Когато лъвът се храни - Смит Уилбур (книги полностью бесплатно TXT) 📗

— То ни е необходимо до последното винтче, а освен това, ако продадем дори само една лопата, кредиторите ще се втурнат върху нас като глутница хиени и ще завият за парите си.

— Бих ви дал назаем, стига да имах — но със заплатата, която ми плаща господин Храдски… — Франсоа сви рамене. — Ще ви трябват около двеста лири. Нямам ги.

В този момент Кенди се върна на масата.

— За какво става въпрос?

— Да й кажа ли, Франсоа?

— Ако мислиш, че ще има някаква полза.

Тя изслуша всичко, после се замисли за момент.

— Ами, току-що купих десет парцела в Йоханесбург, онова ново село долу в долината, така че на самата мен не ми стигат пари. Но бих ви отпуснала петдесет лири, ако това ще ви помогне.

— Досега никога не съм взимал пари назаем от дама — за мен това е ново изживяване. Кенди, обичам те!

— Ех, да беше така — прошепна тя, но Даф нямаше късмета да я чуе, защото заговори:

— Ще ни трябват още сто и петдесет — да чуя вашите предложения, господа.

Настъпи продължителна тишина. После на лицето на Даф се изписа усмивка и той се загледа в Шон.

— Чакай, не ми казвай, нека да отгатна — изпревари го Шон. — Възнамеряваш да ме принесеш в жертва ли?

— Близо си до истината — но не съвсем. Как се чувствуваш, момко?

— Много добре, благодаря.

— Здрав, силен?

— Да.

— Смел?

— Хайде, Даф, изплюй камъчето. Не ми харесва погледа ти.

Съдружникът му извади един бележник от джоба си и написа нещо с парче молив. После откъсна листа и му го подаде.

— Ще постави афиши във всяка кръчма в находището.

Шон прочете написаното:

Кенди четеше над рамото му. Изписка.

— Чудесно. Ще наема допълнителни сервитьори да поднасят напитки и ще приготвя студени закуски. Мисля, че мога да взимам по два шилинга на човек?

— Аз ще разлепя афишите и ще изпратя двама от моите хора да направят ринга.

— Ще спрем инсталацията до Нова година, Шон трябва да си почине добре. Всеки ден ще прави лека тренировка. Никакъв алкохол, разбира се, и много сън — каза Даф.

— Значи уредихте всичко, така ли? — попита Шон. — А на мен остава да застана там и да ме направят на пихтия, а?

— За теб го правим, момко, за да станеш богат и знаменит.

— Благодаря ви, много ви благодаря.

— Нали обичаш да се биеш?

— Когато съм в настроение.

— Не се тревожи, ще измисля разни мръсни думи, с които да те наричам — ще те ядосам за нула време.

11

— Как се чувствуваш? — попита Даф за шести път тази сутрин.

— Без промяна от пет минути насам — увери го Шон.

Даф извади часовника си, вгледа се в него, постави го до ухото си и остана изненадан, че той все още работи.

— Строили сме съперниците ти на верандата. Казах на Кенди да им поднесе безплатни питиета — колкото искат. Всяка нова минута изчакване им дава възможност да се налеят с още алкохол. Франсоа събира входната такса, и печалбата от всяка твоя победа ще отива там. Оставил съм Мбиджейн да чака в началото на алеята към хотела. Ако стане нещо, един от нас ще му хвърли чантата и той ще хукне към саваната.

Шон се бе изпънал на леглото на Кенди с ръце под тила. Засмя се.

— Планът ти е идеален. А сега имай милост и се успокой, приятелю. Изнервяш ме.

Вратата се отвори с трясък и Даф подскочи от стола си. Беше Франсоа. Стоеше на прага, хванал се за гърдите.

— Сърцето ми — каза той задъхано. — Това не се отразява добре на сърцето ми.

— Какво става навън? — поиска да узнае Даф.

— Вече събрахме над петдесет лири от входни такси. На покрива има тълпа, която не е платила, но колкото пъти се приближа към тях, ме замерят с бутилки.

Франсоа наклони главата си на една страна.

— Чуйте ги. — Шумът на тълпата минаваше безпрепятствено през тънките стени на хотела. — Няма да чакат още много — по-добре излез, преди да са тръгнали да те търсят.

Шон се изправи.

Франсоа се поколеба.

— Даф, помниш ли Фернандес, португалеца от Кимбърли?

— О, не! — прекъсна го Даф. — Само не ми казвай, че е тук.

Франсоа кимна.

— Не исках да те тревожа, но някои от местните момчета са му изпратили телеграма. Пристигна с бързия дилижанс преди половин час. Надявах се, че няма да успее, но… — Той сви рамене.

Даф изгледа тъжно Шон.

— Лош късмет, момко.

Франсоа се опита да смекчи удара.

— Казах на Фернандес, че боксьорите ще се бият по реда на пристигането им. Той е шести по ред, така че докато стигне до него, Шон все ще е успял да спечели двеста лири — тогава винаги можем да кажем, че се е представил достатъчно успешно и да закрием турнира.

Шон слушаше с интерес.

— Този Фернандес опасен ли е?

— Когато са измислили думата „опасен“ са имали предвид него — каза му Даф.

— Я да отидем да му хвърля един поглед.

Шон ги поведе по коридора.

— Намери ли кантар, за да ги претегляме? — попита Даф Франсоа, докато бързаха след Шон.

— Не, в находището няма кантар, който да мери повече от седемдесет и пет килограма — но съм довел Гидиън Бърнърд.

— С какво може да ни помогне?

— Търговец на добитък е — цял живот преценява животни по вида им. Може да определи теглото на всеки с точност до два-три килограма.

Даф доволно се ухили.

— Това ще свърши работа. Освен това се съмнявам, че ще претендираме за титла на световен шампион.

Излязоха на верандата, изведнъж примижаха от яркото слънце и рева на тълпата.

— Кой е португалецът? — прошепна Шон, но не беше необходимо да пита.

Мъжагата изпъкваше като Гъливер сред лилипутите. Освен това беше космат като горила.

Тълпата се разтвори и Шон и Даф минаха по пътеката към ринга. Хората тупаха Шон по гърба, но пожеланията за успех се губеха в шума, наподобяващ рева на море. Съдия беше Джок Хейнс. Той помогна на Шон да мине през въжетата и провери джобовете му.

— Само за проверка — извини се той. — На ринга не бива да има никакви железни предмети.

Сетне посочи висок тип с кафяво лице, който се бе облегнал на въжетата и дъвчеше тютюн.

— Това е господин Бърнърд — нашият помощник по претеглянето. Е, Гидиън, какво ще кажеш?

Помощникът изстреля малко тютюнев сок от ъгъла на устата си.

— Сто и пет.

— Благодаря ти.

Джок вдигна ръце и след няколко минути бе възнаграден с относителна тишина.

— Дами и господа.

— Айде, стига бе, началство!

— Имаме честта днес сред нас да бъде господин Шон Кортни.

— Събуди се бе, той е при нас от месеци.

— Републиканският шампион в тежка категория.

— Защо не световен бе, петел такъв, има пълно право на такава титла.

— Който ще се бие шест пъти…

— Ако изтрае толкова.

— … за титлата си и кесия с петдесет лири от всеки противник.

Продължителни овации.

— Първият противник — в категория сто и пет килограма — господин Антъни…

— Почакай — извика Шон, — кой казва, че той е първият?

Джок Хейнс беше поел дълбоко дъх, за да изреве името, но го изпусна със съскане.

— Така се разбрахме с господин Дьо Тоа.

— Щом като аз се бия, аз ще избирам — искам порту…

Даф затвори устата на Шон и отчаяно прошепна:

— Не ставай глупак — заеми се първо с лесните. Размърдай си мозъка — не правим това за забавление, а се опитваме да осигурим финанси за мината ни, не помниш ли това?

Шон махна ръката му от устата си.

— Искам португалеца — извика той.

— Шегува се — увери Даф тълпата, сетне свирепо изсъска на Шон: — Ти луд ли си. Този тип яде хора, обедняхме с петдесет лири, преди да си започнал борбата.

— Искам португалеца — повтори Шон с логиката на малко момче, което си е избрало най-скъпата играчка в магазина.