Мусон - Смит Уилбур (читать книги онлайн без сокращений .txt) 📗
— Той поднесе черепа към устните си и целуна ужасната дупка.
Том не можеше да гледа мъката му. Извърна очи и видя, че някой бе написал с въглен на стената на арабски: „Бог е велик. Няма друг Бог, освен Бога.“ Нямаше никакво съмнение относно извършителите на това зверство. Остана вторачен в надписа, докато се мъчеше да се успокои. Когато успя да проговори, гърлото му беше свито от гняв.
— Кога е станало това?
— Преди около месец — отвърна Аболи и се изправи. — Може би малко повече.
— Робските колони сигурно се движат бавно? — попита Том. — С всичките тия вериги и деца?
— Да — потвърди Аболи. — Движат се много бавно и пътят до брега е дълъг и изтощителен.
— Можем да ги настигнем. — Гласът на Том стана сигурен и твърд. — Но трябва да тръгнем веднага и да вървим бързо.
— Да — съгласи се Аболи. — Ще ги настигнем. Но първо трябва да погреба дъщеричката си. Подготви похода, Клебе, а аз ще привърша скоро.
Аболи намери още два малки скелета в развалините. Костите бяха разхвърляни от лешояди, но той разпозна децата си по мънистените гривни, които им бе подарил и които още стояха усукани около мъничките кости. Бяха на двете му малки момченца — нямаха и две години. Събра костите и ги подреди на жълт кожен плащ.
Изкопа гроба в пода на колибата, където бяха заченати и ги погреба заедно. После проби вената на едната си китка и докато кръвта капеше върху гроба, помоли предците си да приемат с любов децата му.
Когато се спусна на брега, Том почти бе привършил с подготовката. Годините лов на слонове бяха обучили хората добре — всеки знаеше задълженията си. Разделиха се на три групи по пет човека. Водеха ги Том, Алф Уилсън и Люк Джарвис. Трима моряка останаха да охраняват лодките.
Всеки носеше оръжието си, барут и куршуми, мях с вода, одеяло и храна за една седмица. Всичко това тежеше шестдесет фунта. Привършеха ли припасите, щяха да разчитат на лова.
— Ти ще останеш при лодките — обърна се Том към Сара, докато развиваше брезентовото платнище, в което държеше синята сабя. По време на лов не я носеше, защото пречеше на движенията му, но сега щеше да му потрябва. — Ще има опасности и битки — добави той, докато я запасваше.
— Точно затова трябва да дойда с теб. Ще има ранени, а кой ще се погрижи за тях? Не мога да остана тук — отвърна Сара и той видя решителност и студен блясък в очите й. Тя вече бе приготвила медицинската си чанта и одеяло. От дълъг опит знаеше, че е безсмислено да спори с нея и се предаде.
— Ще стоиш близо до мен. Ако изпаднем в опасност, ще правиш каквото ти кажа, жено, и поне един път в живота си ще престанеш да ми възразяваш!
С Аболи и Фунди начело, те поеха през селото в единична колона. Минаха край още много скелети — останки от старци, жени и деца, преценени от похитителите за прекалено слаби. С облекчение оставиха зад гърба си тази сцена на смърт и разорение, за да поемат по следите на бавната колона пленници, поведена на север през планините.
Аболи и Фунди наложиха убийствено темпо. Фунди носеше гигантския си лък за слонове през едното рамо и колчан с отровни стрели през другото. Той също бе загубил семейството си в масовото клане. Според сметките на Том, през този първи преход бяха изминали десетина мили. Той нареди да спрат, едва когато стана толкова тъмно, че не виждаха къде стъпват. Завити един до друг под одеялата си, двамата със Сара спяха на пресекулки. Малко след полунощ един зловещ вик, откъм билото на хълма, ги накара да скочат на крака. Гласът беше човешки и викаше на езика на лоци.
— Какви хора сте?
— Аз съм Клебе, твой приятел — отвърна Том.
— Аз съм Аболи, съпруг на Фала и Цете. — Добави дърва в огъня и пламъците му хвърлиха ярка светлина наоколо.
— Аз съм Фунди, ловецът на слонове. Елате при нас, хора на лоци!
Появиха се сред дърветата, подвижни сенки в отблясъците на огъня, за да се превърнат в човешки фигури. Бяха по-малко от стотина, оцелели при нападението, много от тях жени, но и петдесет войни, които носеха оръжието си, копия и тежки лъкове с отровни стрели.
Наклякаха един до друг около огъня и старейшините един по един започнаха да описват изненадващото нападение, клането и отвличането на племето в робство.
— Някои успяха да се спасят в гората, а други бяха излезли на лов или да събират билки и див мед, така че оцеляхме.
— Какво стана с моето семейство? — попита Аболи.
— Хванаха Фала и Цете, и синовете ти, Зама и Тула. Видяхме ги оковани, когато проследихме кервана отдалеч.
Останаха будни през цялата дълга нощ, заслушани в безкрайния разказ за убитите и отвлечени несретници лоци. Призори, когато трябваше да тръгнат на път, Том нареди старците и жените да се върнат в селото, за да погребат избитите и да засеят градините, та да се избегне гладът, който неизменно съпътства подобни бедствия.
— Там има неколцина от моите хора. Те ще ловуват, за да се изхраните, докато приберете реколтата. — Хората тръгнаха послушно назад, а Том събра войните около себе си. Повечето знаеше по име, а с някои от тях бе ловувал. — Тръгнали сме по следите на кервана — каза им той. — С бой ще освободим пленниците. Ще дойдете ли с нас?
— Искахме да ги преследваме, но арабите имат огнени тояги и се уплашихме. Вие също имате огнени тояги и ще дойдем с вас.
Фунди подбра най-безстрашните и умели ловци и ги изпрати да разузнават пътя, да откриват засади или други капани, които роботърговците можеха да заложат. Поеха отново по отъпкания робски път на север.
Вървяха бързо от ранни зори до пълен мрак и въпреки че следите, оставени от робския керван, бяха толкова стари и неясни, че дори Аболи и Фунди ги разчитаха с мъка, знаеха, че за деня са изминали същото разстояние, което керванът преодолява за шест дни. Толкова на брой бяха нощните станове, край които минаха.
На следващия ден тръгнаха пак призори и по пладне попаднаха на останки от първите жертви дадени от кервана. Видяха само няколко кокала и окървавено парче препаска, захвърлени край пътеката. Арабите бяха свалили веригите, а горските чистачи се бяха погрижили за останалото.
— Тези са били най-слаби — каза Фунди. — Умрели са от изтощение. Още много такива ще видим, преди да настигнем кервана.
С всеки изминал ден следите ставаха по-пресни и лесни за разчитане. Пътят бе непрекъснато маркиран от нощни станове и останки от неиздържали изпитните на тежкия поход.
След десет дни стигнаха място, където колоната от земите на лоци се бе сляла с по-многоброен робски керван, идващ откъм големите сладководни езера на запад. Аболи и Фунди проучиха изоставения лагер, където обединеният керван бе прекарал първата си нощ.
— Колоната наброява вече над две хиляди роби. Толкова са лежанките им — съобщи Аболи, като показа на Том слегналата трева по местата, където бяха спали хората. — Повечето носят тежки товари: хранителни припаси, зърно и сушено месо от дивеч.
— Откъде знаеш? — попита Том.
— Дълбоките следи от ходилата им показват, че са натоварени. Зарязали са няколко празни торби край огньовете, а в тях са останали по някое зърно и трохи сушено месо. Но освен това, арабите ги принуждават да носят и доста слонови бивни.
— Слонова кост? — попита изненадан Том. — Откъде биха могли да я вземат?
— Ограбили са нападнатите села, а и оманците са също като тебе ловци — намеси се в разговора Фунди.
— Откъде знаеш това за слоновата кост?
Аболи го отведе до противоположния край на лагера и му показа следи върху почвата.
— Тук са оставили бивните за през нощта. — Дългите извити вдлъбнатини се виждаха достатъчно ясно, дори за Том.
— Арабите пазачи и търговци са около сто и шестдесет души. — Аболи го заведе при навесите от клони, приютили арабите за нощувка и му показа направените от трева легла. — По едно на човек. Преброих и следите от стъпки.
— По какво различаваш стъпките на арабите от тия на робите? — поинтересува се Том.
— Арабите носят сандали. Мнозина водят едри кучета на синджир — ето ги следите им. Използват ги за сплашване на робите и за залавяне на бегълци.
