Мусон - Смит Уилбур (читать книги онлайн без сокращений .txt) 📗

— Не съм длъжен да обяснявам пред другите защо го правя, но искам да го извикам на дуел.

— Добре тогава — предаде се Хал. — След като си решил и аз не мога нищо повече да сторя, за да те разубедя, ще организирам среща по борба между двама ви…

— Не, татко — прекъсна го Гай, — ти не разбираш. Искам да го предизвикам на дуел с пистолети.

Чертите на Хал изведнъж се вкамениха.

— Що за глупости, Гай? Том е твой брат.

— Мразя го — отговори Гай и гласът му потрепери от чувство.

— Мислил ли си по въпроса, че ако ти го предизвикаш, Том ще избира оръжието? И той с положителност ще избере сабята. Сериозно ли искаш да се изправиш срещу Том със сабя в ръка? Лично аз не бих искал. Аболи направи от него фехтувач, който трудно може да си намери достоен съперник. Ти няма да издържиш и една минута срещу него. Ще те унижи, а може и да те убие — довърши с жестока грубост Хал.

— Не ме интересува. Искам да се бия с него.

Хал загуби самообладание. Удари с длан по писалището така, че мастилницата подскочи и плисна петна върху корабния дневник.

— Стига! Опитах се да разговарям с теб като човек. А сега ти забранявам категорично даже да мислиш по този въпрос. На моя кораб дуели няма да има и с още по-голяма сигурност — не между синовете ми. Ако чуя още една твоя дума по въпроса, ще заповядам да те оковат в трюма и щом стигнем Добра Надежда, ще те върна в Англия. Добре ли ме разбра, момче?

Гай се ужаси от гнева на баща си. Рядко го бе виждал такъв. Все пак, направи още един опит:

— Но, татко…

— Млък! — кресна Хал. — Казах думата си и въпросът е приключен завинаги. Сега се върни към задълженията си при мастър Бийти! Повече глупости не желая да слушам!

28.

С постепенното придвижване на изток, морето променяше както цвета, така и нрава си. Безпосочните и разбъркани водни хълмове на океана постепенно застанаха в дълги редици.

— Вълните на Добра Надежда — каза Нед Тайлър на Том и Дориан, като сочеше напред към мъгливия хоризонт. — Студената вода се среща с топлия въздух на Африка. Някои му казват Носът на Добрата надежда, но за други е Море на мъглите, а пък трети му викат Носът на бурите.

С всеки изминал ден, възбудата на борда нарастваше — толкова време не бяха виждали земя. От далечния континент пристигаха за поздрав първите му пратеници — птиците. Рибари долитаха, подредени в дълги формации, чайки с белоснежна гръд крещяха дрезгаво над тях, малки буревестници докосваха водата с ципести крака.

После забелязаха първите тъмни вълма йодни водорасли, откъртени от крайбрежните скали и донесени навътре от теченията. Огромни пасажи, подобни на сардина, рибки прелитаха над студените зелени води, а цели легиони хлъзгави и лъскави тюлени се радваха на изобилната храна. Когато корабът минаваше край тях, те надигаха глави за да разгледат хората на борда с огромните си воднисти очи.

Сега всяка вечер Хал нареждаше да се събират почти напълно платната, така че корабът едва-едва да пълзи по курса си през пенливата зелена вода. Призори пращаше Том и Дориан горе, за да се убедят, че отпред няма скала или риф, които да разпорят търбуха на кораба. Щом се убедеше, че пътят е чист, Хал заповядваше да се опънат всички платна и корабът се понасяше напред.

В седемдесет и третата утрин след излизане от пристанището на Плимут, Дориан показа на по-големия си брат един облак, който стоеше неподвижно на хоризонта, докато всички останали небесни образувания се премятаха и разтягаха под напора на вятъра. Двете момчета го загледаха, докато в един миг той се размърда, разтвори се и показа под себе си синя маса, права като отрязана със сабя.

— Земя! — прошепна Том.

— Възможно ли е? — попита невярващо Дориан.

— Да! Да! — Гласът на Том изведнъж се извиси. — Земя! — Той се изправи в разлюляния кош и посочи напред с треперещ показалец. — Земя! — закрещя Том. — Земя, ей!

Под него завря и закипя. Всичко живо се юрна по вантите. След миг реите бяха окичени с хора, виснали там като зрели плодове, крясъци и смях огласиха пространството.

Хал Кортни излезе бързо от каютата си, стиснал бронзовия цилиндър на далекогледа под мишница. Закатери се по главната мачта към коша, от който надничаха синовете му, бързо и уверено, без да спре нито за миг. Том с гордост забеляза, че въпреки продължителното катерене, баща му дишаше равномерно.

Вдигна тръбата до окото си и заразглежда синкавия силует в далечината, отделните му гънки и издатини.

— Е, мастър Томас, първият етап от океанското Ви плаване завършва с пълен успех. — Подаде му тръбата. — Какво виждаш? — Клекнал между двете момчета, той обгърна раменете им с ръце.

— Планина! — извика Том. — Голяма планина с равно било.

— Планината Тейбъл 42! — съгласи се Хал. Том още не си даваше сметка, какво изключително навигаторско постижение бе това. След повече от седемдесет дни без земен ориентир, баща им ги бе извел точно на тридесет и четири градуса южна ширина. — Хубаво я вижте тая земя пред вас! — каза им Хал. Изпита някакво особено силно предчувствие, сякаш завесата, криеща бъдещето, се бе вдигнала за миг пред вътрешния му взор. — Вижте я добре, защото тя е вашата орис.

— И моята ли, татко? — изцвърча Дориан.

— На двама ви. Там ще ви заведе съдбата. — Двете момчета мълчаха, загубили дар слово пред неочаквания изблик на бащата.

Тримата останаха в коша, докато слънцето стигна зенита.

— Днес няма нужда да правим измервания — засмя се Хал. — Можем да оставим това на Нед Тайлър и Алф Уилсън. Ние и така си знаем, къде се намираме, нали?

Слънцето тръгна надолу по небосвода, а „Серафим“ усърдно следваше курса си срещу югоизточния вятър, напредвайки бавно, така че масоподобната планина се надигаше с тържествено величие, докато започна да им се струва, че запълва небето над главите им. Вече можеха да различат белезникави признаци на човешко присъствие в скалистите й поли.

— И ние сме участвали в изграждането на този форт — посочи им ги Хал. — Аболи и Дениъл, и Нед Тайлър, и аз.

— Разкажи ни! — помоли Дориан.

— Чували сте го сто пъти — възрази Хал.

— Няма значение, татко, нека го чуем още веднъж — присъедини се към молбата Том.

И така, седнали в коша на върха на главната мачта, те отново слушаха разказа на баща си, как преди двадесет и пет години целият екипаж на дядовия им кораб бил пленен от холандците и докаран в окови на Добра Надежда. Сър Френсис Кортни бил подложен на мъчения, за да каже къде е скрито съкровището на пленените от него холандски галеони. Когато не проронил и дума въпреки мъченията, понесъл търпеливо най-ужасни и нечовешки изпитания, холандците го изкарали на плаца и пред всички го екзекутирали.

Хал и останалите били осъдени на каторжен труд по издигане стените на крепостта, където се мъчили цели три години, докато успеят да избягат.

— Значи това е планината, в която е погребан дядо Френсис? — попита Том. — Знаеш ли, къде е гробът му, татко?

— Аболи знае. Той го свали от ешафода през нощта и под звездна светлина го занесъл на тайно място в планината.

Том помълча малко, замислен за празния саркофаг в параклиса на хълма над Хай Уийлд и надписа на него. Досещаше се за плановете на баща си, но сега не бе време да повдига въпроса. Щеше да изчака.

„Серафим“ се изравни с малък скалист остров, който охраняваше устието на залива под надвисналата планина. Гъсти плантации йодни водорасли пълнеха водите около него, а скалистия му бряг гъмжеше от лъскави тюлени. Наричаха го остров Робен — това бе холандската дума за тюлен.

— А сега трябва да сляза долу, за да наблюдавам закотвянето — каза им Хал.

— Кой ще стигне пръв! — викна Дориан и се хвърли към въжетата. Том му даде малка преднина и полетя след него. Петите им се мятаха около въжетата, докато падаха като круши към палубата. Том бързо настигна братчето си, но стисна въжето, намали скоростта си и го остави да тупне с пети, миг преди него.