Когато лъвът се храни - Смит Уилбур (книги полностью бесплатно TXT) 📗
— По дяволите — каза той и викна да му доведат коня.
Изкачи се на билото на стръмния склон, като пусна коня да се движи диагонално нагоре, на върха слезе от него и го пусна на свобода. Днес можеше да види пътя на реката Тугела през цялото плато — тъмнозелена ивица. Можеше да преброи покривите на къщите в Лейдибург, виждаше облицования в мед шпил на църквата, който блестеше на слънцето като светлина на фар в морето.
Яхна отново коня и потегли по ръба на платото, докато стигна до мястото над водопада на Бабуун Строом. Придвижи се малко напред покрай реката и я преброди в една плитчина, като повдигаше напред ботушите към седлото си, за да не ги намокри. При вировете разседла коня и го спъна, после тръгна по пътеката, докато тя премина през ръба на платото и навлезе в гъстата гора, която обкръжаваше водопада. В нея беше хладно и влажно, дърветата бяха обрасли с мъх, а разлистените им корони и пълзящите растения спираха слънчевата светлина. В храсталака се обаждаше птица-бутилка.
— Гъл, гъл, гъл — правеше тя също като вода, която се излива от бутилка, и гълголенето й почти се губеше в неспиращия рев на водопада!
Шон разстла носната си кърпа на една скала до пътеката, седна на нея и зачака. След пет минути започна неспокойно да се върти — след още половин час вече мърмореше на глас.
— Ще броя до петстотин. Ако дотогава не дойде, повече няма да я чакам.
Започна да брои и като стигна определеното число, спря и с напрегнато очакване се взря надолу по пътеката. От Ана нямаше никаква следа.
— Нямам намерение да седя тук цял ден — заяви той, но не направи никакво усилие да стане. Забеляза тлъста жълта гъсеница, лазеше по ствола на едно дърво малко по-надолу по склона. Взе камъче и го хвърли. То отскочи от дървото на три сантиметра от гъсеницата.
— Добро попадение — се похвали сам и затърси друг камък. След известно време изчерпи всичките камъчета при краката си, а гъсеницата продължаваше лениво да се придвижва по ствола на дървото. Шон се принуди да отиде на експедиция за още камъчета. Върна се с две пълни шепи и отново зае мястото си на скалата. Струна камъчетата под краката си и поднови обстрела. При всяко хвърляне се целеше с върховно съсредоточаване. С третото камъче я уцели и от гъсеницата бликна зелен сок. Шон се почувствува измамен. Огледа се за нова цел, но вместо такава видя до себе си Ана.
— Здрасти, Шон.
Беше в розова рокля. В една ръка държеше обувките си, а в другата — малка кошница с храна.
— Донесох нещо за обяд.
— Защо се забави толкова? — Той се изправи и избърса ръцете си в брича. — Вече мислех, че няма да дойдеш.
— Извинявай — всичко се обърка.
Настъпи неловко мълчание и Ана леко се изчерви от погледа му. После се обърна и тръгна нагоре по пътеката.
— Хайде — обявявам ти състезание до върха.
Тичаше бързо с боси крака, повдигайки полата до коленете си, и изскочи на осветеното от слънцето място, преди да я хване. Той я прегърна отзад и двамата паднаха в тревата до пътеката. Лежаха прегърнати, смееха се и дишаха тежко.
— Службата се точеше, точеше — мислех, че няма да има край — каза Ана, — а след това…
Преди да довърши, покри устата й със своята и ръцете й веднага обвиха врата му. Целуваха се и възбудата им постепенно нарастваше, докато Ана започна тихо да стене и да се притиска към него. Шон продължи да я целува по лицето и по шията.
— О, Шон, толкова време мина. Цяла седмица.
— Знам.
— Толкова ми липсваше — всеки ден мислех за теб.
Беше притиснал лицето си в шията й и не й отговори.
— Шон, липсвах ли ти?
— Ммм — промърмори той и вдигна уста, за да захапе долната част на ухото й.
— Мислеше ли за мен, докато работеше?
— Ммм.
— Шон, кажи ми истински, кажи го както трябва.
— Липсваше ми, Ана, мислех за теб през цялото време — излъга Шон и я целуна по устата. Тя се вкопчи в него и ръката му пропълзя надолу, точно на коляното й и после нагоре под дрехите й. Ана го хвана за китката и спря ръката му.
— Не, Шон, просто ме целуни.
Изчака ръката й да се отпусне и отново опита, но този път тя се отдръпна от него и седна.
— Понякога си мисля, че това е единственото, което искаш.
Шон усети, че кипва, но прояви благоразумие да се овладее.
— Не е вярно, Ана. Просто не съм бил с теб толкова дълго време и ти толкова много ми липсваше.
Тя моментално омекна и докосна бузата му.
— О, Шон, извинявай. Не че наистина имах нещо против, просто ей така. О, и аз не знам! — Тя се надигна и взе кошницата. — Хайде, ставай да вървим при вировете.
Те си имаха свое специално място. Беше обградено с плътна стена от тръстика и засенчено от голямо дърво, което растеше, надвиснало над брега. Шон постла одеялото от седлото си, за да седнат на него. Чуваха реката наблизо, а тръстиките шумоляха и кимаха с перестите си глави при всеки полъх на вятъра.
— … и не можах да се отърва от тях — бърбореше Ана, докато изваждаше храната, коленичила на одеялото. — Той просто седеше там и всеки път, когато кажех нещо, се изчервяваше и се въртеше на мястото си. Накрая просто му казах: „Съжалявам, Гари, но трябва да тръгвам!“.
Шон се намръщи. Споменаването на Гарик му напомни какво беше направил, още не му беше простил.
— А когато най-сетне влязох в къщата, видях, че татко и Фрики се бият. Мама плачеше, а останалите деца бяха заключени в спалнята.
— И кой победи? — попита Шон с любопитство.
— Те всъщност не се биеха — просто крещяха един на друг. И двама бяха пияни.
Винаги беше леко шокиран от съвсем спокойното отношение на Ана към пиянските свади в нейното семейство. Всички знаеха, че господин Ван Есен и двамата му най-големи синове пият, но тя не биваше да говори за това. Веднъж Шон се опита да й го каже.
— Не би трябвало да приказваш такива неща за баща си. Би трябвало да го уважаваш.
Ана го бе изгледала спокойно и бе попитала „Защо?“. Отговорът на този въпрос бе труден. Но сега тя смени темата.
— Искаш ли вече да ядем?
— Не — каза Шон и я прегърна.
Тя се дърпаше свенливо, докато я притисна и я целуна. Тогава утихна и започна да отговаря на целувките му.
— Ако сега ме спреш, ще полудея — прошепна Шон и разкопча копчето на роклята й. Тя го гледаше със сериозни очи, ръцете й бяха поставени на раменете му, докато той разкопчаваше блузата й до кръста, тогава тя проследи с пръсти гъстите черни извивки на веждите му.
— Не, Шон, няма да те спра. И аз искам не по-малко от теб.
Имаше толкова много неща за откриване, всяко беше непознато и чудесно и те бяха първите, които го откриваха. Начинът, по който изпъкваха мускулите на гръдния му кош и въпреки това оставаше място, където се виждаха очертанията на ребрата му. Нейната кожа — гладка и бяла с едва прозиращите сини венички под нея. Дълбоката вдлъбнатина в центъра на гърба му — като натиснеше там с пръсти, тя напипваше гръбначния му стълб. Мъхът на бузите й, толкова светъл и фин, че той можеше да го забележи само на слънце. Начинът, по който устните им се опипваха едни други и лекичкото пърхане на езиците им между тях. Ароматът на телата им: единият — на топло мляко, другият — мускусен и кипящ. Космите по гърдите му, които бяха по-гъсти под мишниците му, а нейните — изненадващо тъмни на фона на бялата кожа — малко копринено гнездо. Всеки път откриваха по нещо ново, което те приветствуваха с тихи звуци на удоволствие.
Застанал на колене пред нея, докато тя лежеше с отметната назад глава и полуиздигнати ръце, за да го поеме, Шон внезапно наведе глава и я докосна с устата си. Имаше вкус на нещо чисто, като вкуса на морето.
Очите й широко се отвориха.
— Шон, недей, не бива — а, не, не бива.
Но устните му се бяха впили в издатината, налята като гроздово зърно. Шон я напипа с върха на езика си.
— Не, Шон, не искам. Моля те, моля те, моля те.
Но ръцете й се бяха вплели в гъстата коса на тила му.
— О, не издържам повече, хайде… бързо, бързо, Шон!
