Когато лъвът се храни - Смит Уилбур (книги полностью бесплатно TXT) 📗
Шон отиде при леглото, седна до тях и ги прегърна. Тя потърка бузата си в гърдите му. Косата й миришеше на нещо топло и чисто. Детето продължи да се храни шумно. Бащата се почувствува ужасно развълнуван, като пред прага на ново приключение.
Седмица по-късно, когато първите дъждовни облаци започнаха да се събират на небето, преведе фургоните отвъд реката, близо до планинските склонове, за да избегне горещините в полето. Имаше една долина, която беше забелязал, когато препускаха с Хлуби към морето. Долината беше покрита с ниска, ухаеща трева и кедрови дървета, които растяха покрай бистър поток. Шон ги заведе там.
Тук щяха да изчакат преминаването на дъждовния период и след като той свърши и детето стане достатъчно голямо, за да понесе пътуването, ще пренесат слоновата кост на юг и ще я продадат в Претория. Това беше щастлив лагер. Воловете се пръснаха из долината да пасат. Между фургоните се чуваше смях, а вечерно време, когато от планината се спуснеше мрак, огънят се издигаше весело нависоко. Отец Алфонсо остана с тях около две седмици. Беше приятен млад човек и въпреки че никога не се разбираха с Шон кой какво казва, се оправяха добре с езика на жестовете. Накрая той си тръгна с Хлуби и още един слуга, които трябваше да го преведат през планината, но преди да отпътува, успя да смути Шон, целувайки го за сбогом. Семейството съжаляваше, че се разделя с него. Бяха го заобичали и Катрин почти му беше простила неговата религия.
Започна дъждовният период. Седмиците преминаваха в месеци, щастливи месеци — около леглото на Дирк. Мбиджейн му беше направил легло от кедрово дърво. В сандъците на Катрин се намериха чаршафчета и завивки. Детето растеше много бързо, креватчето му ставаше все по-късо, а кожата загуби лилавия си оттенък, очите нямаха сив цвят — в тях имаше зелено, щяха да добият цвета на очите на майка му.
За да запълни времето си, Шон започна да строи колиба край потока. Слугите се присъединиха и от скромна, както беше запланувана, тя се превърна в нещо хубаво, с измазани стени, спретнат покрив и каменно огнище. Когато я завършиха, семейството се премести да живее в нея. След тънките стени на фургона тази колиба им даваше усещане за стабилността на тяхната любов. Една вечер, когато дъждът валеше като из ведро и вятърът свиреше около вратата, като че ли вие куче, те поставиха дюшек пред огнището и там, при топлината на огъня, заченаха още едно дете.
Дойде Коледа, а след нея и Нова година. Дъждовете затихнаха и спряха. Сега вече трябваше да тръгват, защото припасите им — брашно, сол, медикаменти, платове и други, бяха привършили. Натовариха пак фургоните и рано една сутрин потеглиха. Дългата редица от фургони се проточи и заизвива през долината на север към полетата. Катрин седеше на предната седалка на водещия фургон с Дирк в скута. Шон яздеше до нея. Тя се обърна и погледна към колибата им. През клоните на кедровите дървета видя чернеещия се покрив. Колибата изглеждаше самотна и изоставена.
— Трябва да се върнем тук някой ден. Бяхме толкова щастливи — каза тя на Шон.
Той се наведе, докосна ръката й и отговори.
— Щастието не е място, мила, ние не го оставяме тук. Вземаме го с нас.
Катрин му се усмихна щастливо. Второто бебе вече беше започнало да напомня за себе си.
26
Достигнаха река Лимпопо към края на юли и скоро намериха брод. За три дни разтовариха фургоните и ги прекараха празни през пясъка, а след това прехвърлиха слоновата кост и припасите. Свършиха на третия ден следобед. Бяха много уморени. Вечеряха рано и още преди слънцето да беше залязло, всички зулуси вече спяха. Шон и Катрин също спяха прегърнати във фургона. На сутринта тя беше малко бледа и тиха. Не беше забелязал, докато не му каза, че е уморена и ще отиде да си легне. Той веднага стана по-внимателен. Помогна й да се качи във фургона и подреди възглавниците под главата й.
— Сигурна ли си, че си добре? — непрекъснато я питаше.
— Да, няма ми нищо. Само съм малко уморена. Ще се оправя — уверяваше го тя. Оценяваше вниманието му, но почувствува облекчение, когато той излезе и отиде да види как вървят работите по товаренето. Искаше да остане сама. Беше й студено и се чувствуваше отпаднала.
По обяд фургоните бяха натоварени за голяма радост на Шон. Той отиде при Катрин, повдигна платнището и погледна вътре. Очакваше да я намери заспала.
Тя лежеше с отворени очи, завита с две от най-дебелите завивки. Лицето й беше бяло като на смъртник. Шон се разтревожи. Влезе бързо вътре.
— Скъпа, изглеждаш ужасно. Болна ли си?
Постави ръка на рамото й и усети, че трепери. Тя не му отговори, а сведе очи към пода. Шон проследи погледа й. Голямата гордост на Катрин беше едно нощно гърне. Направено беше от тежък порцелан, с червени рози, нарисувани ръчно от него. Тя го харесваше много и той винаги й се подиграваше, когато я свареше седнала на него. Сега гърнето стоеше до крака на леглото. Когато Шон погледна вътре, дъхът му спря. Беше пълно с течност с цвета на тъмна бира.
— О, господи! — прошепна той. Изведнъж си спомни, че в Уитуотърсранд беше чувал да се пее.
Вдигна глава и се вгледа в лицето й, търсейки признаци на страх. Тя обаче го гледаше право в очите и каза.
— Шон, това е малария.
— Да, зная — отговори той, разбирайки, че няма смисъл да я залъгва. Беше малария в една от най-тежките й форми — атакуваща бъбреците и превръщаща ги в чупливи торбички, пълни с черна кръв. Коленичи до нея.
— Трябва да лежиш много спокойно.
Докосна челото й и усети парещата кожа.
— Да — каза тя, но първите признаци, неспокойните движения на делириума бяха вече налице.
Към полунощ Катрин беше потънала дълбоко в кошмара на маларията. Тя се смееше, крещеше, клатеше глава и се бореше с него, когато се опитваше да я накара да пие. Трябваше да пие, това беше единственият шанс да промие бъбреците й, за да живее. Шон държеше главата й и я насилваше.
Дирк започна да плаче от глад и от уплаха при вида на майка си.
— Мбиджейн — крещеше Шон, — къде си?
Слугата беше чакал цял следобед пред входа на фургона. Появи се веднага.
— Господарю, с какво мога да ти помогна?
— Детето, можеш ли да се грижиш за детето?
— Не се тревожи за него, господарю. Ще го заведа в друг фургон.
Шон насочи цялото си внимание към жена си. Болестта се развиваше бързо. Тялото й гореше, кожата беше суха и с всеки изминал час тя ставаше все по-буйна и по-буйна. Беше трудно да се удържа.
Един час, след като се стъмни, Кандла дойде и донесе съд с някаква течност и една чаша. Шон се намръщи, като усети миризмата.
— Какво е това?
— Запарих кора от „мейдън брест“. Господарката трябва да го изпие.
Миризмата наподобяваше сварен хмел, затова Шон се поколеба. Познаваше това дърво. То растеше по високи места, имаше кора, като че ли засегната от болест — цялата в издутини, които приличаха на женски гърди, с по един трън на върха.
— Откъде я взе? Не съм виждал тези дървета близо до реката.
Печелеше време, за да реши дали да даде на Катрин да изпие тази течност. Познаваше лечителските способности на зулусите, които понякога помагаха.
— Хлуби се изкачи на възвишенията, където лагерувахме преди четири дни… той донесе кората оттам преди един час.
Петдесет километра отиване и връщане за шест часа. Шон се усмихна, колкото и да беше разтревожен.
— Кажи на Хлуби, че господарката ще изпие лекарството.
Кандла държеше главата й, а той наливаше ужасната течност между устните й — накара я да изпие цялата купа. Този сок, изглежда, помогна на бъбреците й, на четири пъти до сутринта тя изхвърля гъста черна вода. Всеки път я придържаше, предпазвайки тялото й от движения, които можеха да я убият. Постепенно делириумът премина в кома. Лежеше свита и тиха в леглото, разтърсвана от кратки тръпки. Когато утринното слънце проникна във фургона, Шон погледна лицето й и разбра, че тя умира. Кожата й беше прозрачна, жълтеникавобяла, косата й беше загубила блясъка си и приличаше на суха трева. Кандла донесе още една паница от същата течност и я накараха да я измие.
