Никълъс проверяваше дали нещата са налице. Двамата със Сапьора специално ги бяха разпределили по такъв начин, че с първия полет да закарат всичко необходимо за началото на операцията. Едва след като се увереше, че не е пропуснато нищо, Никълъс даваше знак на Фред да вдига с електрокара. Фред пъхаше рамената на машината в отворите на палетите и я изнасяше пред хангара до самолета.

Вътре в огромния трюм стояха Джени и Сапьора, които направляваха Фред как да остави товара на полагащата му се количка и го връзваха здраво за корпуса на самолета. Последната част от партидата представляваше малкият трактор с товарна платформа пред кабината. Сапьора го беше намерил в някакъв гараж за автомобили втора употреба в Йорк и след като го огледа и изпробва достатъчно, реши, че го взимат без пари. За да докаже твърдението си, яхна сам машината и я подкара по рампата нагоре.

Тракторът заемаше почти една трета от общото тегло на товара, но Сапьора упорито твърдеше, че без него няма да успеят достатъчно бързо да свършат със засипването на бента. Беше изчислил, че за да достигне благополучно до земята тракторът, му трябват поне пет товарни парашута. Разбира се, снабдяването на машината с гориво, си оставаше проблем, затова при втория си курс самолетът щеше да докара дизелово гориво в специални пластмасови варели, които щяха да издържат при падането от въздуха.

Мина полунощ преди самолетът да бъде натоварен с първата половина от багажа. Останалите палети бяха прибрани до стената на хангара, където щяха да чакат завръщането на Голямата Доли. Беше време за прощалната вечеря от местни специалитети, които Мара им поднесе в офиса на фирмата.

— Да — отбеляза доволно Джени пред клиентите си. — Мара е и много добра готвачка.

Тя бе опряла пищна гръд до рамото му, за да му сипе поредната порция калмари, и той нежно я прегърна.

— За благополучното пристигане! — вдигна Никълъс чашата червено „Кианти“.

— От виното до кабината поне осем часа — повтори основния урок на пилотите Джени и отвърна на поздрава му с кока-кола.

Легнаха си облечени на койките, закачени зад пилотската кабина, и се възползваха от останалите им няколко часа за сън. На Роян й се струваше, че откакто е затворила очи, са минали не повече от няколко минути, когато двамата пилоти тихичко започнаха да обсъждат готовността на машината за полет, а мощните перки на моторите надигнаха оглушителния си рев в нощта. Докато Джени разговаряше с диспечерите от кулата, а Фред насочваше самолета към пистата за излитане, тримата пътници се измъкнаха от леглата, седнаха на сгъваемите седалки и затегнаха коланите. Голямата Доли се издигна в небето и скоро светлинките на острова изчезнаха в далечината. Роян се обърна към Никълъс и му се усмихна на оскъдната светлина, идваща откъм кабината.

— Е, Таита, излизаме на корта за последния сет.

Гърлото й се беше свило от вълнение.

— В цялата тази нелегална история има и нещо хубаво — отбеляза доволно Никълъс. — Този път от „Пегас“ няма да се усетят веднага, че сме се върнали в долината на Абай.

— Да се надяваме, че си прав — чукна на дърво тя. — Достатъчно трудности ни очакват само от страна на Таита, какво ли ще стане, ако и „Пегас“ се включи в състезанието?

— Тръгнали са обратно за Етиопия — рече напълно убеден Фон Шилер.

— Откъде можем да знаем, хер? — попита Нахут.

Фон Шилер му отправи изпепеляващ поглед. Египтянинът го дразнеше от ден на ден все повече. Започваше да съжалява, че изобщо го е наел на работа. Откакто се бяха сдобили със стелата от манастира, Нахут почти не беше напреднал с разшифроването на надписите.

Самият превод не представляваше голям проблем. Фон Шилер беше убеден, че и сам би се справил с текста без помощта на навлеци като Нахут. Трябваше му само повече време и с помощта на богатата си справочна литература щеше да разчете завещанието на Таита. Надписът представляваше в голямата си част безсмислени рими и натруфени куплети, чийто контекст оставаше напълно неразгадаем. Едната страна на обелиска беше покрита с дълги колони от букви и цифри, които нямаха никаква връзка с текста по останалите три части.

Колкото и Нахут да не искаше да го признае, факт беше, че скритият смисъл на надписа напълно му убягва. Немецът усещаше, че търпението му е пред изчерпване.

Вече му бе омръзнало да слуша вечно повтарящите се оправдания на египтянина, да се хваща за обещанията му, които никога не се изпълняваха. Всичко у помощника му — като се почне от мазния му глас на ориенталец и се стигне до тъжния му поглед и дълбоките сенки под очите — го вбесяваше до полуда. Но най-непоносимата черта на господин Гудаби си оставаше инатът му да възразява на всяка дума на своя началник Готхолд фон Шилер.

— Генерал Обеид бе така добър да ме осведоми с кой полет са напуснали Адис Абеба и с кой ще пристигнат в Лондон. Не беше трудно да пратя хора от охраната си на летище „Хийтроу“, които да следят за движенията им в Англия. Нито Харпър, нито жената са хора, които могат да минат незабелязани в тълпата. Още същия ден след пристигането си жената отлетяла за Кайро. Хората ми са я последвали…

— Простете, хер Фон Шилер, но щом сте били запознати с действията й, защо не сте се погрижили за нея?

— Dummkopf 1 — на Фон Шилер вече му причерняваше пред очите. — Много ясно защо — има далеч по-голяма вероятност тя да ме отведе при гробницата, а не вие!

— Но, господине, аз… — опита се да възрази Нахут.

— Вие нищо не сте направили досега, освен да си намирате поредното оправдание за неуспехите си. Благодарение на „титаничните“ ви усилия стелата все още представлява пълна загадка за мен — не скри раздразнението си немецът.

— Много е трудно…

— Разбира се, че е трудно. Нали затова ви плащам толкова пари. Ако беше лесно, щях да се оправя и сам. Ако наистина надписът включва указания как да се стигне до гробницата на Мамос, то само глупак би го направил лесноразбираем. А Таита не е глупак.

— Ако ми оставите още малко време, мисля, че скоро ще успея да схвана ключа…

— Повече време няма да ви оставя. Не слушате ли какво ви говоря? Харпър е тръгнал обратно за долината на Абай. Миналата нощ са отлетели от Малта с чартърен самолет, претъпкан догоре с товар. Хората ми не знаят в какво точно се състои товарът, освен че между палетите имало и малък товарен трактор, от тези, дето се използват за пренасянето на пясък и така нататък. Аз тълкувам това по един-единствен начин. Те са установили местоположението на гробницата и вече се готвят да я разкопават.

— Щом стигнат манастира, лесно ще се разправите с тях — зарадва се Нахут при мисълта. — Полковник Ного ще…

— Колко пъти трябва да повтарям едно и също? — едва не изкрещя от яд немецът и шумно тропна по масата пред себе си. — Тези хора са нашият голям шанс да се доберем до гробницата на Мамос. Последното, което ми трябва, е нещо лошо да им се случи — ако очите му можеха да стрелят, Нахут щеше да е станал на решето. — Пращам ви веднага в Етиопия. Може би поне там ще ми бъдете от някаква полза. Тук не вършите нищо полезно.

Нахут изглеждаше доста умърлушен, но пък и вече му беше ясно колко вредно е да се спори с човек като Фон Шилер. Сведе глава и изчака работодателят му да даде нарежданията си.

— Отивате в базата и се поставяте в услуга на Хелм. Ще изпълнявате всичко, което той ви каже. Всяка негова заповед все едно е излязла от моята уста. Разбран ли съм?

— Напълно, хер Фон Шилер — смотолеви Нахут.

— Да не сте попречили с нищо на Харпър и жената. Дори не бива да знаят, че се намирате в базата на „Пегас“. Геолозите от компанията ще продължават рутинната си работа в областта. — Фон Шилер се спря при спомена за характера на „рутинната работа“ и зловещо се усмихна. — Имаме късмет, че Хелм наистина е открил големи залежи на галенит. За ваше сведение галенитът е руда, от която се извлича олово. Ще продължи проучвателните работи в тази област и ако надеждите му се оправдаят, току-виж от цялата операция сме извлекли и материална изгода.