Окото на тигъра - Смит Уилбур (читаем книги бесплатно txt) 📗
„Мистър Хари е закачил цял Голиат на Адмиралтейския“, разнесоха из улиците мълвата, тичащите босоноги хлапета, и островитяните с радост се възползваха от възможността да захвърлят работата си и да се струпат на кея с ликуващ вид.
Новината се разнесе чак до старинния губернаторски дворец върху стръмния нос и президентският ландроувър забръмча надолу по виещия се път, развял върху торпедото си весело флагче. Колата си проби път през навалицата и на кея стъпи великият мъж. Преди независимостта Годфри Бидъл е бил единственият адвокат на Сейнт Мери, роден на острова и завършил в Лондон.
— Мистър Хари, какъв великолепен екземпляр — възторжено възкликна той. Риба като тази щеше да даде тласък на зараждащата се туристическа индустрия на Сейнт Мери и той се приближи да стисне ръката ми. Като всички държавни глави в тая част на света, президентът беше изрядно елегантен.
— Благодаря ви, господин президент — рекох аз. Даже и с мека шапка на главата си, той едва стигаше до подмишницата ми. Целият беше симфония в черно — черен вълнен костюм, обувки от телешки бокс, кожата му имаше цвета на лъскав антрацит и само около ушите му стряскащо се къдреше кичур от бели пухкави косми.
— Наистина заслужавате да бъдете поздравен — затанцува от вълнение президентът Бидъл, а аз разбрах, че и този сезон ще бъда канен на вечерите, давани за избрани гости в президентския дворец. За това ми бяха нужни една-две години, но президентът най-после бе ме приел така, сякаш бях роден на острова. Бях станал едно от децата му, с всичките произтичащи от подобно положение привилегии.
Фред Кокър пристигна с катафалката си, но екипиран с фотографските си принадлежности и докато разполагаше триножника си и се мушеше под черната завеска, за да нагласи старомодната си камера, ние му позирахме пред огромния труп. В средата Чък държеше пръта, а всички останали се наредихме около него със скръстени ръце като футболен отбор. Анджело и аз се ухилихме, а Чъби отправи ужасяващ поглед към обектива. Снимката щеше да изглежда добре в новата ми рекламна диплянка — верният екипаж и неговият безстрашен капитан с подаваща се изпод фуражката и от яката на ризата къдрава коса, всичките с яки мускули и усмихнати, — това наистина щеше да бъде „бомбата“ за следващия сезон.
Уредих рибата да бъде закарана в хладилника до складовете за ананаси, предназначени за износ. Щях да я поверя на лондонската фирма „Роуланд Уордс“, която да я натовари на следващия хладилен кораб. После изпратих Анджело и Чъби да почистят палубите на „Танцуващата“, да я презаредят с гориво от резервоара на „Шел“ отвъд пристанището и да я оставят на котва при другите яхти.
Докато Чък и аз се качвахме в кабината на разнебитения ми стар пикап „Форд“, Чъби се въртеше наоколо като съветник на конни надбягвания и проговори със свити устни:
— Хари, що се отнася до премията ми за улова… — знаех точно за какво ще ме помоли, защото то се повтаряше всеки път.
— Мисис Чъби не трябва да узнае за нея, нали? — довърших вместо него аз.
— Точно така — тъжно потвърди той и бутна към тила си мръсната си моряшка барета.
Изпратих Чък със самолета в девет на следващата сутрин и докато се спусках по пътя от платото, през цялото време пеех и натисках клаксона на раздрънкания стар форд, щом видех млади островитянки, работещи в градините с ананаси. Те се изправяха с ослепителни усмивки под широкополите си сламени шапки и махаха с ръце.
Смених дадените ми от Чък пътнически чекове на „Американ експрес“ в туристическата агенция на Кокър, след като се попазарихме с него за обменния курс. Той беше строго официално облечен — във фрак и с черна папионка. На обяд му предстоеше погребение. Фотоапаратът и триножникът бяха вече на заден план, а фотографът беше се превърнал в собственик на погребално бюро.
Погребалното бюро на Кокър бе на гърба на туристическата му агенция, с изход към уличката отзад и Фред използваше катафалката си, за да посреща туристите на летището, като дискретно сменяше рекламната табела на колата и поставяше седалки върху релсите за ковчезите.
Всичките си клиенти наемах чрез него, а той отбиваше полагащите му се десет процента от пътническите чекове, с които ми плащаха. Държеше също и застрахователна агенция, като всяка година намаляваше сумата на годишната премия за „Танцуващата по вълните“, преди да изчисли внимателно цялостната сметка. Аз изчислявах също така внимателно сумата, защото макар и да приличаше на училищен директор — висок, сух и старомоден, с достатъчно островитянска кръв, за да изглежда добре загорял на слънце, — Фред знаеше всички трикове на занаята, а даже и някои, които все още не са известни.
Той чакаше търпеливо, докато проверявах цифрите, без да се обижда, а когато напъхах пачката банкноти в задния си джоб, златното му пенсне проблесна и той ми заговори като любещ баща:
— Не забравяйте, че утре имате клиенти, мистър Хари.
— Разбира се, мистър Кокър — не се тревожете, хората ми ще бъдат готови.
— Но те вече са в „Лорд Нелсън“ — деликатно ми съобщи той. Фред следи отблизо живота на острова.
— Мистър Кокър, аз съм капитан на яхта, а не председател на клуб за трезвеници. Не се тревожете — повторих аз и станах. — Никой не е умрял от махмурлук.
Пресякох „Дрейк стрийт“ и влязох в магазина на Едуард, където ме посрещнаха като герой. Самата мама Еди излезе иззад щанда и ме притисна към топлите си, чувствени гърди.
— Мистър Хари — загука и се засуети тя, — ходих до кея, за да видя рибата, която сте хванали вчера — после се извърна, без да ме изпуска от прегръдката си и викна към една от младите продавачки: — Шърли, донеси веднага една студена хубава бира за мистър Хари, чуваш ли?
Аз извадих пачката пари. Щом я видяха, хубавичките островитянки зачуруликаха като врабчета, а мама Еди ококори очи и ме притисна още по-силно.
— Какво ви дължа, мисис Еди? — периодът от юни до ноември е дълъг мъртъв сезон, когато не се лови риба, и мама Еди ми дава на кредит през тия месеци на безпаричие.
Облегнах се на щанда с кутия бира в ръка, за да избера необходимите ми продукти, и съзерцавах краката на момичетата изпод късите им полички, докато те се катереха по стълбата, за да ми ги свалят — старият Хари се чувства много добре и е доста наперен, когато в задния му джоб се мъдри дебела пачка в „зелено“.
После отидох до складовете на компанията „Шел“, където управителят ме посрещна още на вратата на канцеларията си, помещаваща се между огромните сребристи резервоари за горива.
— За Бога, Хари, чакам те още от сутринта. От централата вече ме нахокаха заради твоите сметки.
— Край на чакането, братче — успокоих го аз. Но като повечето хубави жени, „Танцуващата по вълните“ е скъпа любовница и когато се качвах обратно в пикапа, пачката в джоба ми беше безмилостно отъняла.
Моите хора вече ме чакаха в откритата бирария на „Лорд Нелсън“. Местните жители са много горди, че са свързани с Кралския флот, въпреки че островът вече не е британско владение и се радва на независимост от шест години, но все пак през последните двеста години тук е имало база на британския флот. Заведението беше украсено със стари картини на отдавна починали художници, изобразяващи прочути кораби да порят вълните на протока или пък да стоят на котва край Адмиралтейския кей — бойни и търговски кораби на компанията „Джон“ са се запасявали и са били ремонтирани тук, преди да поемат дългия преход на юг към нос Добра надежда и Атлантическия океан.
Сейнт Мери не забравяше мястото си в историята, нито пък адмиралите и славните кораби, спирали тук. „Лорд Нелсън“ сега е пародия на някогашното си великолепие, но на мен ми харесва повече неговата повехнала и занемарена елегантност, както и връзката му с миналото, отколкото кулата от стъкло и бетон, която „Хилтън“ е издигнал на хълма над пристанището.
Чъби и жена му седяха рамо до рамо на пейката в дъното на заведението, като и двамата бяха се издокарали в най-хубавите си дрехи. Човек можеше да ги различи съвсем лесно един от друг, защото Чъби се бе пременил в костюма с жилетка, купен за сватбата му — с увиснали и изпокъсани копчета, на главата си беше сложил оплесканата с морска сол и рибешка кръв моряшка барета, а жена му бе облякла дълга черна рокля от дебел вълнен плат, започнала да придобива зелен оттенък от времето, под която се подаваха черни ботушки с копчета. Инак тъмните им махагонови лица бяха почти еднакви, макар че Чъби беше прясно избръснат, а тя наистина имаше леки мустачки.
