Окото на тигъра - Смит Уилбур (читаем книги бесплатно txt) 📗
Едва тогава разпознах бившия инспектор Питър Дейли — човека, когото бях бутнал от палубата на „Танцуващата по вълните“ във водите на външната лагуна малко преди да избягам от Сюлейман Дада, когато се насочвах към протока при Топовния риф.
— Инспектор Питър Дейли — потвърди усмихнато Сюлейман, — един човек, който дълбоко ме разочарова. А аз никак не обичам да ме мамят, Хари. Приемам го много надълбоко. Доведох го тук за всеки случай. И съм постъпил много разумно, защото смятам, че нагледната демонстрация е много по-убедителна от всякакви думи.
Той отново замълча, за да изтрие потта си и да отпие продължително от поднесената му чаша. Дейли се смъкна на колене и вдигна очи към човека на мостика. На лицето му бе изписан безкраен ужас, а докато се молеше унизително за милост, от устата му потече слюнка.
— Чудесно, значи можем да продължим, ако си готов, Хари — избоботи Сюлейман, а един от пазачите измъкна голяма торба от черен плат и я нахлузи върху главата на Питър Дейли. После я стегна около врата му с въже. Заставиха Питър Дейли да се изправи на крака.
— Сега ще ти покажем как играем тук на „сляпа баба“.
Видях през бинокъла, че грубите панталони на Питър Дейли се подмокриха отпред, тъй като пикочният му мехур не бе издържал в очакване на предстоящия ужас. Явно, че вече бе наблюдавал тая игра по време на престоя си в затвора на Зинбала.
— Хари, искам да напрегнеш въображението си. Не обръщай внимание на тоя мръсен сополанко, а си представи, че на негово място е твоята хубава млада приятелка — дишаше тежко, но когато застаналият до него офицер му предложи отново кърпата, Сюлейман го блъсна ядосано назад с такава сила, че онзи полетя с разтворени ръце през мостика. После продължи спокойно. — Представи си хубавото й младо тяло, представи си възхитителния й страх, докато стои в пълен мрак и не знае какво я очаква.
Двамата пазачи започнаха да въртят помежду си Дейли, както правят децата, когато си играят. Тялото му се въртеше все по-бързо и до ушите ми стигнаха приглушените му писъци.
Двамата пазачи внезапно се отдръпнаха от него и напуснаха кръга, образуван от полуголите мъже с мотики в ръцете. Единият от тях закачи мотиката си в колана на Дейли и започна да го тласка, въртейки го насила в кръга, а мъжът от отсрещната страна стоеше готов да забие острието на мотиката си в корема му.
Дейли залиташе напред и назад, подкарван от дръжките на мотиките. Мъчителите му започнаха да стават все по-настървени и накрая единият от тях вдигна сечивото и замахна като с брадва. Желязното острие се заби в ребрата на Дейли.
Това беше знак да свършат с него и когато Питър Дейли се строполи на палубата, четиримата се скупчиха около него. Остриетата им се вдигаха и спускаха в някакъв ужасен ритъм и ударите отекваха отчетливо през лагуната чак до мястото, откъдето ние следяхме с погнуса отвратителната сцена.
Очевидно изморени от неприятното си задължение, четиримата се оттеглиха един след друг назад и в средата на палубата остана обезобразеното и съсечено тяло на Питър Дейли.
— Сигурно ще кажеш, че е жестоко, Хари — но пък не можеш да отречеш, че е много убедително.
Направо ми прилоша от варварската жестокост, а Чъби прошепна до рамото ми:
— Какво чудовище — никога не бях си представял, че може да се постъпва по подобен начин.
— Давам ти срок до утре на обяд, Хари, да дойдеш невъоръжен, след като си помислиш добре. Ще си поговорим, ще обсъдим някои въпроси, ще си разменим някои неща и ще се разделим като приятели.
Спря да говори, за да проследи как един от моряците завърза въже за глезена на Питър Дейли, а после го издигна с лебедката на мачтата, където тялото му увисна страховито като някакъв отвратителен вимпел. Лорна Пейдж не го изпускаше от поглед с отхвърлена назад глава така, че русата й коса бе увиснала, а устните й бяха леко разтворени.
— Ако откажеш да постъпиш разумно, Хари, тогава утре по обяд ще обиколя острова и твоята приятелка ще виси ето така… — посочи той към трупа, чиято увита в торбата глава се поклащаше бавно напред-назад само на няколко фута над палубата. — Помисли си добре, Хари. Не прибързвай. Помисли си много добре.
Прожекторите изведнъж угаснаха и Сюлейман Дада започна мъчителното си слизане към каютата. Мани Ресник и Лорна Пейдж го последваха. Мани се мръщеше леко, сякаш обмисляше някаква сделка, но виждах, че Лорна е много радостна.
— Още малко и ще повърна — промърмори Чъби.
— Свършвай по-бързо тогава — рекох аз, — защото имаме още доста работа.
Изправих се и тръгнах мълчаливо назад към палмовата горичка. Започнахме да копаем на смени, като единият постоянно стоеше на пост между дърветата. Нарочно не използвахме светлина, защото се боях да не ни забележат от катера, а и двамата бяхме изключително внимателни да не вдигаме никакъв шум и да не изтракаме с нещо метално, докато копаехме.
Измъкнахме онова, което ни беше останало от гелигнитовите шашки и взривното устройство, а после изровихме и ръждясалата каса, която пренесохме до едно грижливо избрано място под стръмните склонове на върха. На петдесет ярда нагоре по склона имаше ров, плътно закрит с храсталаци и избуяла трева.
Изкопахме нова дупка за касата, ровейки надълбоко в меката почва, докато не попаднахме на вода. После опаковахме отново касата и я заровихме пак. Чъби се изкачи до закрития ров над нас и се зае с приготовленията си.
В същото време аз презаредих автомата и го увих в една стара риза заедно с петте пълнителя. Зарових вързопа на един инч под пясъка край дънера на най-близкото палмово дърво, където последните дъждове бяха изровили плитка канавка надолу по склона.
Изровената от дъждовете канавка и дървото бяха на четирийсет крачки от мястото, където беше заровена касата, и реших, че разстоянието е напълно достатъчно. Канавката беше дълбока малко повече от два фута и щеше да осигури все пак някаква защита.
Луната изгря малко след полунощ и светлината й беше достатъчна, за да проверим направеното от нас. Застанах до плитката канавка, а Чъби се увери, че има добра видимост от скривалището си на склона. После се изкачих при него, за да се уверя сам, че се вижда добре. Запалихме по пура, закривайки с шепи пламъчето на кибритената клечка и огънчетата на разгорелия се тютюн, докато обсъждахме всичко още веднъж. Особено държах да не остане нещо неразбрано относно координацията ни и сигналите, та накарах Чъби да повтори всичко по два пъти. Той го направи доста мъчително, но с голямо търпение и накрая останах доволен. Стъпкахме фасовете и ги засипахме с пясък, а когато тръгнахме да слизаме от склона, двамата грабнахме по една метличка от палмови клонки, за да заличим всякакви следи от пребиваването ни.
Първата част от плана ми беше изпълнена и ние се върнахме при скрития златен тигър и остатъка от гелигнита. Заровихме повторно тигъра, а после приготвих заряд от цяло сандъче гелигнит. Взривът беше много мощен, достатъчен да убие десет пъти повече хора — но аз никога не правя икономии, когато разполагам с достатъчно материал.
Нямаше да бъде възможно да използвам електрическата кутия за взривяване и изолирания проводник, та трябваше да се задоволя с един от подобните на моливи детонатори с часовников механизъм. Винаги съм се отнасял с дълбоко недоверие към тия несигурни малки механизми. Те действат чрез киселина, която разяжда тънката жица, към която е прикрепено чукчето на капсулата с барут. Когато киселината прекъсне жицата, капсулата експлодира и времето на експлозията зависи от силата на киселината и дебелината на жицата.
При подобен начин на взривяване може да се допусне неточност и вече имах случай, когато за малко не загинах. Но сега нямах възможност за избор — взех един молив, който трябваше да гръмне след шест часа, и го прикачих към гелигнита.
Сред изоставените от похитителите вещи открих моята стара маска за дишане под водата. Подобен уред е също така опасен, както и детонаторите с часовников механизъм. За разлика от аквалангите, при които се използва въздух под налягане, при това устройство за дишане се употребява кислород, който се прочиства през филтър от въглероден двуокис след всяко вдишване и после се връща обратно към устата на водолаза.
