Мусон - Смит Уилбур (читать книги онлайн без сокращений .txt) 📗

Очите на Дориан се напълниха със сълзи.

— Не казвай това! Мразя те, Уилям Кортни!

— И ти трябва да бъдеш научен на известни обноски, бебе Дори. — Ръцете на Уилям се протегнаха и стиснаха детето за шията. С лекота го вдигна във въздуха, размятал ръце и крака.

— Добрите обноски правят човека — заяви Уилям и го притисна към ствола на бука, под който се намираха. — Трябва да се учиш, Дори. — Внимателно постави палци върху дихателната тръба на детето и натисна, взирайки се в бързо подуващото се и почервеняло лице. Петите на Дориан безпомощно ритаха дънера, а пръстите му оставяха червени драскотини по ръцете на Уилям, но той дори не гъкваше.

— Змийско гнездо — каза Уилям. — Това сте вие, усойници и пепелянки. Ще трябва да ви разчистя!

Том се измъкна от храстите и се домъкна при брат си. Хвана го за краката.

— Моля те, Били! Съжалявам! Удари мене! Остави Дори на мира! Моля те, не го бий! Той нищо лошо не искаше да направи.

Уилям го ритна настрана, все още вдигнал детето срещу дървото. Ходилата на Дори танцуваха на две стъпки 7 над земята.

— Уважение, Дори, трябва да се научиш на уважение. — Той отпусна хватката и като позволи на жертвата си да поеме само глътка въздух, стисна отново. Дориан отново зарита отчаяно.

— Бий мен! — молеше се Том. — Остави Дори! Стига му толкова. — Том се изправи на крака, като изпълзя нагоре по дънера. Задърпа Уилям за ръкава.

— Ти плю в лицето ми — мрачно каза Били, — а това малко змийче се опита да ми пръсне мозъка. Сега можеш да погледаш, как се дави.

— Уилям! — Един нов, изпълнен с гняв глас се чу отстрани. — Какво, в името на дявола, мислиш че правиш? — Тежък удар се стовари върху протегнатите ръце на Уилям. Той изпусна детето в калта и се извърна, за да се изправи лице в лице с баща си.

Хал Кортни бе използвал канията на сабята си, за да удари сина през ръцете, а сега сякаш имаше намерение, да го свали на земята пак с нея.

— Луд ли си? Какво правиш на Дориан? — попита той с разтреперан от гняв глас.

— Трябваше да го… това е само игра, татко. Играехме си. — Собственият гняв на Уилям, като по някакво чудо, се бе изпарил и той изглеждаше съвсем кротък. — Нищо му няма. Всичко си е наред.

— Ти едва не си убил детето — изрева Хал, после клекна на едно коляно, за да вдигне от калта най-малкия си син. Нежно го притисна към гърдите. Дориан зарови лице в шията на бащата, зарида, закашля се в усилие да си поеме дъх. Върху нежната кожа на шията му ясно личаха червени следи от пръсти, а лицето му бе цяло в сълзи. Хал Кортни се вторачи в Уилям.

— Не за първи път става дума за грубото ти отношение към по-малките. За Бога, Уилям, ще обсъдим този въпрос довечера, в библиотеката. А сега, изчезвай от погледа ми, преди да съм загубил контрол над себе си!

— Да, сър — отвърна Уилям смирено и тръгна нагоре към параклиса. Като си тръгваше погледна Том, така че на момчето му стана съвсем ясно, че въпросът далеч не е решен.

— Какво е станало с теб, Том? — попита Хал сина си.

— Нищо, татко — твърдо отвърна той. — Нищо. — Избърса с ръкав кръвта от носа си. Би било против нормите на собствения му кодекс да донася, дори и срещу такъв гаден противник като Черния Били.

— А от какво ти тече кръв от носа? Лицето ти е подуто и зачервено като зряла ябълка? — Гласът му беше дрезгав, но мек. Изпитваше момчето.

— Паднах — отговори Том.

— Знам че си доста непохватен, Том, ама да не би някой да ти е помагал?

— Дори и да е, това си е работа между двама ни, сър. — Том се изправи в цял ръст, за да не покаже болката.

Хал го прегърна през раменете. С другата притискаше Дориан към гърдите.

— Хайде, момчета, да си вървим у дома.

Заведе двамата долу, в края на гората, където бе оставил коня си и сложи Дориан на шията му, пред седлото. После сам се качи зад него и протегна ръка, за да помогне на Том да възседне отзад.

Том обхвана с две ръце кръста на баща си и притисна в гърба му подутото си и охлузено лице. Той много обичаше топлината и мириса на бащиното тяло, неговата сила и коравина. Плачеше му се, но той прогони сълзите. Да не съм дете, каза си той. Дори може да плаче, аз не.

— Къде е Гай? — попита бащата, без да се оглежда.

Том щеше да каже „Избяга!“, но не изпусна предателската дума.

— Мисля, че си отиде у дома, сър.

Хал продължи мълчаливо да язди, почувствал благодарната топлина на двете тела, както и болката, която изпитваха. Измъчваше го гневно безсилие. Това далеч не бе първият път, когато се забъркваше в примитивния конфликт на полубратята, децата на трите му съпруги. Знаеше, че в това състезание, везните са силно наклонени в полза на по-големия и че от това положение има само един изход.

Намръщи се безпомощно. Хал Кортни още нямаше четиридесет и две — Уилям се роди, когато беше едва осемнадесетгодишен. Стигнеше ли се обаче до терзанията на четиримата му сина, той се чувстваше стар и изтощен. Проблемът беше в това, че обичаше Уилям повече и от малкия Дориан.

Уилям беше първородният му син от любимата Джудит, свирепата и красива девойка-воин от Африка, която бе обичал с дълбока и страстна любов. Когато загина под копитата на собствения си бесен кон, в живота му остана болезнена празнота. В течение на дълги години нямаше с какво друго да я запълва, освен с грижите около красивото момче, който тя му остави.

Той бе отгледал Уилям, възпитавал го бе да бъде твърд и умен, хитър и находчив. Днес Уилям притежаваше всички тия черти плюс много други. Но нещо диво и свирепо, достигнало душата му от оня тъмен и непонятен континент, не можеше да бъде опитомено. Хал се страхуваше от това, но от друга страна, не би приел да е иначе. Той самият беше твърд и безкомпромисен. Как тогава да се противопоставя на същите качества у собствения си първороден син?

— Татко, какво означава примогенита? — внезапно попита Том с приглушен от палтото на бащата глас.

Въпросът така съвпадна със собствените му нелеки размисли, че Хал се сепна.

— Къде си чул тая дума? — попита той.

— Чух я някъде — измърмори Том. — Забравих къде точно. — Хал много добре знаеше къде точно, но не искаше да притиска момчето, вече достатъчно наранено за деня. Опита се да отговори честно на въпроса. Том беше достатъчно голям. Крайно време беше да научи, какви неприятни изненади е приготвил за него животът, в качеството му на по-малък брат.

— Искаш да кажеш примогенитура, Том. Това означава правото на първородния син.

— Били — каза тихо Том.

— Да, Били — откровено се съгласи Хал. — Съгласно английския закон, той поема по моите стъпки. Той има предимство пред всички останали, по-малки братя.

— Пред нас — отбеляза с горчивина Том.

— Да, пред вас — съгласи се Хал. — Когато си отида, всичко ще бъде негово.

— Когато умреш, искаш да кажеш — намеси се Дориан с непоклатима логика.

— Именно, Дори, когато умра.

— Не искам да умираш — изплака Дориан с все още прегракнал от травмата глас. — Обещай ми, че никога няма да умреш, татко.

— Бих искал да мога, момче, но няма как. Всички ще умрем някой ден.

Дориан помълча за миг.

— Но не утре.

Хал се засмя тихичко.

— Не утре. Нито в още много други дълги дни, ако е рекъл Бог. Но някой ден, все пак, ще се случи. Винаги се случва. — Той предугади следващия въпрос.

— И когато се случи, Уили ще стане сър Уилям — отбеляза Том. — Това искаш да ни кажеш.

— Да. Уилям ще поеме баронетството, но това не е всичко. Той ще получи и останалото.

— Всичко? Не разбирам — каза Том, като вдигна глава от бащиния гръб. — Искаш да кажеш Хай Уийлд? Къщата и земята?

— Да, всичко ще принадлежи на Уили. Имението, земите, къщата, парите.

— Това не е честно — възмути се Дориан. — Защо Том и Гай да не получат нещо? Те са много по-добри от Били. Не е честно.

— Може би не е честно, но такъв е законът в Англия.

— Не е честно! — настояваше Дориан. — Били е жесток и гаден.