Когато лъвът се храни - Смит Уилбур (книги полностью бесплатно TXT) 📗
— Крайно време е — каза Еразмус.
— Негово Превъзходителство ме произведе полковник и ми нареди да сформирам дружина от района на Лейдибург. Обещах му, че ще сме най-малко четиридесет мъже в пълно въоръжение, на коне и с провизии и ще имаме готовност да се присъединим към Челмсфорд при Тугела. Ако няма възражения от ваша страна, произвеждам ви капитани и знам, че мога да разчитам на вас, за да изпълня обещанието, което съм дал на Негово Превъзходителство.
Внезапно Уейт заряза надутия си тон и им се ухили.
— Вие сами ще си приберете печалбата. Както обикновено, в добитък.
— Докъде на север са стигнали стадата на Кетчуайо? — попита Тим Хоуп-Браун.
— Гарантирам, че не са кой знае колко надалеч — изкикоти се Стивън Еразмус.
— Вдигам тост — каза Саймън Русо, като скочи и вдигна чашата си. — Вдигам тост за кралицата, лорд Челмсфорд и кралските стада на Зулуленд.
Всички станаха и вдигнаха чаши, после изведнъж изпитали неловкост от цялата показност, седнаха, закашляха се и зашариха по пода с краката си.
— Добре — каза Уейт, — да се заемем с подробностите. Стив, ти идваш заедно с двамата си големи синове?
— Ja, тримата и брат ми със сина си. Пиши ни пет, Еразмус.
— Добре. Гюнтер, ами ти?
Заеха се с предварителната подготовка. Записваха се мъже, коне и фургони, на всеки капитан се възлагаше серия от задачи. Часовете, преди гостите да напуснат Теунис Краал, се изнизаха във въпроси, отговори и доводи. Заминаха си вкупом, яздейки с отпуснати крака, придвижвайки се по отсрещния склон по пътя за Лейдибург. Уейт и синовете му стояха на прага на къщата и ги гледаха как си отиват.
— Татко… — Гари се опита предпазливо да привлече вниманието на баща си.
— Да, момчето ми?
Уейт продължаваше да наблюдава групата. Стив Еразмус се завъртя на седлото си и помаха с шапката си, той му отговори.
— Татко, защо трябва да се бием с тях? Ако губернаторът изпрати някого просто да преговаря с тях, тогава няма да има нужда да се бием.
Баща му го погледна леко намръщен.
— Гари, заслужава си да се биеш за всичко, което е хубаво да имаш. Кетчуайо е събрал двадесет хиляди копия, за да ни отнеме Теунис Краал. Мисля, че си заслужава да се бием за него, нали, Шон?
— И още как — кимна въодушевено той.
— А не можем ли просто да сключим примирие с тях? — продължаваше да настоява Гари.
— Още едно кръстче на къс хартия — каза Уейт с горчиво презрение. — Едно такова бяха намерили на тялото на Пайът Ритрийф — дяволски добра работа му беше свършило.
Върна се в къщата, последван от синовете си. Отпусна се в едно кресло, изпъна краката си и се усмихна на Ада.
— Дяволски хубав обед, скъпа. — Кръстоса ръце на корема си, оригна се и моментално се сконфузи. — Извинявай — без да искам.
Ада наведе глава над ръкоделието си, за да скрие усмивката си.
— През следващите няколко дни ни чака много работа. — Той се обърна към синовете си. — Ще вземем един фургон, теглен от мулета, и по два коня за всеки. А колкото до въоръжението…
— Ама, татко, не може ли просто…? — отново започна Гари.
— Млъкни — сряза го той и Гари съкрушено се отпусна на един стол.
— Аз си мислех нещо — обади се Шон.
— Сега пък и ти започваш — изръмжа баща му. — По дяволите, това е твоят шанс да си извоюваш собствен добитък и…
— Точно това си мислех. Всички ще се сдобият с повече добитък, отколкото ще им трябва. Цената му много ще спадне.
— Отначало ще е така — съгласи се Уейт, — но след година-две отново ще се покачи.
— А няма ли да е по-добре, ако разпродадем сега добитък? Да продадем всичко, освен биковете и кравите за разплод. След войната ще можем да си ги върнем на половин цена.
За миг Уейт се стъписа, после лицето му бавно доби друго изражение.
— Боже господи, никога не ми беше хрумвало.
— Освен това, татко — потриваше ентусиазирано ръце Шон, — ще ни трябва още земя. Когато прекараме стадата обратно през Тугела, няма да има достатъчно паша. Господин Пай има ипотеки за Маунт Синай и Махобас Клооф. Не можем ли да ги наемем от него за дългосрочно ползуване, преди всички да са започнали да търсят пасбища?
— Докато работата опре до това, ни чакат още много задачи — каза тихо Уейт, — а сега наистина трябва да се хващаме за работа.
Той порови из джобовете си, намери лулата си и докато я пълнеше с тютюн, гледаше Шон. Опита се, но не успя да прикрие колко се гордее със сина си.
— Ако продължаваш да разсъждаваш все така, един ден ще станеш богат човек.
Уейт не би могъл да знае колко вярно щеше да се окаже предсказанието му — все още беше далеч времето, когато Шон можеше да заложи Теунис Краал на игралната маса и да се засмее, когато го загуби.
16
Дружината потегляше навръх Нова година. Празнуваше се по два повода: „Добре дошла хиляда осемстотин седемдесет и девета година“ и „Господ да дава сила на въоръжената кавалерия на Лейдибург“. Целият окръг се беше събрал в града за барбекю и танците на площада. Пиршество за воините — смях, танци и песни, после строяване и ходом марш на война.
Шон и Гари пристигнаха рано. Ада и Уейт трябваше да ги последват следобед. Беше един от летните слънчеви дни на Натал, пълно безветрие и никакви облаци, такъв ден, в който прахолякът, вдигнат от някой фургон, оставаше като облаче във въздуха дълго време. Пресякоха Бабуун Строом. От другия хребет хвърлиха поглед към града и видяха облаци прахоляк по всички пътища, водещи към Лейдибург.
— Я виж, виж, кой идва! — Шон присви очи от слънцето й се загледа в пътя на север. — Трябва да е фургонът на Еразмус. Карл сигурно е с тях. Фургоните бяха наредени като мъниста на конец.
— Ето ги Петерсенови — каза Гари, — или Нивенхюизенови.
— Хайде — извика Шон и плесна коня по врата с края на юздата. Препуснаха надолу по пътя. Конете, които яздеха, бяха големи, лъскави животни с гриви, подрязани като на английските ловни коне.
Подминаха един фургон. На капрата до майка си седяха две момичета, сестрите Петерсен. Денис Петерсен и баща му яздеха пред фургона.
Шон профуча с вик покрай фургона, момичетата се засмяха и извикаха нещо в отговор, който се загуби във вихрушката.
— Давай, Денис — изръмжа той, докато изпреварваше конниците. Конят на Денис се дръпна, после се втурна подир неговия. Гари ги последва.
Стигнаха кръстовището, прилепнали към вратовете на конете, опъвайки юзди като жокеи. Фургонът на Еразмус трополеше надолу, за да се срещне с тях.
— Карл — извика Шон, като опъна юздите на коня си така, че да се изправи на стремената. — Карл, хайде, приятелю, дръж Кетчуайо!
Влязоха вкупом в Лейдибург. Бяха се зачервили и се смееха, възбудени от предстоящите танци.
Градчето беше претъпкано с народ, улиците му — задръстени с фургони, коне, мъже, жени, момичета, кучета и слуги.
— Трябва да се отбия в магазина на Пай — каза Карл. — Ела с мен. Няма да се бавим.
Вързаха конете си и влязоха в магазина, Шон, Денис и Карл крачеха шумно и говореха високо. Бяха мъже, едри, загорели от слънцето, кокалести мъже, с яки мускули от усилена работа, но още не наясно с факта, че са мъже. Затова, крачи с наперена походка, смей се пресилено, псувай, когато татко не чува, и никой няма да разбере несигурността ти!
— Какво смяташ да купиш, Карл?
— Ботуши.
— Ще ти отнеме много време — ще трябва да ги премериш. Ще изтървем веселбата.
— Тя ще започне след два часа — възрази Карл. — Почакайте ме, момчета.
Докато Карл, седнал на тезгяха, мереше ботуши на големите си крака, Шон започна да рови из купищата стока, струпана в магазина на Пай. Имаше връзки, дръжки за мотики, одеяла, тенекиени кутии захар, сол и брашно, полици, отрупани с бакалски стоки и дрехи, от покрива висяха петромаксови лампи и седла и всичко това беше промито от особената миризма на магазин за всичко: нещо средно между парафин, сапун и нови дрехи, гълъби в клетка, железни магнити. Краката на Шон го отведоха при стойката с карабините на отсрещната стена на магазина. Той свали една карабина „Лий Менфорд“ и я изпробва, погали дървения приклад с пръстите си, премери я на ръце, за да опита баланса й и след това я окачи на рамото.
