Остров Тамбукту - Марчевски Марко (прочитать книгу txt) 📗
- Какво означават тия викове? - попитах го аз. - Може би някакъв празник?
- Празник ли? - сепна се капитанът, като ме погледна някак странно. - Възможно е. Само че... страх ме е да не бъдем ние жертвите...
- Какви жертви?
- Аз съм виждал как някои островни жители в тропика принасят жертви на своите идоли. На голяма клада изгарят жив бик и разпръсват пепелта му по вятъра...
- Какво искаш да кажеш? - скочи Грей като ужилен.
- Казах каквото казах. Страх ме е да не бъдем ние изгорените.
- Защо плашите човека? - упрекнах аз капитана. - Той има слабо сърце... Жертвоприношението на хора отдавна не съществува.
- Уверен ли сте? - попита ме Стерн и горчиво се усмихна.
- Напълно.
- Доколкото ми е известно, вие за пръв път попадате между диваци, нали? А аз съм ходил на много острови в тропика и по-добре от вас познавам нравите на туземците.
- Вярно е - съгласих се аз, - но затова пък съм чел много книги за живота на първобитните хора...
- О, тия книги! - възкликна капитанът. - Аз съм чел такива романи за диви племена, че и сега ми настръхват косите, като си ги спомня.
- И аз съм чел такива романи - признах аз. - В тях първобитните племена са показани като диви зверове - хранят се с човешко месо, убиват всеки бял човек, живеят безнравствено и какво ли не още... И всичко това е измислено от началото до края, за да се оправдае "цивилизаторската" мисия на хора като мистър Смит. Авторите на тия книги ни казват: "Вижте какви диваци са туземците! Те трябва да бъдат опитомени с кръста и евангелието, а където евангелието не помага - с огън и картеч". Целта оправдава средствата! Ние знаем какви са средствата, но каква е целта на колонизаторите? Да си строят дворци от костите на своите роби. Разбира се, това го няма в романите, но то съществува в практиката на колонизаторите.
- Аз съм съгласен с вас - каза капитанът. - Писателите пишат за пари, а парите са заключени в касата на мистър Смит. За да получат нещо от него, те трябва да му служат също тъй, както му служех и аз за трохите от неговата богата трапеза. Но все пак има нещо вярно в това, което съм чел. Знаете ли историята на Ливингстон (Дейвид Ливингстон (1813-1873) - шотландец по произход, виден английски пътешественик, изследовател на Африка. След като завършил медицина в Англия, Ливингстон бил изпратен от Лондонското мисионерско дружество в Африка. Той слязъл в залива Алгоа и оттам се отправил за страната на бичуаните. Няколко години живял по горното течение на река Лимпопо, а в 1849 година прекосил пустинята Калахари и открил езерото Нгами. През 1851 година Ливингстон достигнал до град Линянти и изследвал горното течение на река Замбези, след което по течението на същата река стигнал до Луанда на Атлантическия океан. В края на 1855 година Ливингстон открил водопада Виктория и на следната година се завърнал в Англия. През 1858 година отново заминал за Африка. От 1866 до 1871 година в Европа не била получена никаква вест за него и всички го сметнали за изчезнал. Мнозина предполагали, че е убит от някое африканско племе. Английският пътешественик Хенри Станлей отишъл в Африка да го търси и наистина го открил на езерото Танганайка. През 1873 година Камерен Верни Ловет (1844-1894), английски пътешественик из Африка, тръгнал с експедиция да търси Ливингстон и да му помогне, но закъснял: на път за езерото Танганайка той срещнал спътниците на Ливингстон, които пренасяли тялото му в Занзибар. В продължение на тридесет години Ливингстон изследвал природата на огромни пространства в Африка - от Кейптаун почти до екватора и от Атлантическия до Индийския океан. Наред с флората и фауната той изучавал бита и нравите на местното население. Личното мъжество на Ливингстон, неговата човечност, помощта, която оказвал като лекар на туземците, изучаването на езика им му създали голям авторитет сред местните африкански племена и спомогнали на неговата работа като пътешественик и изследовател). и Станлей? И двамата били убити и изядени от африканските диваци.
- Не е вярно - възразих аз. - Ливингстон бил обичан и уважаван от африканските племена. Той умрял от тропическа малария. Това е доказано. Африканското племе запазило тялото му, което по-късно било пренесено и погребано в неговата родина. А Хенри Станлей, който отишъл да търси Ливингстон в джунглите на Африка, действително го срещнал на езерото Танганайка, но по-късно бил убит и ограбен от своя водач, а не от диваци. Това е истината.
- А истината за капитан Кук известна ли ви е?
- Той бил убит в едно сражение с туземците на Хавайските острови заради една нищо и никаква открадната лодка.
- Вярвам - усмихна се старият морски вълк. - А какво ще кажете за Джонстон?
- Такъв пътешественик не ми е известен.
- Той не е пътешественик. Той бил капитан на английски кораб. Пътувал от Англия за Индонезия. Веднъж пуснал котва на един от петте Соломонови острови. Туземците го посрещнали любезно, техният главатар го поканил на угощение, дал му всичко, каквото капитанът пожелал. Капитан Джонстон се възхитил от една майсторски изработена стомна и главатарят му я подарил. Харесал едно копие с украшения от змийски кости - дивакът и него му подарил. Загледал се в огърлицата на главатаря, изработена от зъбите на змии - той я откачил от шията си и му я дал. На главатаря се сторило, че Джонстон харесвал неговите кокошки, и заповядал да ги изловят всичките и да ги отнесат на кораба. Той не пропуснал да забележи, че Джонстон харесал и красивата му жена. И какво мислите? Когато капитанът се върнал на кораба си, жената била там. Главатарят и нея му подарил. Капитанът бил трогнат и решил да покаже на туземците, че и белите са щедри. Той върнал жената на вожда и му изпратил разни подаръци: малко хавайски тютюн, една сабя, десетина бутилки вино и коняк, гердани от мъниста, огледалца и други дреболии. Главатарят на племето се зарадвал като дете на подаръците. Според неговата преценка само един гердан от просто мънисто струвал колкото всичките му кокошки, а за сабята той бил готов да даде всичките кокошки на острова. Но когато му казали, че белият човек върнал обратно жена му, главатарят страшно се разлютил. "Как? Той не харесва жена ми? Най-хубавата жена на острова! Това е позор за мен!" И заповядал да отнесат обратно на кораба всички подаръци, които капитанът му бил изпратил. Джонстон се почувствувал неудобно. Той не искал да остави лошо впечатление, слязъл на брега и отишъл да се извини на обидения главатар. По-добре да не е ходил... Но нима би могъл да допусне, че ще бъде опечен и изяден от туземците само защото върнал жената на нейния съпруг?
- В кой роман сте чели тази история? - усмихнах се аз.
- Никакъв роман, сър. Джонстон не е измислен герой. Баща ми дължи на него живота си. Капитан Джонстон е мой дядо. Няма ли да бъде жестоко, ако провидението е отредило и на мене същата смърт?
- Първо, аз не вярвам в никакво провидение - възразих аз. - Не вярвам също, че и днес още съществуват людоеди. Ако вашият дядо наистина е загинал така трагично, това е станало най-малко преди петдесет години.
- Преди повече от шейсет - поясни Стерн.
- Ето на, виждате ли! Тогава людоедството все още се е срещало между някои първобитни племена. Те са изяждали своите врагове, след като са ги убивали през време на война. Но сега такова нещо не съществува никъде по земното кълбо.
- Не бъдете толкова уверен - замислено каза капитанът. - Колко време се е изминало, откак папите горяха на клади живи хора? Триста години или по-малко? А какво правят фашистите днес? Те са по-жестоки и от най-дивите людоеди. Защо тогава туземците от остров Тамбукту да не ядат човешко месо? Лично на мене ми е безразлично, след като ме убият, дали ще ме излапат, или ще направят от мене тоалетен сапун.
Всичко, което каза капитанът, беше вярно, но то не ме убеди. Никой изследовател не е доказал досега, че людоедството е съществувало като постоянно средство за утоляване на глада. Наистина някога дивите племена са употребявали човешко месо за храна, но само в крайни случаи, когато племето е било заплашвано от гладна смърт. Употребявали са човешко месо и през време на религиозни празненства, а също и през време на война с вражеско племе. Някои диви племена са вярвали, че ако изядат сърцето и дробовете на своите врагове и ако изпият кръвта им, ще станат по-силни, а враговете им няма да могат да им отмъстят на оня свят, в задгробния живот. Следи от тия варварски обичаи са останали и до днес, само че в по-друга форма: днешните причестявания (Нека да ме извини автора, но не е "причестяване", а "причастяване") в черквата са остатък от тия някогашни вярвания на диваците.
