Мусон - Смит Уилбур (читать книги онлайн без сокращений .txt) 📗
— Томас Кортни, заявявам, че ревнуваш от няколко малки дечица.
— Стигнем ли Добра Надежда, ще ти купя едно красиво боне, та дано си върна любовта ти — обеща той.
Понечи да отговори, че би предпочела син, но това беше болезнена тема и за двамата.
— Също и една красива рокля към бонето — отвърна тя с усмивка. — Изкарах в парцали последните няколко месеца. — Тя прегърна ръката му. — О, Том, толкова е хубаво, да се върне човек към цивилизацията. Макар и за малко.
140.
Халифът на Оман, Абд Мухамад ал Малик умираше в своя столичен палат и дори най-мъдрият сред лечителите му нямаше и най-малка представа, що за тайнствена болест го бе налегнала. Даваха му очистително, докато започна да ходи кръв. Пускаха му кръв, докато изпитото лице посивя, а под очите се появиха сенки с цвят на слива. Гориха му гърдите и гърба с нажежени железа, та да прогонят болестта, но нищо не помогна.
Болестта се появи малко след завръщането на принц Заин ал Дин от продължително поклонничество до Мека и светите места, където бе изпратен от баща си, за да изкупи вината на своето предателство. Завърнал се в Мускат от хаджилък, Заин ал Дин още един път помоли най-смирено баща си за прошка. Той съдра одеждите си и наряза бузи и гърди с остър нож. Посипа глава с пепел и запълзя в краката на баща си, молейки с ридания да му прости.
Ал Малик бе станал от скъпоценния си трон, изправил го бе на крака и бе обърсал със собствената си роба кръвта и мръсотията от тлъстото лице на своя син. После го целуна по устните.
— Ти си ми син и макар един път да те бях загубил, сега се връщаш при мен. Иди да се окъпеш и преоблечеш! Сложи си сини владетелски дрехи и седни от дясната ми страна!
Скоро след това силно главоболие започна да замъглява съзнанието на халифа. После дойдоха спазми и повръщане. Имаше силни болки в стомаха, изпражненията му станаха черни и слузести, а урината почервеня от кръв.
Докато докторите го лекуваха и чакаха подобрение, болестта се влоши. Ноктите на ръцете посиняха. Косата и брадата му започнаха да окапват на цели кичури. Често изпадаше в безсъзнание, а плътта му се стопи, така че оплешивялата безбрада глава заприлича на череп.
Разбрали, че смъртта наближава, тридесетима от синовете му се събраха около ложето в затъмнената, задушна спалня. Най-възрастният, Заин ал Дин бе седнал най-близо до баща си и водеше молитвените напеви, с които искаха Аллах да спре страданията на халифа.
В една пауза, Заин ал Дин вдигна налети със сълзи очи и хвърли пълен с мъка поглед към свой полубрат. Ибн ал Малик Абубакър бе роден от една незначителна държанка. Още от времето на харема в Ламу той бе най-доверено лице на Заин. Поради ниското си положение в двора, Абубакър бе заплашен да потъне в забрава. В пустинята обаче има поговорка, според която всеки човек се нуждае от камила, която да го носи. Заин ал Дин беше камилата на Абубакър. Той бе решен да стигне един ден властта на гърба на по-големия си брат. Освен това знаеше, че Заин ал Дин има нужда от него, понеже Абубакър бе верен слуга, хитър и находчив, привързан към брат си. Той остана редом с него в битката за Мускат и направи опит да го спаси при разгрома на отоманците, но в сблъсъка получи удар от копие в гърдите и падна от коня си.
След битката се възстанови и бе опростен от новия халиф. Ал Малик винаги проявяваше снизходителност и великодушие към синовете си. Вместо благодарност обаче, Абубакър питаеше остра омраза към своя баща. Също като Заин, и той бе амбициозен и неискрен, роден интригант с голям апетит за власт. Даваше си сметка, че въпреки прошката, предателството му няма да бъде забравено до края на халифския живот. Дано да е по-кратък, помисли си той в претъпканата спалня, окадена с тамян. В този миг улови погледа на Заин ал Дин. Брат му кимна едва забележимо и Абубакър сведе поглед, а после поглади мустаци в знак, че е разбрал.
Именно Абубакър донесе горчивия бял прашец, който сега работеше за тях. Един от лекуващите халифа доктори бе негов човек. Давана в съвсем малки дози, отровата се натрупваше в тялото на халифа, като изявяваше симптомите си постепенно. Абубакър се съгласи мълчаливо със своя брат, че е време да се даде и последната, смъртоносна доза.
Той зарови лице в черния тюрбан, сякаш да скрие сълзите си и се усмихна. До утре по същото време брат му, Заин ал Дин, щеше вече да седи върху слонския трон, а той Ибн ал Малик Абубакър щеше да стане командващ армиите и флота на Оман. Заин му бе обещал това, както и титлата „имам“ плюс две лаки рупии от дворцовата хазна. Абубакър винаги се бе виждал като велик воин и ето че най-накрая звездата му започваше да изгрява с ярка светлина.
— И всичко това, благодарение на благословения ми брат, Заин ал Дин, да изсипе Аллах десет хиляди благословии върху главата му! — прошепна той.
141.
Привечер докторите дадоха на халифа лекарство, за да заспи и укрепи силите срещу демоните на нощта. Макар Ал Малик да закашля и изви глава, те нежно го държаха, докато и последната капка се изля в гърлото му.
Лежеше така тих и бледен на възглавницата, че на два пъти през тази дълга и гореща нощ докторите вдигаха клепачите му и поднасяха лампа към очите му, за да видят, дали ще се свият зениците.
— По волята на всеблагия Аллах, халифът е още жив — обявиха и двата пъти те.
А след това, когато първите медени лъчи на изгрева си пробиха път през ажурните дупчици на резбованата щора от изток, халифът изведнъж се изправи в постелята и нададе висок и ясен вик:
— Бог е велик! — После се отпусна назад върху просмуканите с пот възглавници, а от ноздрите му бавно протече тъничка струйка кръв.
Докторите се хвърлиха напред и обградиха трупа. Макар всичките синове да проточиха шии, за да зърнат баща си, той остана скрит от погледите им. Главният лечител прошепна скръбно нещо в ухото на везира. Той се изправи, обърна се към синовете и изрече с гробовен глас:
— Абд Мухамад ал Малик, Халиф на Оман, е мъртъв. Нека Аллах посрещне духа му!
— В името Божие — отвърнаха те, а лицата на мнозина бяха посърнали от скръб.
— Съгласно волята на своя баща, Заин ал Дин наследява слонския трон на Оман. Нека Аллах го благослови и му даде дълго и славно владичество!
— В името Божие! — повториха те, но никой не показа особена радост от събитието. Всички съзнаваха, че лошото предстои.
142.
Извън стените на града, в морето се вдаваше скалист нос. Канарата на края му се спускаше отвесно в толкова прозрачна вода, че всяко камъче по дъното изпъкваше като в мраморна мозайка. По заповед на новия халиф на самия ръб бе издигнат павилион от полиран розов гранит. Халифът нарече постройката Палат на възмездието. От мястото си в сенчестата колонада можеше да наблюдава водната повърхност, както и дългите сенки на акулите, които се плъзгаха над кораловото дъно. Когато строяха палата, нямаше акули, но сега те бяха в изобилие и изобилно хранени.
Заин ал Дин ядеше зрял нар, когато му доведоха поредния офицер на баща му бос. Бяха обръснали брадата и косите му, а около врата висеше верига в знак на позор.
— Ти не беше добър към мене, Бен Набула — каза халифът, — когато изпаднах в немилост в очите на моя баща, нека Аллах благослови душата му! — Изплю една семка в лицето на гордия старец. Той дори не мигна, а продължи да гледа студено мъчителя си в очите. Бен Набула командваше войските и флота на халифа. Беше славен воин.
— Наричаше ме „тлъстото кутре“. — Заин ал Дин поклати печално глава. — Това бе жестоко от твоя страна.
— Много ти подхождаше — възрази осъденият. — А от тогава си станал още по-дебел на вид и отвратителен по характер. Благодаря на Аллаха, задето благородният ти баща не узна каква напаст навлече на врата на народа си.
— Винаги си бил голям бъбрица, старче, но аз имам много добро лекарство за тоя порок. — Заин ал Дин кимна към новия си главнокомандващ. — Малките ми приятелки долу са гладни. Не ги карай да чакат.
