Седмият папирус (Том 1) - Смит Уилбур (читать бесплатно книги без сокращений .TXT) 📗
Ако обаче всичко, което Дураид й бе разправял за сър Никълъс, беше истина, Роян започваше да изпитва чувството, че ще си има работа не толкова с човек, колкото с хищен звяр, който е способен на всякакви диващини и беззакония в името на някоя нова придобивка за семейния музей. Във всеки случай, той беше човек, който не би се спрял пред рисковете, съпътстващи предстоящото търсене.
Беше го срещнал за пръв път преди много години, когато сър Никълъс го бе наел за водещ разузнаването по време на една незаконна експедиция, целяща „спасяването“ на няколко бронзови финикийски статуетки от ноктите на либийския диктатор Кадафи. Впоследствие сър Никълъс продал няколко от придобитите екземпляри, за да покрие разходите по експедицията, а най-добрите запазил за колекцията си.
В по-ново време двамата предприели друга съвместна експедиция, която този път включвала незаконното преминаване на иракската армия в издирване на двойка каменни барелефи, за които Саддам Хюсеин не бивало нищо да разбере. Дураид бе разбрал, че сър Никълъс продал един от барелефите за баснословно висока сума — споменаваше цифрата пет милиона щатски долара. Според него, сър Никълъс използвал парите за поддръжка на музея си, но другият фриз, естествено по-добрият, продължавал да бъде негово притежание.
И двете експедиции бяха протекли по времето, когато Дураид и Роян още не се познаваха. Тя винаги се беше чудила как така мъжът й е могъл да се хване два пъти на въдицата на англичанина и да поеме подобни рискове заради него. Изглежда сър Никълъс знаеше как да убеждава хората, защото ако бяха попаднали в ръцете на „врага“, смъртните присъди не им мърдаха.
Дураид чистосърдечно й беше обяснил, че и в двата случая са се спасили само благодарение на пълната кесия на Никълъс, както и на безбройните му приятели и почитатели из целия арабски свят.
— Той си е същински дявол — клатеше глава и по погледа му личеше с каква носталгия си спомня отминалите времена. — И все пак, попаднеш ли в затруднено положение, тъкмо той е човекът, който ще те измъкне. Онези приключения ми се струваха преди всичко вълнуващи, но сега, когато се сетя за рисковете, които сме поемали, косата ми настръхва от ужас.
Роян също се беше замисляла до каква степен един предан на страстта си колекционер е готов да рискува кожата си. Изглеждаше, че каквото и да е възнаграждението, опасността си остава безсмислена; но пък и беше време да се откаже от подобни бабешки разсъждения. В крайна сметка, приключението, в което искаше да въвлече сър Никълъс, нямаше да се окаже съвсем без рискове, а пък цяло поколение адвокати можеше да си отиде от този свят, без да е стигнало до заключението дали това, за което ставаше дума, е законно или не.
И както продължаваше да се усмихва сама на себе си, Роян заспа на седалката си. Твърде много напрежение й се беше насъбрало през последните няколко дни. Едва когато наближиха летище „Хийтроу“, строгият глас на стюардесата, подканваща пътниците да си стегнат коланите, я събуди.
От летището Роян се обади най-напред на майка си.
— Здрасти, мамо, аз съм.
— Чувам, че си ти. Откъде се обаждаш? — отвърна й с присъщата си невъзмутимост майка й.
— От „Хийтроу“. Смятам да остана известно време при теб, нали нямаш нищо против?
— Ново двайсет — засмя се майката. — Ще отида да ти оправя леглото. С кой влак ще пристигнеш?
— Вече погледнах разписанието. Има един, който тръгва скоро от „Кингс Крос“ и пристига в Йорк в седем вечерта.
— Ще те чакам на гарата. Какво се е случило? Да не би да сте се скарали с Дураид? Знаех си, че бракът ви няма да го бъде дълго. Та той би могъл спокойно да ти бъде баща.
Роян не отговори нищо за секунда. Не му беше сега времето да обяснява.
— Ще ти разкажа всичко, като се видим довечера.
Джорджина Лъмли, майка й, я чакаше сред мрака и студа на ноемврийската вечер и сякаш искаше за всеки случай да й вдъхне от силата и енергията, изпълващи зеленото й палто. Придружаваше я Маджик, кокер шпаньолът й, който послушно и мълчаливо клечеше в краката й. Двамата си оставаха неразделни, дори и когато не печелеха кучешки надбягвания. За Роян майката и кучето бяха олицетворение на уюта и спокойствието, които се надяваше да й даде Англия.
Джорджина целуна маниерно дъщеря си и тя си припомни постоянното й мърморене как тия сантименталности не били за нея. Всъщност майка й дори се гордееше с тази си черта и съвсем непринудено взе един от куфарите, за да го хвърли в стария, оплескан в кал „Ленд Роувър“, който чакаше на паркинга пред гарата.
Маджик подуши ръката на Роян и размаха опашка в знак, че се е сетил коя е. След което с присъщото си достойнство и неизчерпаемо великодушие, й позволи да го потупа по главата; подобно на господарката си, и той не се разчувстваше лесно.
Качиха се в колата и известно време не продумаха, докато Джорджина не запали цигара.
— И така, какво се случи с Дураид?
За минута-две Роян не можа да й отговори. Но най-накрая нещо се отприщи в душата й и думите се заизливаха като порой от устата й. От Йорк до малкото селце Брандсбъри на север от града имаше двадесет минути път с кола, но когато пристигнаха, Роян продължаваше да говори. Майка й дори не си правеше труда да я прекъсва, само от време на време изпускаше по някоя думичка за утеха и кураж, а когато Роян не издържа и при разказа за погребението избухна в сълзи, се пресегна и я потупа по ръката.
Когато се озоваха пред вратата на двора обаче, всичко си беше дошло на мястото си. Роян бе изплакала наведнъж насъбралата се мъка, очите й бяха изсъхнали от сълзите, мисълта й се подреждаше както преди и двете жени изядоха спокойно вечерята си. Джорджина я беше приготвила предварително, оставяйки я във фурната, а Роян се чудеше откога не е яла пържола със зелен фасул.
— И какво смяташ да правиш сега? — попита Джорджина, след като наля последния пръст черна бира в чашата си.
— Да си кажа правичката, нямам представа.
Роян се запита защо толкова много хора използват именно този израз, когато искат да излъжат събеседника си.
— Дадоха ми шест месеца неплатен отпуск от музея, а професор Диксън ми е уредил да изнеса лекция в университета. Засега това е всичко, което знам за бъдещето си.
— Е — надигна се Джорджина от масата, — в леглото ти съм сложила топла бутилка, а стаята е на твое разположение, колкото време сметнеш за добре.
И това трябваше да се изтълкува като израз на най-дълбока майчинска загриженост.
През няколкото дни, които последваха, Роян се занимаваше с подреждане на диапозитивите и записките, върху които щеше да изнесе лекцията си, а всеки следобед придружаваше майка си и Маджик при дългите им разходки из околностите на селото.
— Чувала ли си за Куентън парк? — заинтересува се при един от тези походи.
— Не само съм чувала, ами съм била там, и то често — отговори й Джорджина с видимо приповдигнат тон. — Маджик и аз отиваме там четири-пет пъти на сезон. Превъзходно местенце за лов. Срещат се едни от най-хубавите фазани и бекаси в цял Йоркшир. Има една местност, наречена Високите лиственици, която е наистина забележителна. Птиците летят толкова високо, че и най-точните мерници в Англия не могат да ги уцелят.
— А познаваш ли собственика, сър Никълъс Куентън-Харпър?
— Виждала съм го на лов. Но не го познавам лично. Добре стреля, можеш да си сигурна. Навремето, още преди да се омъжа за баща ти, познавах добре неговия баща — толкова щастливо се усмихна, че Роян се стресна. — Голям танцьор беше. Имахме се за двойка с него, пък и не само на дансинга.
— Мамо, откъде ти идват такива?
— Е, това е минало — отвърна й с невъзмутим тон. — Вече не ми се отваря възможност да говоря на тази тема.
— И кога смятате да отидете пак с Маджик?
— След две седмици.
— Може ли да вземете и мен?
— Разбира се, собственикът винаги си търси викачи. Двадесет лири на ден плюс обяд с бутилка бира. — Майката се спря и изгледа с любопитство дъщеря си.
