Окото на тигъра - Смит Уилбур (читаем книги бесплатно txt) 📗
После събрах кордата и я навих, прокарах острието на големия си рибарски нож през бруса, за да го наточа, и изкормих рибата от отвора на ануса към хрилете, след което измъкнах от корема й кървавите вътрешности и ги запратих в килватера.
Двете чайки, които се рееха и въртяха над главите ни, изграчиха алчно и незабавно се спуснаха към отпадъците. Възбудата им привлече и други и само след няколко минути зад кърмата се появи цяло ято от крещящи и пърхащи птици.
Но тяхната глъчка не бе толкова силна, че да заглуши щракането на метал непосредствено зад гърба ми, непогрешимия звук от зареждането на автоматичен пистолет, чийто затвор се изтегля назад, за да бъде зареден и да освободи ударника. Без да се замислям, прехвърлих големия рибарски нож в дясната си ръка и се приготвих за светкавично мятане, докато се извръщах и се хвърлях по очи върху палубата с едно-единствено движение, омекотявайки падането с пети и лява ръка, а ножът се извиси над дясното ми рамо, преди да излети в мига, в който се премерих в целта.
Майк Гътри държеше в дясната си ръка голям автоматичен пистолет. Старомоден флотски осемнайсетмилиметров убиец, с който можеш да направиш такава дупка в гърдите на човек, че през нея да премине и лондонско такси.
Две бяха причините, поради които Гътри не остана закован с дългото тежко острие на рибарския нож към облегалката на стола. Първо, защото пистолетът не беше насочен към мен и, второ, заради появилото се комично изражение върху моравочервеното му лице.
Задържах изхвърлянето на ножа, прекъсвайки инстинктивното замахване с огромно усилие на волята, и се втренчих в него. Той разбираше, че е бил на косъм от смъртта, а появилото се върху треперещите му, подути от слънцето устни хилене, беше насилено и неубедително. Изправих се и забих ножа в дъската за рязане на стръвта.
— Имай милост към себе си — спокойно му казах аз. — Недей да въртиш тая играчка зад гърба ми.
Тогава Гътри се засмя, придавайки си отново заплашителен и самоуверен вид. Извъртя стола си и се прицели над кърмата. Даде два изстрела, чийто трясък заглуши шума от двигателите на „Танцуващата“, а острият мирис на барут се разнесе от вятъра.
Две от кръжащите чайки се пръснаха като уродливи букети от кръв и пера, накъсани на парчета от едрокалибрените куршуми, а останалите от ятото се разлетяха с уплашени крясъци. От начина, по който се пръснаха птиците, разбрах, че Гътри е заредил пистолета си с експлодиращи куршуми, от което оръжието ставаше още по-опасно, отколкото с обикновен заряд.
Той обърна стола си обратно, за да застане с лице към мен, и духна в дулото на пистолета като Джон Уейн. Стрелбата с тежкокалибреното оръжие беше доста впечатляваща.
— Голяма работа си — похвалих го аз и тръгнах към стълбичката на мостика, но Матерсън бе застанал на вратата на каютата с чаша джин в ръка и докато минавах покрай него, заговори тихо.
— Сега вече знаем кой си ти — изрече той с неговия тих мъркащ глас. — Досега не можехме да се сетим откъде те познаваме.
Зяпнах го изненадано, а той извика през мен към Гътри:
— Нали вече ти е ясно кой е? — Гътри поклати глава. Стори ми се, че не може да повярва на очите си. — Тогава имаше брада, я си спомни — оная размазана моментална снимка.
— Господи! — възкликна Гътри. — Хари Брус! — при споменаването на името на висок глас след толкова много години усетих, че леко потръпвам. Надявах се, че е забравено завинаги.
— Рим — рече Матерсън. — Кражбата на златото.
— Точно той я направи — щракна с пръсти Гътри. — Сигурен бях, че го познавам. Брадата ме заблуди.
— Господа, мисля, че имате някаква грешка — обадих се аз, опитвайки се отчаяно да запазя спокоен тон, но мислех припряно, преценявайки чутото от тях. Виждали са снимката ми, но къде? Кога? Дали бяха хора на закона или негови противници? Необходимо ми беше време, за да помисля — и започнах да се катеря по стълбичката.
— Съжалявам — промърмори Джими, докато поемах от него щурвала. — Трябваше да ти кажа, че има пистолет.
— Да — съгласих се аз. — Щеше да ми е от полза.
Мозъкът ми работеше трескаво и първото, което ми дойде наум, бе отново за кривата пътека. Трябваше да ги премахна. Разкрили бяха старателното ми укритие, надушили бяха кой съм и имаше само един сигурен начин. Погледнах назад към каютата, но и Матерсън, и Гътри бяха се скрили.
Можех да ги унищожа и двамата при някакъв нещастен случай — на борда на всяка яхта има какви ли не възможности, при които неопитните могат да пострадат по най-жесток начин. Трябваше да ги премахна.
После погледнах към Джими, а той ми се усмихна.
— Много си бърз — каза той. — Майк за малко да се подмокри, мислеше, че ще му пронижеш корема с ножа.
„Но и малкият ли?“, запитах се аз — ако премахнех другите двама, трябваше да се освободя и от него. После внезапно усетих същото неприятно гадене в стомаха, което бях почувствал някога в селцето в Биафра.
— Всичко наред ли е, капитане? — бързо попита Джими, защото лицето явно ме беше издало.
— Нищо ми няма, Джими — отвърнах аз. — Защо не вземеш да донесеш по една бира?
Докато го нямаше, аз взех решението си. Реших да им предложа сделка. Сигурен бях, че няма да искат начинанието им да отиде на вятъра. Щях да запазя тайната им, ако и те запазят моята. Навярно и те бяха стигнали вече до същото заключение в каютата долу.
Закрепих неподвижно щурвала и пристъпих тихо към края на мостика, внимавайки стъпките ми да не се чуят в каютата под мен.
Поставеният там вентилатор вкарва пресен въздух през отвора над масата в каютата. Отдавна знаех, че вентилаторът се превръща в доста удобна тръба за подслушване, тъй като звуците отдолу стигаха до мостика.
Но качеството на звука през тоя подслушвателен уред зависи от редица условия, най-важните от които са посоката и силата на вятъра, както и местоположението на говорещия в каютата.
Вятърът духаше странично през борда, втурвайки се в отвора на вентилатора и заглушавайки части от разговора в каютата. Но Джими явно бе застанал точно под отвора, защото гласът му се чуваше силно, когато поривът на вятъра не го заглушаваше.
„Защо не го попитате веднага?“, но отговорът беше неясен, после вятърът се засили, а когато утихна, чух отново гласа на Джими.
„Ако го направите довечера, къде ще… — и вятърът зафуча, — … защото на разсъмване ще трябва да…“ Целият разговор, изглежда, се въртеше около някакви часове и места и докато се чудех какво се надяват да спечелят, ако напуснат пристанището на разсъмване, той го повтори отново. „Ако на разсъмване сме…“ Напрегнах се да чуя следващите му думи, но вятърът ги заглуши напълно в продължение на десет секунди, а после долових: „не виждам защо да не можем…“ Джими възразяваше за нещо си, а изведнъж до ушите ми достигна острият и настоятелен глас на Майк Гътри. Сигурно беше се приближил до Джими и го заплашваше.
„Виж какво, момченце, остави на нас да се занимаваме с тая работа. Твоята задача е да откриеш оная проклетия, но досега не си направил почти нищо.“
Вероятно отново се раздвижиха, защото гласовете им заглъхнаха и чух, че се отваря плъзгащата се врата на каютата, така че се върнах бързо при щурвала и освободих ръчката тъкмо в мига, в който главата на Джими се показа над пода на мостика, докато се изкачваше по стъпалата.
Подаде ми бирата и ми се стори, че вече е доста по-спокоен. Сдържаността му беше изчезнала. Усмихна ми се приятелски и доверчиво.
— Мистър Матерсън каза, че за днес е достатъчно. Трябва да се прибираме.
Възвих „Танцуващата“ по посока на течението откъм запад, преминахме край началото на Залива на костенурките, откъдето зърнах моята хижа, сгушена между палмите. Внезапно усетих някакво вледеняващо предчувствие, че ще я загубя. Съдбата беше ми приготвила ново подреждане на картите и играта ставаше по-сериозна, при която рискувах прекалено много, но нямаше никакъв начин да се измъкна.
Потиснах чувството на отчаяние и се обърнах към Джими. Трябваше да се възползвам от новопоявилото се у него отношение на доверие към мен и да се опитам да науча колкото се може повече.
