Окото на тигъра - Смит Уилбур (читаем книги бесплатно txt) 📗
Бях оставил на Шери последните си запаси от кислород, вероятно за около пет-шест минути, ако го използваше икономично, и останал вече само с въздуха в белите ми дробове, трябваше да се добера някак си до повърхността. Не знаех обаче от кое да се боя повече — дали че ще бъда изяден, или че ще се удавя.
Стигнах до скалата и започнах да се издигам нагоре, прилепен плътно до корала с надеждата, че черният ми костюм ще се слее със сенките. Издигах се с гръб към скалата и с лице към водата, където огромните злокобни туловища все още кръжаха.
На двайсет фута от дъното въздухът в дробовете ми бързо увеличи обема си поради намаляващото водно налягане. Не можех да го задържам в гърдите си, защото щеше да разкъса дробовете ми. Изпуснах го на тънка струйка от устата си, но проточилата се сребриста верижка от мехурчета бе мигновено забелязана от едната огромна акула.
Тя се обърна и се понесе с мощни удари на опашката, насочвайки се право към мен.
Вдигнах отчаяно очи и на шест фута над мен видях малка пещера сред загнилия корал. Вмъкнах се в нея тъкмо в мига, в който акулата префуча край мен, направи завой и се втурна обратно, докато аз се свивах в плиткото си скривалище. Акулата загуби интерес и отмина нататък, за да прибере разкъсаното на ивици тяло на умрял костур, поглъщайки го конвулсивно.
Дробовете ми вече се издуваха и свиваха рефлекторно, защото всичкият кислород от въздуха, който бях поел, бе абсорбиран и въглеродният двуокис започваше да се увеличава в кръвта ми. Скоро щях да загубя съзнание поради липсата на кислород.
Измъкнах се от закрилата на пещерата и все още следвайки извивките на скалата, ритах колкото се може по-силно с единствения плавник, горчиво съжалявайки, че не мога да използвам и втория, който бе останал под лафета.
Докато се издигах, трябваше отново да изпусна от разпъващия гърдите ми въздух, а знаех, че поради бързата промяна в налягането азотът в кръвта ми скоро щеше да забълбука като мехурчета в шампанско.
Зърнах някъде отгоре поклащащото се сребристо огледало на повърхността на водата и тъмното очертание на лодката, подобно на дълга черна пура. Излизах бързо нагоре и погледнах отново под себе си. Далеч под краката ми се мяркаше глутницата акули, която все още кръжеше наоколо. Реших, че сигурно съм изчезнал от полезрението им.
Дробовете ми горяха от ненаситната жажда за въздух, а кръвта туптеше в слепоочията ми и аз реших, че е крайно време да изоставя закрилата на скалата и да се впусна през откритото пространство към лодката.
Ритнах силно и се понесох бързо към лодката, която стоеше на стотина фута от рифа. По средата на разстоянието погледнах надолу и видях, че една от големите бели убийци беше ме забелязала и бързаше към мен. Тя се надигаше с невероятна бързина през сините дълбоки води и ужасът ми даде нови сили, докато ритах отчаяно към повърхността и лодката.
Гледах надолу, без да изпускам от поглед приближаващата се акула. Струваше ми се, че става все по-голяма, колкото повече се приближаваше към мен. В паметта ми се е запечатала всяка дребна подробност от ония мигове на ужас. Виждах зурлата като на глиган с двете наблизо разположени ноздри, златистите очи, осеяни с черни точици като връхчета на стрели, широкия синьо-черен гръб, от който стърчеше високата гръбна перка, приличаща на секирата на палач.
Изскочих на повърхността толкова мощно, че се издигнах над водата чак до кръста, завъртях се във въздуха и се хванах със здравата си ръка за борда на лодката. Изхвърлих напред тялото си с всички сили и се свих на две, поставяйки крака под брадичката.
В същия миг свирепата бяла акула нападна, изскачайки над повърхността, и водата около мен изригна като вулкан. Усетих твърдата грапава кожа да се отрива в крачолите на костюма ми, докато акулата прелиташе край мен, а после се блъсна с оглушителен трясък в корпуса на лодката.
Зърнах втрещените лица на Чъби и Анджело, когато лодката се наклони и започна да се люлее бясно. Невероятните ми акробатически изпълнения бяха подвели акулата, тя бе се разминала с краката ми и бе налетяла на лодката.
С още едно отчаяно ритане и надигане успях да се прехвърля през борда и се стоварих върху дъното на лодката. Докато се премятах през борда, акулата отново се блъсна в корпуса на лодката, разминавайки се пак на сантиметри с мен.
Лежах и вдишвах дълбоко въздух в присвиващите се от остра болка дробове. Едрите сладостни глътки въздух ме опияняваха и замайваха главата ми, сякаш пиех силно вино. Чъби крещеше към мен:
— Къде е мис Шери? Оня разбойник с вирнатата опашка да не е хванал мис Шери?
Обърнах се по гръб, пръхтейки и давейки се със скъпоценния въздух.
— Резервните „дробове“ — задъхвах се аз. — Шери ме чака долу. Трябва й въздух.
Чъби се хвърли към носа и дръпна платнището, под което държахме резервните водолазни апарати. Когато положението стане напечено, са нужни хора точно като Чъби.
— Анджело — изрева той, — дай ония проклети таблетки. — Имаше предвид пакетчето с прах против акули, направен от меден ацетат във вид на таблетки, които бях поръчал от някакъв американски каталог за спортни стоки и към които Чъби бе изразил силното си недоверие с обичайното за него смръщено лице. — Хайде да видим дали тия модерни измишльотини ще свършат някаква работа.
Дишал бях достатъчно, за да се надигна от дъното на лодката и да кажа на Чъби:
— Здравата сме я закъсали. В дълбокото е пълно с акули и има две наистина опасни мръсници от ония, с големите опашки. Тая, дето ме гонеше, е едната от тях.
Чъби мръщеше вежди, докато завиваше клапаните за вдишване върху резервните апарати.
— Ти направо отдолу ли идваш, Хари?
— Оставих бутилките си на Шери — кимнах аз. — Тя ме чака долу.
— Но да не вземеш да се схванеш, а, Хари? — погледна ме той и усетих по очите му, че е разтревожен.
— Да — кимнах аз, докато се примъквах към сандъчето с принадлежности и отварях капака. — Трябва бързо да сляза долу. Трябва бързо да увелича налягането, преди кръвта ми да е забълбукала.
Измъкнах патрондаша с взривни заряди за харпуна. Те бяха дванайсет, но докато привързвах патрондаша към бедрото си, ми се щеше да са повече. Всеки заряд имаше нарез, за да може да се навие върху острието на десетфутовия харпун. Експлозивът му беше същият като на дванайсеткалибров гранатомет и можех да го изстрелвам със спусъка на харпуна. С него можеше да се убие акула.
Чъби надяна на гърба ми единия от водолазните апарати и закопча коланите, а Анджело коленичи пред мен, за да привърже около глезените ми надупчените пластмасови паласки с праха против акули.
— Ще ми трябва друг колан с тежести — рекох аз, — а пък и загубих единия плавник. Резервният чифт е в… — но не можах да довърша думите си. Лакътят на болната ми ръка се сви от остра изгаряща болка. Тя беше толкова жестока, че изстенах на глас, а ръката ми се прегъна като острието на сгъваемо ножче. Ставата ми се сви конвулсивно, тъй като отделените от кръвта ми газове действаха на нервите и сухожилията.
— Но той се схваща — изръмжа Чъби. — Пресвета Дево, та той се схваща — хвърли се към моторите и даде пълен ход, за да ме откара по-близо До рифа. — Давай бързо, Анджело — ревеше Чъби, — трябва да го пуснем веднага във водата.
Усетих отново жестоката парализираща болка, но сега тя беше в десния ми крак. Коляното ми се подви и аз изхленчих като дете. Анджело ми надяна колана и нахлузи плавника на изтръпналото ми стъпало.
Чъби изключи моторите, щом стигнахме до подветрената страна на рифа, а после се примъкна към седалката, където се превивах от болки. Надвеси се над мен, за да напъха в устата ми шнорхела и да отвие клапаните на кислородните бутилки.
— Всичко наред ли е? — попита той, а аз всмукнах въздух от апарата и му кимнах.
Чъби се надвеси над борда и надникна надолу във водата.
— Чудесно — изсумтя той, — разбойниците с вирнатите опашки са се разкарали нанякъде.
Повдигна ме като дете, защото не можех да движа нито ръката си, нито пък крака, и ме пусна във водата между лодката и рифа.
