Окото на тигъра - Смит Уилбур (читаем книги бесплатно txt) 📗
— Никак не е смешно, Флечър — сухо забеляза той, а аз натиснах бутона до леглото ми. Сестрата сигурно чакаше досами вратата.
— Сестро, много ми е зле.
— Ще трябва да си тръгвате, инспекторе — нахвърли се тя към двамата полицаи като квачка и ги изведе от стаята. После се върна и заоправя възглавниците ми.
Сестрата беше привлекателно малко създание с големи тъмни очи, а тънкото й кръстче бе здраво пристегнато с колан, за да изпъкнат големите й гърди, върху които бе закачила отличителните си знаци. Изпод дръзката й сестринска шапчица надничаха разкошни кестеняви къдрици.
— Как се казвате? — дрезгаво прошепнах аз.
— Мей.
— Сестра Мей, как така не съм ви виждал досега? — попитах аз, докато тя се пресягаше през мен, за да подпъхне одеялото ми.
— Предполагам, че не сте гледали добре, мистър Хари.
— Е, сега вече виждам добре — предната част на кристално — бялата й униформена блуза беше само на няколко инча от носа ми. Тя бързо се изправи.
— Говори се, че сте голям дявол — подхвърли тя. — Сега вече знам, че не са ме излъгали — усмивката й не изчезваше. — А сега трябва да поспите. Силите ще ви потрябват пак.
— Да, тогава пак ще си поговорим — казах аз, а тя се засмя на глас.
През следващите три дни имах достатъчно време за размисъл, защото бяха забранили всякакви посещения, докато не се проведе служебното дознание. Дейли бе поставил един полицай да пази пред вратата на стаята ми, а аз изобщо не се съмнявах, че съм заподозрян в най-гнусно убийство.
Стаята ми беше прохладна и просторна, с добър изглед през обширните поляни към високите индийски смокини с тъмнозелени листа, а отвъд тях се извисяваха яките каменни стени на крепостта с разположените по бойниците топове. Храната беше добра, изобилстваща с риба и плодове, а сестра Мей и аз станахме добри, да не кажа близки, приятели. Тя дори ми донесе тайно бутилка уиски „Чивас Рийгъл“, която криехме в подлогата. От нея научих, че целият остров изгаря от любопитство да разбере нещо за докарания с „Танцуващата по вълните“ товар в Гранд Харбър. Съобщи ми, че са погребали Матерсън и Гътри в старото гробище още на втория ден. Труповете не издържат дълго на подобни географски ширини.
През тия три дни реших, че потопеният от мен вързоп край Голямата чайка е най-добре да си остане там. Досещах се, че отсега нататък очите на мнозина ще започнат да ме следят и че ще бъда в доста неизгодно положение. Не знаех кой и защо ще ме следи. Налагаше се да изчезна за известно време, докато не подразбера откъде може да дойде следващият куршум. Играта не ми харесваше. Можеха да ме оставят без никакви козове, а на мен ми се щеше аз да раздавам картите.
Мислех си често и за Джими Норт и всеки път, когато се улавях, че се натъжавам ненужно, се опитвах да си внуша, че не ми е бил близък и че смъртта му не ме засяга, но без успех. Имам една слабост, от която винаги трябва да се пазя. Прекалено лесно се привързвам към някои хора. Опитвам се да правя всичко сам, като избягвам да се обвързвам, и с годините съм постигнал известен успех. До ден-днешен малцина са били хората, успели да проникнат под защитната ми броня така, както го направи Джими Норт.
На третия ден се чувствах много по-укрепнал. Можех да се изправям в седнало положение без чужда помощ и усещах само поносима болка.
Полицейското дознание се проведе в болничната ми стая. Заседанието беше при закрити врати в присъствието само на ръководителите на законодателните, съдебните и изпълнителните органи на властите на Сейнт Мери.
Заседанието беше ръководено от самия президент, облечен както винаги в черно, със свежо колосана риза и с ореола си от снежнобял мъх около оплешивялото си теме. Помагаше му високият, слаб и с тъмнокафяв загар съдия Харкнес, а инспектор. Дейли представляваше изпълнителната власт.
Първата грижа на президента бе да разбере какво е здравословното ми състояние и дали се чувствам удобно. Бях станал едно от неговите момчета.
— Искам да бъдете сигурен, че няма да се изморите, мистър Хари. Ако ви е необходимо нещо, просто ни кажете, разбрахме се, нали? Дошли сме тук само за да чуем вашите обяснения на случилото се, но трябва да ви кажа, че няма нищо обезпокоително. Нищо няма да ви се случи.
Инспектор Дейли изглеждаше като попарен, виждайки, че затворникът му е обявен за невинен, преди делото да е започнало.
И така, разказах отново моята история, като президентът правеше насочващи забележки, когато спирах, за да си поема дъх, а след като завърших, той удивено поклати глава.
— Мога само да кажа, мистър Хари, че не са много онези, които биха имали вашата сила и смелост, за да се справят с подобни гангстери, нали така, господа?
Съдията Харкнес с готовност се съгласи, но инспектор Дейли не каза нищо.
— А те несъмнено са били гангстери — продължаваше той. — Изпратихме в Лондон отпечатъците от пръстите им и днес ни отговориха, че те са дошли тук под фалшиви имена, като и двамата са имали досиета в Скотланд Ярд. И двамата са били гангстери — президентът вдигна очи към съдията Харкнес. — Имате ли някакви въпроси, господин съдия?
— Мисля, че не, господин президент.
— Чудесно — доволно кимна президентът. — Ами вие, инспекторе?
Дейли измъкна някакъв списък, напечатан на машина. Президентът не направи никакво усилие да прикрие недоволството си.
— Мистър Флечър е все още много немощен, инспекторе. Надявам се, че въпросите ви са наистина важни.
Инспектор Дейли се колебаеше и президентът рязко завърши:
— Добре, в такъв случай всички сме единодушни. Решението ни е „смърт при злополука“. Мистър Флечър е действал при самоотбрана, поради което приемаме, че е напълно невинен. Срещу него няма да бъдат предявявани никакви обвинения — той се извърна към седящия в ъгъла стенограф. — Записахте ли всичко? Напечатайте го на машина и ми го пратете в кабинета за подпис — стана и се приближи до леглото ми. — А сега оздравявайте по-бързо, мистър Хари. Очаквам да ви видя на вечеря в правителствената резиденция веднага щом се оправите напълно. Секретарката ми ще ви изпрати официална покана. Искам да чуя още веднъж цялата история.
Следващия път, когато застана пред някой съдебен състав, което със сигурност ще се случи, надявам се, че ще се отнесат към мен по същия начин. Щом като веднъж ме обявиха за невинен, можех да приемам посетители.
Чъби и мисис Чъби дойдоха заедно, издокарани в облекло, което според тях бе строго официално. Мисис Чъби бе изпекла чудесен бананов кейк, защото знаеше, че страшно го обичам.
Чъби едновременно се радваше, че ме вижда все още жив, и беснееше заради онова, което бях направил с „Танцуващата по вълните“. Скара ми се жестоко и започна да ме поучава надълго и нашироко.
— Тая палуба никога няма да се изчисти. Цялата е оплескана, бе човек! Проклетото ти пушкало е потрошило половината каюта. Анджело и аз вече три дена се късаме от работа, а още не му се вижда краят.
— Извинявай, Чъби, но следващия път, когато ще стрелям по някого, първо ще го накарам да застане до бордовата ограда — знаех, че повредите изобщо няма да си личат, след като Чъби оправи дървените надстройки.
— Ама тия кога ще те изписват? Течението гъмжи от риба, Хари.
— Скоро ще си дойда, Чъби. Най-много след седмица.
— Аз пък чух, че Фред Кокър е ударил жицата и е анулирал всичките ти поръчки до края на сезона — изсумтя Чъби. — Казал им, че си ранен лошо и е прехвърлил всички заявки на мистър Колман.
Тогава побеснях.
— Кажи на оня мръсен задник Фред Кокър да дойде веднага тук — извиках аз.
Дик Колман беше сключил договор с хотел „Хилтън“. Те бяха му отпуснали пари, за да купи две яхти за едър улов, които Колман беше поверил на двама капитани от чужбина. Но и двамата се представяха слабо, защото просто нямаха усет. Колман доста трудно си намираше клиенти и се досещах, че Фред Кокър е получил прилично възнаграждение, за да му прехвърли заявките, предназначени за мен. Кокър се появи на следващата сутрин.
