Когато лъвът се храни - Смит Уилбур (книги полностью бесплатно TXT) 📗
— Хвърли още! — нареди Дирк, но Катрин го спря.
— Не, Шон, не, хайде да тръгваме. Това е злокобно място. — Тя потрепери. — Напомня ми гроб.
— Действително има нещо такова — каза той, припомняйки си тъмнината и скалите, които го бяха притиснали там долу.
— Хайде да си тръгваме — настоя тя и те се отправиха към мястото, където ги чакаше Мбиджейн с каретата.
Шон беше весел по време на обяда, пи малко вино, но Катрин беше уморена и по-нещастна, отколкото когато напуснаха Луи Трешар. Беше започнала да разбира какъв живот е имал, преди да го срещне, и сега беше уплашена, че може да поиска пак да се върне към него. Тя познаваше само степта и живота на пътуващите бури и знаеше, че никога няма да свикне да живее така. Наблюдаваше как се смее и шегува по време на вечерята, с каква лекота даваше поръчките на белия келнер, начина, по който си служеше с приборите, наредени пред тях на масата, и накрая не издържа.
— Да се махаме оттук, нека да се върнем в степта.
Шон я загледа изненадано.
— Какво?
— Моля те, Шон, нека да си отидем. Колкото по-рано си тръгнем, толкова по-бързо ще можем да купим фермата.
Той се усмихна хитро.
— Ден или два нямат значение. Започваме да се веселим, довечера ще те заведа да танцуваш, нали ще съгрешаваме, спомняш ли си?
— Кой ще остане при Дирк? — попита тя тихо.
— Мбиджейн. — Шон я погледна многозначително. — Ти се наспи следобед, а довечера ще излезем и ще му отпуснем края.
Засмя се при спомена, който този израз предизвика у него.
Когато същата вечер Катрин се събуди, тя разбра и другата причина за депресията си. За пръв път след второто раждане цикълът й се бе възстановил и тя се чувствуваше зле физически и душевно. Не каза на Шон. Изкъпа се и облече жълтата рокля. Отиде в банята и започна да реше косата си бързо и нервно. Дърпаше гребена през косата, докато кожата на главата й пламна, но косата оставаше все така безжизнена, толкова безжизнена, колкото и очите, които я наблюдаваха от жълтото лице в огледалото.
Шон застана зад нея и се наведе да я целуне по бузата.
— Изглеждаш като сноп златни летви, висок метър и шестдесет и пет. — Но веднага разбра, че жълтата рокля беше грешка. Твърде много се сливаше с жълтия цвят на косата й. Мбиджейн чакаше отвън.
— Може да се върнем късно — каза му Шон.
— Няма значение, Nkosii. — Лицето на зулуса беше невъзмутимо както винаги, но Шон улови малка искра в очите и се сети, че той чака с нетърпение да отиде при Дирк.
— Няма да влизаш в стаята му — предупреди го Шон.
— Ами, ако заплаче?
— Няма да заплаче… но ако го направи, виж какво иска, дай му го и после го остави да спи.
По лицето на Мбиджейн се изписа протест.
— Предупреждавам те, ако се върнем и го заваря да те язди като кон из стаята, и двама ви ще накажа.
— Сънят му няма да бъде нарушаван, господарю.
На рецепцията попита момичето:
— Къде можем да намерим най-хубавата храна в този град?
— Два преки по-надолу, сър, в „Голдън Гини“. Не може да го подминете.
— Звучи ми като сборище на леки жени. — Шон се колебаеше.
— Уверявам ви, сър, няма да съжалявате. Всеки отива там. Господин Роудз винаги обядва там, когато идва в града, господин Барнато, господин Храдски…
— Дик Търпин, Чезаре Борджия, Бенедикт Арнолд… — продължи да изброява Шон. — Добре, убедихте ме.
Излезе от хотела през главния вход с Катрин под ръка. Луксът в „Голдън Гини“ стресна малко дори и Шон. Келнер в униформа ги посрещна и ги поведе надолу по мраморна стълба, по голям килим между група от елегантни мъже и жени, до една маса, която още отдалеч блестеше със снежнобялата си покривка и сребърни прибори. Кристални полилеи висяха от дъгообразния таван, музиката беше хубава, а въздухът ухаеше на скъпи парфюми и пури.
Катрин безпомощно преглеждаше листа с менюто, но Шон й помогна и направи поръчката с френски акцент, което я порази, но не и келнера. Пристигна и виното, а с него настроението му се повиши. Жена му седеше тихо срещу него и само слушаше. Тя се мъчеше да измисли нещо духовито, за да му отговаря, но не успяваше. Във фургона или когато бяха сами в степта, те можеха да говорят с часове, но тук беше като онемяла.
— Да танцуваме? — Шон се наведе към нея и стисна ръката й.
Тя поклати глава отрицателно.
— Шон, не мога. Всички тези хора гледат. Ще се изложа.
— Хайде де, ще ти покажа как… не е трудно.
— Не, не мога, наистина не мога.
Той призна в себе си, че този подиум не е най-подходящото място за урок по танци. Келнерът донесе храната в големи подноси с виеща се от тях пара. Шон се отдаде изцяло на яденето. Катрин го наблюдаваше, едва докосвайки твърде пикантната за нея храна. Цялото й внимание бе завладяно от смеха и гласовете наоколо. Чувствуваше се не на място и беше безкрайно нещастна.
— Хайде, Катрин — усмихна й се Шон. — Едва си докоснала чашата. Пийни малко от това да те загрее.
Тя отпи послушно от шампанското, но не й хареса. Той изяде и последното парче от любимия си специалитет от омар и като се облегна назад доволен и с повишено настроение, каза:
— Брей… само се моля готвачът да поддържа и останалата храна на това ниво — оригна се тихо с ръка на устата и се огледа наоколо. — Даф казваше, че добре приготвеният омар е доказателство за…
Изведнъж млъкна. Гледаше втренчено към горната площадка, където се бяха появили двама мъже във вечерно облекло и една жена. Жената беше Кенди Раутенбах. Кенди, с вдигната нагоре руса коса. Кенди, с диаманти на ушите и врата, с гърди наполовина извън деколтето на роклята, която беше бяла като пяната на цяло буре с бира, Кенди, с ясни, сини очи над червената уста. Кенди, самоуверена и красива. Смеейки се тя погледна към Шон. Тя гледаше невярваща на очите си, смехът й замръзна на устните, после вдигнала високо полите си с ръка, се затича по стълбата към него. Кавалерите й тичаха разтревожени след нея, келнерите отстъпваха, за да й направят път, и всички глави се обърнаха да я гледат. Шон блъсна стола назад и стана да я посрещне, а тя се хвърли върху него и обви ръце около шията му. Последва нескончаема размяна на несвързани поздравления и най-после Шон успя да я откъсне от врата си и я обърна с лице към Катрин. Кенди се беше зачервила и едва дишаше от вълнение. Имаше опасност при всяко поемане на дъх гърдите й да изскочат от корсета. Все още държеше реката на Шон.
— Кенди, запознай се с жена ми Катрин. Мила, това е Кенди Раутенбах.
— Приятно ми е. — Катрин се усмихна неуверено.
Кенди направи грешка и каза:
— Шон, ти се шегуваш! Ти женен?
Усмивката на жена му изчезна. Кенди забеляза промяната и продължи бързо:
— Трябва да те поздравя с избора. Приятно ми е да се запозная с вас, Катрин. Трябва да се видим някога насаме и аз ще ви разкажа за ужасното минало на съпруга ви.
Тя продължаваше да държи Шон, а Катрин гледаше все в ръката й — дълги, лакирани нокти върху тъмния плат на костюма. Той проследи погледа й и тактично се опита да се освободи от Кенди.
— Шон, тези двамата са постоянните ми ухажори. — Двамата стояха на една крачка зад нея, като добре обучени ловджийски кучета. — И двамата са толкова чудесни, че не мога да реша кой да бъде. Хари Латеган и Дерек Гудман. Момчета, това е Шон Кортни. Вие сте слушали много за него.
— Ще имате ли нещо против да седнем при вас? — попита Дерек.
— Ще се обидя, ако не го направите! — отговори Шон.
Мъжете отидоха да намерят столове, а в това време двете жени се изучаваха една друга.
— Това първото ви идване ли е в Йоханесбург, госпожо Кортни? — Кенди се усмихна любезно, като си помисли: „Чудя се къде я е намерил Шон, тя е тънка като пръчка, а и видът й! И този ужасен акцент! Можеше да намери и по-добра, можеше да избере нещо по вкуса си!“.
— Да, но няма да останем задълго — отговори Катрин. „Тя е блудница… трябва да е… гърдите й са полуголи… а боята по лицето й и начина, по който докосваше Шон? Трябва да му е била любовница. Ако го докосне още веднъж, ще я убия.“
