Окото на тигъра - Смит Уилбур (читаем книги бесплатно txt) 📗
Вървяхме по билото на склона, заобиколени от тълпата въоръжени мъже. Погледнах крадешком часовника си. Беше девет часът. Оставаше още час до избухването на сандъчето с гелигнит под катера. Всичко вървеше в рамките на определеното от мен разписание.
Разиграх малък театър, докато търсех мястото на заровената каса, и с голямо усилие на волята се въздържах да не поглеждам към склона, където бе закритата със зеленина канавка.
— Кажи им да копаят тук — обърнах се аз към Мани и отстъпих назад. Четирима от моряците предадоха оръжията си на своите другари и грабнаха малките сгъваеми полеви лопатки, които бяха донесли със себе си.
Почвата бе мека и разкопавана наскоро, така че те я разравяха с обезпокоителна бързина. Само след няколко минути щяха да изкопаят желязната каса.
— Момичето е ранено — рекох на Мани аз, — трябва да поседне.
Той ме изгледа и усетих, че размишлява бързо. Знаеше, че Шери няма сили да избяга надалече, и ми се стори, че се радва на удобния случай да отстрани още някой моряк, защото заговори припряно на младшия офицер, а аз поведох Шери към палмовото дърво и я накарах да седне до дънера му.
Тя въздъхна отмаляла, а двама от моряците застанаха над главите ни с готови за стрелба автомати.
Погледнах към склона, но там не се виждаше нищо подозрително, макар да знаех, че Чъби сигурно ни следеше напрегнато. Освен двамата ни пазачи всички останали бяха се струпали в очакване около четиримата копачи, които вече бяха изровили прясна дупка с дълбочина до коляно.
Но любопитството гризеше и нашите двама пазачи, които непрекъснато отклоняваха вниманието си и поглеждаха често към отдалечената на четирийсет крачки група.
Съвсем ясно чух тракането, щом лопатата удари в желязото на касата — и веднага последваха възбудени викове. Всички се струпаха около изкопа, бърборейки неразбрано на висок глас и блъскайки се един друг с лакти, за да надникнат надолу. Двамата ни пазачи ни обърнаха гръб и пристъпиха на една-две крачки в същата посока. Повече и не ми беше необходимо.
Мани Ресник изблъска грубо двама от моряците и скочи в изкопа при копачите. Чух го да вика:
— Всичко е наред, донесете въжетата и дайте да я вдигнем. Но внимавайте да не повредите нещо.
Лорна Пейдж също беше се надвесила над изкопа. Всичко бе наред.
Вдигнах дясната си ръка и бавно разтрих челото си, давайки уговорения сигнал на Чъби, а щом отпуснах пак ръката си, прегърнах Шери и се претърколих бързо назад в плиткия овраг, изровен от дъждовете.
Шери не го очакваше, а и аз я бях сграбчил доста грубо в желанието си да се скрием бързо. Тя извика, тъй като бях стиснал и без това болезнените й рани.
Двамата пазачи чуха вика й и се извъртяха бързо, вдигайки автоматите си. Знаех, че ще започнат да стрелят и че плитката канавка няма да ни защити.
— Хайде, Чъби, давай! — викнах аз и се хвърлих върху Шери, за да я прикрия от куршумите на автоматите, притискайки с две ръце ушите й.
В същия миг Чъби натисна бутона на електрическия детонатор и искрата потече светкавично по изолирания проводник, който бяхме прикрили много внимателно предишната вечер. В желязната каса бяхме натъпкали половин сандъче гелигнит — не посмях да сложа повече взрив, защото Шери и аз едва ли щяхме да оцелеем.
Представих си зловещата усмивка на Чъби, когато касата избухна. Взривът я изхвърли нагоре, блъскайки я в стените на изкопа, но аз бях затрупал шашките гелигнит с пясък и шепи полускъпоценни камъни, които да послужат като примитивен шрапнел, който да усили още повече експлозията и да нанесе допълнителни поражения.
Групичката мъже около дупката бяха изхвърлени високо във въздуха. Те се въртяха и премятаха като някаква трупа от безумни акробати, а стълбът от пясък и прах се издигна на сто фута височина.
Земята под нас се разтресе, подхвърляйки проснатите ни тела, а после ни блъсна взривната вълна. Тя събори двамата пазачи, които се готвеха да ни разстрелят, разкъсвайки дрехите им на парцали.
Помислих си, че и двете ми тъпанчета са се спукали, защото оглушах напълно, но знаех, че съм запазил ушите на Шери. Оглушал и полузаслепен от праха, аз се претърколих от Шери и започнах да ровя като обезумял песъчливото дъно на канавката. Пръстите ми докопаха заровения автомат и успях да го измъкна, късайки увитите парцали и изправяйки се бързо на колене.
Двамата най-близки пазачи бяха живи, единият пълзеше на колене, а другият седеше замаян с рукнала по бузата му кръв от спуканото тъпанче.
Убих ги с два кратки откоса, които ги повалиха върху пясъка. После погледнах към безформената купчина от човешки същества около изкопа.
Там имаше някакво слабо гърчене и тихи скимтящи стонове. Изправих се разтреперан от канавката и видях, че Чъби се е изправил на склона. Той ми викаше нещо, но не го чувах, защото в ушите ми непрекъснато звънеше някакъв шум като от камбана.
Изправих се на крака, поклащайки се леко и оглеждайки се глупаво наоколо, а Шери се надигна и застана до мен. Докосна рамото ми, изричайки нещо, и аз с облекчение чух гласа й, тъй като звънтящият шум в ушите ми бе леко отслабнал.
Погледнах отново към мястото на експлозията и видях странна и ужасяваща гледка. Някаква фигура на половин човек, останала без дрехи и без по-голямата част от кожата си, с прясно кървяща плът на полуоткъснатата при рамото ръка, поклащаща се до тялото, се надигаше от изкопа като ужасяващ призрак от гроба си.
Фигурата остана така достатъчно дълго, за да разпозная Мани Ресник. Струваше ми се невероятно, че е жив след подобен гибелен взрив, но на всичкото отгоре той тръгна към мен.
Пристъпваше крачка след крачка и идваше все по-наблизо, а аз стоях като вкаменен и не можех да помръдна. После видях, че е ослепял от разхвърчалия се пясък, който беше разкъсал очните му ябълки и одрал кожата на лицето му.
— О, Боже! О, Господи! — прошепна Шери до мен и гласът й прекъсна магията. Вдигнах автомата и откосът, който разкъса гърдите на Мани, беше по-скоро милостиня.
Когато Чъби дойде при мен, аз все още бях замаян, оглеждайки се наоколо сред създадената от нас касапница. Хвана ме за ръката и успях да го разбера, докато викаше:
— Добре ли си, Хари? — кимнах с глава и той продължи: — Лодката! Трябва да се погрижим за лодката!
Извърнах се към Шери:
— Иди в пещерата. Чакай ме там — и тя тръгна послушно.
— Да проверим първо ония там — промърморих към Чъби и двамата тръгнахме към купчината трупове около натрошената на парчета желязна каса. Всички бяха мъртви или съвсем скоро щяха да умрат.
Лорна Пейдж лежеше по гръб. Взривът беше отнесъл горните й дрехи и стройното й гладко тяло бе останало само по дантелено бельо, с парчета от зеления копринен костюм, висящи от китките и увити около разкъсаните й и все още кървящи крака.
Даже и след експлозията прическата й беше запазила лакираната си елегантност, с изключение на посипалия се като пудра фин бял пясък. Смъртта си бе направила ужасна шега с нея — късче от син лапис лазули, изхвърчало от касата със скъпоценностите след мощния взрив, беше се забило дълбоко в челото й. Камъчето беше се загнездило в черепа й също като окото на тигъра от златния трон.
Собствените й очи бяха затворени, докато третото скъпоценно око лъщеше срещу ми укорително.
— Всички са мъртви — изръмжа Чъби.
— Да, мъртви са — съгласих се аз и отместих погледа си от обезобразеното момиче. Установих с изненада, че не се чувствам победител, не изпитвам някакво удовлетворение от смъртта й, нито пък от начина, по който беше убита. Почувствах, че вкусът на отмъщението далеч не е сладък, а дори е твърде блудкав. Тръгнах след Чъби надолу към брега.
Все още се чувствах замаян от мощната експлозия и макар че ушите ми бяха вече почти наред, трябваше да полагам доста усилия, за да вървя в крак с Чъби. Въпреки че беше толкова едър, походката му беше съвсем лека.
Бях на десет крачки зад него, когато излезе от гората и се спря в началото на пясъчната ивица.
