Когато лъвът се храни - Смит Уилбур (книги полностью бесплатно TXT) 📗
— Хлуби е открил следи от слонове на един час път надолу по потока. Преброил около двадесет, и то с големи бивни.
Шон погледна обратно към водата.
— Махни се! — извика той.
Слугата приклекна до него с лакти, опрени на коленете си.
— За кого жалиш?
— Махни се, Мбиджейн! Остави ме!
— Господарят Даф не се нуждае от твоята скръб, следователно мисля, че оплакваш себе си.
Мбиджейн взе камък и го хвърли във водата.
— Когато в крака на един пътник се забие трън — продължи зулусът, — и ако той е умен, изважда го, а ако е глупак, оставя го и казва: „Ще оставя този трън да ме боде, та винаги да си спомням за този път, по който съм минал“. Господарю, по-добре е да си спомняш с добро, отколкото с болка. — Той хвърли още един камък във водата, стана и си отиде.
Когато Шон го последва десет минути по-късно, намери коня си оседлан, пушката на седлото, а Мбиджейн и Хлуби чакаха с копията. Кандла му подаде шапката, той я хвана за периферията, нахлупи я на главата си и се качи на коня.
— Води! — каза той.
Следващите седмици ходеше на лов с една-единствена цел — да няма време да мисли. Връщанията му до фургона бяха редки и кратки, единствено за да донесе слоновата кост и да смени коня си. В края на един такъв лов, когато се канеше да се качи на коня, Мбиджейн му се оплака.
— Господарю, има и други, по-добри начини да умреш, отколкото да работиш твърде много.
— Ти изглеждаш добре — увери го той, макар зулусът да бе слаб като хрътка, а кожата му лъщеше като измит антрацит.
— Може би на човек върху кон всички мъже му изглеждат добре — каза Мбиджейн.
Шон спря с един крак на стремето, погледна го и свали крака си.
— Сега ще ловуваме пеш, Мбиджейн, и първият, който помоли за милост, ще бъде наречен „жена“ от другите.
Слугата се ухили. Предизвикателството му хареса. Тръгнаха и пресякоха реката. Преди да изтече половината ден, попаднаха на следите от малко стадо мъжки слонове. Тръгнаха по дирите и вървяха, докато се стъмни. Спаха заедно, сгушени под една завивка. На следващата сутрин продължиха. Загубиха следата на третия ден и затова свиха към реката. Натъкнаха се на друго стадо, на около десет мили от фургоните. Тръгнаха след него и още същата вечер убиха три чудесни мъжкаря. На нито един от тях бивните не тежаха по-малко от двадесет и пет килограма.
Върнаха се при фургоните през нощта, спаха четири часа и пак тръгнаха. Шон започна да накуцва слабо и на втория ден, докато почиваха, събу ботуша си. Мехурът на раната му се бе спукал и чорапът се бе вкоравил от кръвта. Мбиджейн го погледна безмълвно.
— На какво разстояние от фургоните сме?
— Можем да се върнем, преди да се е стъмнило.
На връщане Мбиджейн носеше пушката на Шон.
Нито за миг тържественият израз не слезе от лицето му. Когато се прибраха в лагера, Кандла занесе леген с топла вода и го сложи пред Шон. Той потопи краката си в легена, а цялата му свита накляка в кръг около него. Всяко лице показваше, че взема участие в лекуването, а тишината бе нарушавана от цъканията с уста на Банту в знак на съчувствие. Всяка минута от този спектакъл доставяше огромно удоволствие на всички, а Мбиджейн, който бе главният ръководител, изготвяше ефекти за публиката. Шон дърпаше от пурата си, стараейки се да не се изсмее. Слугата се изкашля, за да прочисти гърлото си, и плю в огъня. Сега всички очи бяха вперени в него. Всички чакаха със затаен дъх.
— Nkosii, щях да заложа петдесет глави добитък като сватбена цена, ако ми беше дъщеря.
Настъпи тишина, последвана от бурен смях. Всички помнеха облога. Шон се смееше с тях, но после, като видя, че Хлуби едва не падна в огъня, а Нонга хълца високо на рамото на Мбиджейн със сълзи от радост, стичащи се надолу по бузите му, престана. Това не беше чак толкова смешно.
Той ги гледаше, гледаше техните широко отворени розови уста и бели зъби, тресящите се рамене, задъхващите се гърди и изведнъж му стана ясно, че те не се смееха на него, защото беше загубил облога, а се смееха от радост, че са живи. Същият смях забушува и в гърлото на Шон и преди да може да го спре, той изскочи навън и след него се зароди друг. Облегна се назад на стола, отвори уста и започна да се смее силно. По дяволите всичко, той също беше жив!
Сутринта, когато излезе от фургона и закуца, за да види какво готви Кандла за закуска, усети леко вълнение, вълнение от новия ден. Чувствуваше се добре. Споменът за Даф още беше в него и винаги щеше да бъде в него, но сега този спомен не беше раздираща болка — той беше извадил трънчето.
10
През ноември смениха местата на лагера три пъти, движейки се все по южния бряг на реката. Фургоните, които бяха изпразнени, бавно започнаха да се пълнят пак. Дивечът бе започнал да слиза надолу към реката и местностите около нея. Сушата беше изгорила всичко, но всеки изминат ден обещаваше дъжд.
Облаците, които досега бяха разпръснати по небето, започнаха да се събират. Събираха се или в една заоблена, с тъмни краища маса, или в черни буреносни талази. Цялата природа като че ли се впечатли от нарастващата им сила. Залязващото слънце ги обливаше с пурпурна светлина, а през деня вихрушки играеха дервишки танци, за да ги забавляват. Дъждовете наближаваха. Шон трябваше да вземе решение, или да прекоси Лимпопо и да се изолира от юга, когато реката придойде, или да остане, където е. Това не бе много трудно решение. Откриха място, където бреговете бяха малко по-ниски и от двете страни на реката. Разтовариха първия фургон, впрегнаха още един чифт волове и след това, подгонени от окуражаващите викове, воловете се спуснаха надолу по брега на речното корито. Фургонът подскачаше зад тях, докато стигна пясъка, където спря наклонен на една страна, с колела, затънали в пясъка до самите оси.
— Към осите! — изкрещя Шон.
Всички слуги се спуснаха към колелата и започнаха да се мъчат да ги накарат да се завъртят, но половината волове бяха на колене, безпомощни без опора под краката си.
— По дяволите! — Шон гледаше свирепо към фургона. — Освободете воловете и ги върнете!
Бяха им необходими три дни, за да построят над реката мост от преплетени клони, и още два, за да прекарат фургоните и слоновата кост на отсрещния бряг.
Когато и последният фургон беше прехвърлен, Шон обяви почивка. Целият лагер спа до късно на следващата сутрин. Слънцето беше високо, когато той излезе от фургона си. Беше все още малко замаян и отпуснат от дългото лежане в леглото. Прозя се и се протегна. Прокара език по устните си и направи гримаса при вкуса им, после почеса гърдите си, а космите изскриптяха изпод пръстите му.
— Кандла, къде ми е кафето? Не те ли е грижа, че ще пукна от жажда?
— Господарю, водата ще заври много скоро.
Шон изруга и отиде при Мбиджейн, който бе клекнал с другите слуги до огъня, наблюдавайки как Кандла приготвя закуската.
— Това е добър лагер, нали, Мбиджейн? — запита Шон.
Погледна нагоре към покрива от клони и листа.
Беше прохладно през тези сутрешни часове. Коледни бръмбари шумяха в широко разпрострелите се клони.
— Да, има добра паша за добитъка — съгласи се зулусът и протегна ръка към него. — Намерих това в тревата, някой друг е лагерувал тук.
Шон го взе и го огледа. Беше парче от счупен порцеланов съд с изрисувани сини смокинови листа по него. Това малко парченце от цивилизацията в пустинята беше шок за Шон. Докато го обръщаше в ръката си, Мбиджейн продължи:
— Има пепел от старо огнище при онова дърво и освен това открих коловози на местата, където фургоните са се качвали на брега, на същото място, където и ние.
— Отпреди колко време?
Мбиджейн сви рамене.
— Може би преди година. В коловозите е поникнала трева.
Шон седна на стола си. Беше разтревожен. Мислеше си за всичко това и направи гримаса, защото откри, че е ревнив. Има скитници в тази земя, която той считаше за своя, и тези едногодишни следи го караха да се чувствува, като че е в гъсто населено място. Но имаше и друго чувство в душата си — копнеж за компания на бял. Странно, че можеше да не желае нещо, а в същото време да го иска горещо.
