Окото на тигъра - Смит Уилбур (читаем книги бесплатно txt) 📗

После я боядисахме и тя отново заблестя с цялата си хубост и елегантност. Пуснахме я на вода и я откарах към мястото й до вълнолома. Там започнахме да ремонтираме всичко останало, без да бързаме, като остъргвахме на места лакировката, почиствахме металните части с шкурка, лакирахме отново, проверявахме електрическата система, запоявайки наново някой кабел или пък заменяйки друг с нов.

Изобщо не бързах. Разполагах с цели три седмици до пристигането на следващите ми клиенти — експедиция на морски биолози от някакъв канадски университет.

Дните междувременно бяха станали по-студени, а аз отново почувствах добре познатото ми усещане от притока на сили и бодрост. Вечерях често в правителствената резиденция, почти всяка седмица, като всеки път трябваше да разказвам подробно за престрелката с Гътри и Матерсън. Президентът Бидъл знаеше всичко наизуст и ме поправяше, ако пропуснех някоя подробност. Разказът ми винаги завършваше с възбудената подкана на президента: „Покажете им белега си, мистър Хари“, и аз трябваше да разкопчавам на трапезата колосаната яка на бялата ми официална риза.

Проточиха се приятни мързеливи дни. Животът на острова не бе обезпокояван от нищо. Питър Дейли изобщо не се върна на Сейнт Мери, а когато изминаха шест седмици, Уоли Андрюс бе назначен за временно изпълняващ длъжността инспектор и началник на полицията. Едно от първите му разпореждания бе да ми бъде върната карабината „ФН“.

Спокойствието на онези дни се примесваше с неясното чувство, че съм в очакване на някакво важно събитие. Знаех, че скоро ще отида до острова на Голямата чайка, за да свърша работата, която ми предстоеше под плитките кристалночисти води — и тая мисъл не ми даваше покой.

В една петъчна вечер приключвахме с моите хора седмицата в бара на „Лорд Нелсън“. С нас беше и Джудит, която бе заместила ятото момичета, въртящи се преди около Анджело всяка петъчна вечер. Тя му влияеше положително, защото той вече не се напиваше до смърт.

Чъби и аз тъкмо бяхме захванали първия си дует за вечерта и разликата помежду ни беше само няколко такта, когато на стола до мен седна Марион.

Прегърнах я с ръка през раменете и поднесох към устните й халбата си с бира, но докато тя отпиваше жадно, присъствието й ме разсея и аз изпреварих още повече бавния песнопоец Чъби.

Марион работеше в телефонната централа на хотел „Хилтън“. Тя бе хубавичко момиче с предизвикателно чипо носле и дълга черна права коса. Майк Гътри бе използвал именно нея вместо боксов чувал преди време.

Когато Чъби и аз най-сетне успяхме да стигнем поединично до края на припева, Марион ми прошепна:

— Мистър Хари, една дама попита за вас.

— Каква дама?

— Гостенка е на хотела, пристигна със сутрешния самолет. Знае ви името и всичко останало. Иска да се срещне с вас. Казах й, че ще ви видя вечерта и ще ви предам молбата й.

— Как изглежда? — попитах Марион с интерес.

— Хубава е, мистър Хари. И е истинска дама.

— Точно такива харесвам — съгласих се аз и поръчах бира за Марион.

— Няма ли да отидете да я видите веднага?

— Когато ти си до мен, Марион, всички хубави жени на света могат да почакат до утре.

— О, мистър Хари, вие наистина сте голям дявол — изкикоти се тя и се притисна към мен.

— Хари — обади се от другата ми страна Чъби, — сега ще ти кажа нещо, което никога не съм ти казвал — отпи дълга глътка от халбата си, а после очите му се замъглиха разнежено. — Хари, обичам те бе, човек. Обичам те повече и от родния си брат.

Влязох в „Хилтън“ малко преди обяд. Марион излезе от кабинката си зад гишето на администрацията с провесени на шията слушалки.

— Чака ви на терасата — посочи тя през обширното фоайе на хотела, украсено с някакво подобие на хавайски изглед. — Русата дама в жълт бански.

Тя четеше списание, излегнала се по корем на един от разпънатите шезлонги, и тъй като беше с гръб към мен, първото, което ми направи впечатление, бе пищната й руса коса — гъста и лъскава, бухнала отгоре като лъвска грива, а после спускаща се надолу на гладки златисти дипли.

Чу стъпките ми по пътеката. Извърна глава, побутна към челото си слънчевите очила и стана да ме посрещне, а аз установих, че е дребна на ръст, стигаща може би до гърдите ми. Банският й също беше със скромни размери и разкриваше гладък стегнат корем с вдлъбнат пъп, леко загорели заоблени рамене, малки гърди и тънък кръст. Бедрата й бяха стройни, а през отворените сандали на изящните й стъпала се показваха нокти, лакирани в същия яркочервен цвят като дългия й маникюр. Ръцете, с които пооправи косата си, бяха фини и добре поддържани.

Нанесеният с рядко умение тежък грим й стоеше така, че кожата й бе придобила лек перлен блясък, а естествените цветове на лицето й прозираха едва доловимо по бузите и устните. Дългите изкуствени мигли и леко оцветените подчертани клепачи придаваха на очите й екзотичния израз на жените от Ориента.

„Бягай, Хари!“, извика предупредително някакъв глас дълбоко в съзнанието ми и аз едва не му се подчиних. Познавах добре подобен тип жени, срещал бях и други като нея — дребни и мъркащи като котки, — а като доказателство все още нося белезите от тях както физически, така и душевни. Но пък никой не може да твърди, че старият Хари ще вземе да побегне, когато му се предоставя такава възможност.

Пристъпих храбро напред, присвивайки очи и пускайки палавата хлапашка усмивка, която обикновено има покоряващо въздействие върху жените.

— Здравейте — рекох, — аз съм Хари Флечър.

Тя ме огледа обстойно, започвайки от краката ми и местейки поглед по цялата височина от шест фута и четири инча до главата ми, където очите й се задържаха изучаващо, а после нацупи кокетливо долната си устна.

— Здравейте — отвърна тя с пресипнал, но дълбок и явно добре упражняван глас. — Аз съм Шери Норт, сестрата на Джими Норт.

Същата вечер седяхме на верандата на хижата ми. Беше прохладно, а слънцето сякаш си играеше с фойерверки, които припламваха и чезнеха сред върховете на палмите.

Тя пиеше коктейл от ром с плодове и лед — едно от любимите ми средства за прелъстяване — и беше облечена в кафтан от лек прозрачен плат, през който личаха неясните очертания на тялото й така, както бе застанала до перилата на верандата, осветявана в гръб от залязващото слънце. Не бях съвсем сигурен дали изобщо е облякла бельо под кафтана — но желанието ми да проверя и тракането на леда в чашата й ме разсейваха от писмото, което четях. Беше ми го дала като някаква препоръка. Писмото беше писано от Джими Норт няколко дни преди смъртта му. Не можех да не призная, че почеркът и изразните средства напълно подхождаха на умния и пламенен младеж. Докато четях, връщайки се към спомените от миналото, забравих за присъствието на сестрата. Писмото бе дълго и описателно, писано сякаш на любима приятелка, с прикрити намеци за целта на пътуването и успешния му завършек, с обещания за бъдеще, в което ще има богатство, веселие и много, много радости.

Почувствах болезнено съжаление и мъка по изчезналото в глъбините на морето момче заради неосъществените му мечти, изчезнали с него в обраслия със загнили водорасли морски гроб.

После на листа хартия внезапно се появи собственото ми име:

Писмото продължаваше в същия дух, от което така се развълнувах, че гърлото ми се сви и аз отпих глътка уиски. Очите ми се замъглиха и буквите заплуваха пред погледа ми, но успях да дочета писмото и го прибрах в плика.

Подадох го на Шери и пристъпих към края на верандата. Останах за дълго там, загледан към залива. Слънцето беше се скрило зад хоризонта и изведнъж стана тъмно и студено.